Вълшебницата

Глава 28

Джош изведнъж осъзна, че държи в ръце Кларент, макар да не помнеше да го е вадил от тубуса. Увитата с кожа дръжка бе топла и суха в потните му длани и той усещаше нещо като гъдел, сякаш го лазеше насекомо. Древното оръжие пропукваше, струйки сиво-бял дим се виеха от острието, а ситните кристалчета в камъка блещукаха с червено-черна светлина.

Приливът на усещания и идеи почти го погълна. Тези мисли не бяха негови, а тъй като по-рано бе използвал меча и бе изпитал чувствата му, не смяташе и че са на оръжието. Усещанията бяха нови и странни. Той се чувстваше… различен: уверен, силен, могъщ. И гневен. Повече от всичко друго изпитваше ужасен гняв. Той се разгоря в стомаха му и го накара да се превие от болка. Можеше да усети как топлината тече от стомаха към гърдите му и оттам се разлива по ръцете му. Дланите му станаха почти неприятно горещи, а после димът, струящ от Кларент, промени цвета си и стана грозно червено-черен. Мечът потръпваше в ръцете му.

Болката изчезна и докато Джош се изправяше, откри, че вече не се бои. Всички страхове от последните пет дни бяха изчезнали.

Той се озърна, обхващайки с поглед укрепленията и групата защитници. Нямаше представа колко голяма е армията, срещу която са изправени, и макар че металната крепост бе изградена добре, Джош инстинктивно разбра, че няма да издържи до сутринта. Тя бе проектирана да устоява на човешки нападатели. Той машинално вдигна глава, опитвайки се да прецени времето по разположението на звездите, но те бяха скрити зад слой облаци с кехлибарен оттенък… а после се сети, че носи часовник. Осем и двадесет и пет. Имаше поне девет часа до разсъмване, когато Дивия лов щеше да се оттегли в здрачното си Сенкоцарство.

Той потупа с каменния меч по дланта на лявата си ръка и се огледа, присвил очи. Как би атакувал такова място? Скатах щеше да знае; Девата-воин би могла да му каже срещу какво са изправени и откъде ще дойде първата атака. Предполагаше, че нападателите не са докарали обсадни машини, така че един щурм на стените би им коствал много време и жертви. Рогатия бог трябваше да направи пробив…

А после Джош внезапно осъзна, че не се нуждае от Девата-воин, за да му дава напътствия. Той вече знаеше. Софи бе права: когато Марс го бе пробудил, му бе дал своите военни познания.

Момчето се обърна да изгледа Паламед и Шекспир. Хрътките на Гавраил се бяха покатерили по металните стени, присъединявайки се към другите, които вече бяха там. Имаше общо около стотина воини и Джош знаеше, че те не са достатъчни. Всички бяха въоръжени с лъкове и стрели, арбалети и копия. „Защо нямат съвременни оръжия?“ — зачуди се той. Стрелците имаха по една стиска стрели в колчаните, а копиехвърлячите — по две или три копия всеки. След като хвърлеха копията и изстреляха стрелите си, щяха да станат безполезни. Щяха само да стоят и да чакат нападателите.

Джош откри, че се обръща към портата, и ръката му едва ли не по своя собствена воля се вдигна и насочи натам върха на меча. Знаеше, че това е най-слабото място на всяка крепост. Устните му се извиха в зловеща усмивка.

— Той ще съсредоточи атаката си тук — каза Джош, вперил очи в портата, без да се обръща конкретно към никого, и сякаш в знак на съгласие от острието се издигна струйка сиво-черен дим. Там Рогатия бог щеше да се опита да направи пробива.

В този миг върху портата се стовари толкова силен удар, че стените заехтяха. Високите купчини от коли се размърдаха. Още един удар като от таран разтресе нощта. Някъде вдясно една кола се прекатури и се сгромоляса на земята. Стъклата й се пръснаха.

Еленът изрева пак и в този звук имаше необуздана сила.

Кларент сякаш реагира на звука. Потръпна и се изви в дланта на Джош. Жега обхвана китката на момчето и изведнъж аурата му пламна в оранжево.

— Джош… — прошепна Софи.

Той се обърна да погледне близначката си и видя, че тя се взира в ръцете му. Сведе очи. Върху дланите му, които стискаха дръжката на каменния меч, се бяха появили чифт ръкавици. Приличаха на направени от мека кожа, бяха лекьосани и протрити, а кожата бе ожулена и зацапана с нещо като прах и кал.

Още един мощен удар се стовари върху портата.

— Нямаме достатъчно воини, за да удържим стените — каза Джош, разсъждавайки на глас. Посочи с Кларент. — Паламед и Шекспир трябва да отворят портата. Хрътките на Гавраил биха могли да избиват нападателите, докато те се блъскат на тесния вход.

Фламел пристъпи напред и посегна към Джош.

— Трябва да се махаме оттук.

В мига щом пръстите му докоснаха рамото на момчето, аурата на Джош грейна по-силно, жълти нишки от енергия плъзнаха по гърдите и ръцете му. Алхимика отдръпна бързо пръстите си, сякаш се бе опарил. Каменният меч засия за кратко в златно, после потъмня до грозно черно с червени петънца и Джош изненадващо бе залят от порой от чувства.

Страх. Ужасен всепоглъщащ страх от звероподобни създания и сенчести хора.

Загуба. Безчет лица — на мъже, жени и деца, семейства, приятели и съседи. Всичките мъртви.

Гняв. Чувството, което надделяваше, бе гняв — едва сдържан всепоглъщащ гняв.

Момчето се обърна бавно да погледне към безсмъртния. Очите им се срещнаха. Джош моментално разбра, че тези нови чувства нямат нищо общо с меча. Беше държал Кларент и преди и познаваше странно отблъскващия характер на неговите спомени и образи. Разбра, че това, което бе усетил току-що, бяха мислите на Алхимика. Когато Фламел го бе докоснал, Джош беше усетил неговия страх, чувство на загуба и гняв, а и още нещо: само за миг бе доловил смътните образи на деца… много деца, в дрехи на дузина различни страни и от всякакви времеви периоди. И докато безсмъртният отдръпваше ръката си, Джош остана с впечатлението, че всички тези деца са били близнаци.

Той направи крачка към Алхимика и протегна дланта си с разперени пръсти. Може би, ако докоснеше Никола и задържеше ръка върху него, щеше най-сетне да получи някои отговори. Щеше да разбере истината за безсмъртния Никола Фламел.

Алхимика отстъпи от Джош. Макар че устните му още бяха извити в усмивка, момчето видя, че дланите му се свиват в юмруци, и долови съвсем лек намек за светлина, когато ноктите му позеленяха. Слаб дъх на мента се разнесе във въздуха, но бе кисел и горчив.

Още един трясък разтърси автомобилното гробище и портата завибрира в рамката си. Металът заскърца и застена, когато Дивия лов се хвърли напред, дращейки с нокти по стените. Джош се поколеба, разкъсван между желанията да предизвика сблъсък с Алхимика и да се справи с атаката. В главата му се появи нещо, което баща му му бе казал веднъж. Двамата се разхождаха по бреговете на река Тенеси и разговаряха за битката при Шайло от Гражданската война. „Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко — бе казал той. — Така ще спечелиш повече“.

Джош се извърна. Трябваше да говори със Софи, да й каже какво е усетил, а после заедно да се изправят срещу Фламел. Втурна се към Паламед.

— Чакайте — извика той, — не стреляйте!

Но преди да успее да го спре, чу дълбокия глас на Сарацинския рицар, който отекна силно и ясно над гробището.

— Огън!

Стрелците по бойниците пуснаха стрелите си, които прорязаха със свистене и съскане въздуха и изчезнаха в нощта.

Джош прехапа устна. Трябваше да пазят мунициите си, но бе принуден да признае, че Сарацинския рицар разбираше от тактика. Първо стрелите, после копията, а мощните, но с малък обсег арбалети се пазеха за близък бой.

— Копия — извика Сарацинския рицар. — Хвърляй!

Хрътките на Гавраил метнаха дългите си копия с листовидни върхове надолу от стените.

Джош наклони глава и се вслуша, напрягайки усилените си сетива, но не долови никакъв звук откъм нападателите. Изглеждаше невероятно, но Дивия лов се движеше и биеше в пълна тишина.

— Трябва да вървим — каза настоятелно Фламел.

Джош не му обърна внимание. После чу как нокти и зъби дерат метала, разкъсват оградите, дращят по натрупаните коли.

— Стрели — извика Шекспир от друга част на стената. — Пускай!

Още един ужасяващ удар разтресе портата.

— Портата — изкрещя Джош с мощен и заповеден глас. — Ще минат през портата!

И Паламед, и Уилям Шекспир се обърнаха да го погледнат.

Кларент пламтеше в червено-черно в ръката му, когато момчето посочи.

— Съсредоточете се върху портата. Оттам ще се опитат да пробият.

Паламед поклати глава, но Барда моментално подкара намиращите се под негова команда Хрътки на Гавраил към портата.

Кларент засия в яркочервено и взе да потръпва в ръката му. Джош несъзнателно направи крачка напред, сякаш мечът го теглеше към врага.

— Още един удар — промърмори той.