Загадката Олвър

1. Оливър

Когато я ударих за първи път, очаквах някаква по-бурна реакция. Тя просто остана да лежи на пода, притиснала челюстта си с ръка. Взряна в мен. Мълчалива. Дори не ми се стори изненадана.

За разлика от мен. Не бях планирал нищо подобно. Обикновено, когато чуваме за такива случаи, те се развиват през 50-те години, съпругът се прибира пиян при своята повлекана и заварва вечерята изстинала. При нас ситуацията беше коренно различна: беше 11 ноември 2011 година, мразовита съботна вечер в дома ни в южен Дъблин, а Алис беше приготвила нещо много вкусно: тажин с агнешко върху канапе от кускус с безквасен хляб и сос от кисело мляко с мента. Да, агнешкото наистина беше малко поизстинало, когато го поднесе, но иначе с ръка на сърцето мога да кажа, че беше безупречно. Бях изпил две чаши сансер — една с вечерята и втора, докато Алис се приготвяше да сервира малиновото руло за десерт. Категорично не бях пиян.

Но ето, сега тя лежи на пода. Долната част на тялото й е почти напълно скрита зад краката на махагоновата маса, а ръцете, главата и гръбнакът й са присвити напред, подобно на въпросителен знак. Как беше успяла да падне точно в тази поза? Явно в стиснатия ми юмрук действително се е криела сериозна сила. Ако в онзи момент държах чашата с вино, дали щях да се спра в последния момент и да я оставя, преди да ударя? Или направо щях да я забия в лицето й? Дали стъклото щеше да се пръсне от съприкосновението и да разкъса бледата й кожа? Щях ли да й оставя белези за цял живот? Много ми е трудно да отговоря.

Думите, които ми идват наум, са „обстоятелства извън нашия контрол“. Подчертавам „нашия“, тъй като аз, разбира се, не биваше да я удрям, но и тя със сигурност не биваше да ме провокира.

Телефонът звънна. Навярно трябваше да го оставя да си звъни, но можеше да е нещо важно.

— Ало?

— Оливър? Мойя е. Как сте?

Подобни реторични въпроси силно ме дразнят. Как ли може да сме?!

Прощавай, Мойя, но току-що цапардосах Алис в лицето и сега тя лежи на пода. А тъкмо приключвахме с една великолепна вечеря.

Не казах нищо подобно, разбира се. Измислих някакво нескопосано извинение и побързах да се сбогувам. След това зачаках и от другата страна да ми отвърнат със същото.

Настъпи пауза, а след това Мойя каза:

— Не искаш ли да знаеш как съм? Къде съм?

— Не — кратко и директно.

Нова пауза, след това шепот:

— О, ясно, добре, Алис с теб ли е?

Разкарай се, тъпа досаднице.

И това не казах. Обясних й, че моментът не е подходящ. Тя се опита да задържи вниманието ми и се разбъбри за новия си живот във Франция. Въпреки изпълнилото ме напрежение отлично разбирах, че иска да ме накара да ревнувам. Проклетата Мойя. Учтиво, но твърдо приключих разговора.

Прецених, че най-достойно за мен ще е да напусна къщата незабавно. Не завинаги, естествено. Реших, че вероятността Алис да се надигне от пода е по-голяма, ако не се извисявам заплашително над нея. Отидох да си взема палтото от закачалката в антрето. Изпитах известна трудност при закопчаването на копчетата. Ръцете ми сякаш изведнъж бяха станали твърде големи за ръкавиците ми.

Два часа по-късно пиех третото си бренди при Наш. Нервно откопчавах и закопчавах копчетата на ръкавелите си. Това ми е навик от детството, винаги го правя, когато съм под напрежение. Докато ми сервираше, дори Джон-Джо отбеляза, че изглеждам доста поразтърсен. Пък и брендито не е обичайното ми питие. Но бях преживял шок, нали разбирате. Сега вече бях пиян.

Исках да звънна на Алис да проверя дали е добре, но си бях забравил мобилния у дома, а и реших, че ако поискам телефона от някого в бара, ненужно ще придам на ситуацията по-голяма сериозност, отколкото тя предполагаше. Не ме разбирайте криво, отлично съзнавах, че случилото се е сериозно. Цялостната ми преценка за ситуацията се беше оказала погрешна. Тя не трябваше да се озовава чак на пода.

Давам си сметка, че не съм от най-лесните хора. Алис ми го е казвала. Нямам приятели, например. Преди много години все пак поддържах някакви приятелства, но никое от тях не се оказа продължително. Отдалечихме се един от друг и аз просто се отказах от тях — допускам, съвсем съзнателно. Приятелите са просто хора, които непрекъснато ти напомнят за провалите ти. Имам неколцина познати. Семейство нямам, не и такова, което да си заслужава да се споменава. Не и в същинския смисъл на думата.

През годините на съвместния ни живот Алис никога не е настоявала да узнае повече по този въпрос, не е любопитствала излишно. Всъщност, бих я описал като принципно покорна със спорадични прояви на самостоятелност. А аз не прибягвам и никога досега не съм прибягвал до насилие.

Разходих се до бара и си купих пакет цигари. От силните. Тревожех се, защото ръцете ми продължаваха да треперят. Не се ли очакваше брендито да ме успокои? Нали го използват точно в подобни случаи? Или това са бабини деветини?

Излязох в „лятната градина“ (дворче до предната врата, наполовина покрито с козирка) и запалих първата си цигара от години насам. Откъм външния бар към мен се приближи Барни Дуайър, наш съсед от страната на Вилите. Той прекарваше повече време в лятната градина, отколкото вътре в самия бар.

— Мислех, че си ги отказал — рече той.

— Отказал съм ги.

— Боо-ожичко — проточи Барни с характерния си маниер и дръпна от ротманса в ръката си, — на мен цигарките няма да ми видят сметката.

Започва се. Барни се гордее с навика си да пуши по две кутии на ден. Когато въведоха забраната за пушене на обществени места, повечето пушачи в бара се постарахме да спрем. С гордост мога да кажа, че аз бях първият, който успя напълно да зареже цигарите. Всички ме знаеха като „мъжа с желязната воля“. Барни от своя страна изобщо не направи опит да спре пушенето. Дори да не беше пушил през целия си живот, сигурен съм, че щеше да започне в деня, в който обявиха забраната. Вечно вършеше нещата наопаки. Такъв човек беше — с издължен череп и щръкнали уши.

— Добре дошъл обратно при пушачите — каза той.

— Не съм обратно при пушачите, просто съм си запалил една цигара. Имах лош ден.

— Боо-ожичко, Оливър, никога не е само една цигара. Пак си пропушил. Признай си.

Пуснах недопушения фас на земята и го настъпих. След това подхвърлих пакета с останалите деветнайсет цигари на Барни.

— Задръж ги — казах. — Самоубивай се спокойно.

Жена ми най-сетне извади на бял свят най-лошото у мен. Крайно неочаквано. Винаги съм я харесвал, по свой си начин. Тя например беше изключителна готвачка, а и не би могло да бъде иначе след всички курсове по готварство, които настоях да посещава. Освен това беше доста гъвкава в леглото, което също беше приятно. Ужасно тъжно е да споделям подобни неща сега, предвид състоянието й в момента.

Срещнахме се през 1982 година на промоцията на книга, която тя беше илюстрирала. Агентът ми искаше да се запозная с нея, защото планираше тя да прави илюстрациите за детската книга, която бях написал наскоро и която той активно предлагаше на издателствата. Отначало се възпротивих на идеята книгата ми въобще да има илюстрации. Смятах, че ще разсейват читателите и ще отвличат вниманието им от моя текст, но трябва да призная, че агентът ми се оказа прав. Рисунките правеха книгите по-продаваеми. Представиха ми Алис и ми се иска да мисля, че между нас мигновено прескочи… нещо. Искра не е точната дума, по-скоро някакво взаимно осъзнаване. Някои хора го наричат любов от пръв поглед. Аз не съм толкова наивен.

Нито аз, нито тя бяхме в първа младост. И двамата наближавахме трийсетте. Алис обаче беше очарователна по някакъв особен, мек начин. Допадна ми това, че беше тиха, ненатрапчива и не предявяваше никакви изисквания към мен. Просто приемаше вниманието — малко или голямо, което й оказвах, а след това отново се оттегляше в миманса, без да се оплаква в моментите, когато не желаех присъствието й.

Сватбата стана бързо. Нямаше никакъв смисъл да отлагаме. Когато се изправихме пред олтара, болнавата й майка и малоумният й брат стояха зад нас. Никакви членове на моето семейство не присъстваха, разбира се. Не си усложнихме живота с досадната организация на прием или парти. Хапнахме солидно в едно бистро в центъра, собственост на Майкъл, един мой бивш приятел от колежа. Барни също присъстваше. По онова време доста го харесвах. По време на сватбата се разчувства най-силно от всички. Напълно разбираемо, предполагам.

Няколко години живяхме под наем в просторен апартамент на Мериън Скуеър. Настоявах за голямо жилище, защото имах нужда от лично пространство, за да пиша. Мога да пиша само зад заключена врата.

Бяха чудесни времена. Изкарвахме добри пари в период, когато повечето хора припечелваха зле. Финансовите ни интереси ясно диктуваха, че трябва да започнем да си партнираме в създаването на онова, което впоследствие се оказа изключително успешна книжна поредица. През деня се оттегляхме всеки в своето кътче и работехме. Аз създавах книгите си. Тя ловко съобразяваше картинките с думите ми. В това също беше особено добра. Работата й ласкаеше и подчертаваше моята по особено подходящ начин.

Прочух се доста и като литературен критик — пишех от време на време за неделните вестници, а понякога гостувах и в телевизионни предавания. По онова време хората бяха по-дискретни и не тръбяха наляво и надясно за постиженията и успехите си. Не както днес — не мога да изброя колко пъти през последното десетилетие са ме канили да участвам в риалити шоу. Да пази Господ. Алис избягваше всяка публичност, което идеално ме устройваше. Тя не обичаше да бъде център на вниманието и подценяваше приноса си за успеха на книгите ми с настояването, че аз върша сериозната част от работата, а тя просто нахвърляла някои семпли картинки. Беше свенлива и дори не искаше да се знае, че сме съпрузи, за да не би някой да я принуди „да се покаже по телевизията“. Много мило от нейна страна, пък и това означаваше, че през повечето време мога спокойно да продължа да живея като ерген. Честна дума, не можех и да мечтая за по-добра помощничка.

Майката на Алис почина внезапно през 1986 година, в края на четвъртата година от брака ни. Слава Богу. Не мога да понасям старци. Отвращението ми към тях е още по-силно сега, когато аз самият остарявам.

Налагаше се непрекъснато да измислям извинения, за да не гостувам в дома й сред ужасните мебели, покрити с плетени покривчици. Когато пък тя идваше у нас, се преструвах на прекалено зает, за да седна с тях на масата. Изключително неприятно беше да я гледам как се бори със зъбните си протези, а дебилът точи лиги до нея. Смъртта й имаше и плюсове, и минуси. Наследихме къщата. Наследихме обаче и малоумния брат на Алис. Къщата е доста голяма и се намира на Пемброук Авеню. Братът се казва Юджийн.

Алис коленопреклонно ме умоляваше да й позволя да го остави у дома и да се грижи за него. Това се оказа първият ни сериозен сблъсък след сватбата. Достатъчно лошо щеше да е да се сдобием с дете, но в случая ставаше дума за двайсет и седем годишен идиот, който тежеше близо сто килограма. В края на краищата — на цената на сериозни лични разходи — го настаних в дом за „умствено изостанали“, иначе казано за „хора със специални нужди“ или както там ги наричат в момента.

Когато с Алис се сгодихме, аз недвусмислено заявих, че деца няма да имаме. Така де, аз казах, че не искам деца, а Алис се съгласи. Трябваше да я накарам да подпишем предбрачен договор в този смисъл. Трябва да е била безумно влюбена в мен, за да пожертва нещо толкова фундаментално важно за нея, само и само да се оженим. Може би е смятала, че ще размисля, защото — доколкото разбирам — с доста мъже се случва точно така. Или си е давала сметка, че ако не се оженя за нея, ще се оженя за следващата, която ми попадне пред очите.

Разбира се, пет години след сватбата Алис започна да опява по въпроса и от месец на месец ставаше все по-дразнеща. Припомних й уговорката ни. Тя отвърна, че тогава била съгласна с мен, но сега отчаяно искала да има дете. Аз обаче съм мъж, който твърдо държи на думата си.

Не можех да разчитам на нея да се пази, затова взех нещата в свои ръце. Постепенно създадох вечерен ритуал, при който й носех чаша горещо какао преди лягане, подправено със счукано приспивателно. На нея й се струваше толкова романтично!

Що се отнася до брачната вярност, не мога да твърдя, че съм бил светец. Жените принципно винаги са се чувствали привлечени от мен, а на мен ми е неприятно да ги разочаровам. Лепяха ми се всякакви жени, дори такива, с каквито не съм и подозирал, че мога да се забъркам. Например Мойя. Мойя, за Бога! Рано или късно започвам да презирам онези, които ми се увесват на врата и не ме оставят на спокойствие.

На по-късни години започнах да задоволявам нуждите си с проститутките, които се навъртаха край канала. Никога не съм имал нищо против тези момичета, дори по времето, когато не им бях клиент. Възбуждаха любопитството ми. Излизаха по-евтино и бяха по-отчаяни от почтените жени, повечето бяха наркоманки със съсипани тела и изпъкнали вени, но същевременно ми вършеха идеална работа. Винаги ги карах да се къпят преди акта и всеки път им носех чиста четка за зъби. Някои дори си я прибираха — като подарък. Жалка история. Повечето са твърде мършави, за да изглеждат добре. Човек би помислил, че с тяхната професия е редно да полагат някакви усилия за външността си. Уви, те продават предимно различни отвори на тялото си, а опаковката на тези отвори не е от значение. Въпреки това проститутките просто ме омагьосват. В края на краищата, майка ми е била проститутка, или поне така казваше баща ми.

Когато се върнах у дома вечерта, когато Алис ме провокира до крайност, се борих дълго с ключа от входната врата. Влязох в трапезарията. Слава Богу, тя не беше на пода. Седеше в кухнята пред чаша чай. Разтриваше лицето си с длан. Вдигна към мен хладен поглед. Забелязах, че челюстта й е силно зачервена отдясно. Нямаше синина. Все още. Отвърнах на погледа й. Усмихнах се.

Дървената кутия, в която държах заключени най-мрачните си тайни, лежеше на масичката в дневната, капакът зееше отворен, ключалката беше разбита, а в съдържанието очевидно беше ровено.

— Лъжец! — продума Алис с пресекващ глас.

Ясно беше, че възнамерява да ме съсипе.

След втория път, когато ударих жена си, просто не можах да спра. Наистина много съжалявам за това. Контролирам напълно живота си откак навърших осемнайсет години и за мен да изгубя контрол е равносилно на провал. Излишно е да споменавам, че не ми е позволено да я посещавам в болницата. Доста глупаво правило. Вече сме февруари 2012 година, минаха три месеца. В нейното състояние тя изобщо няма да разбере, че съм идвал.

В края на краищата се оказа, че съм насилник. Това е сериозен шок за мен. Преминах през психиатрична експертиза, освидетелстваха ме. Реших да им разкажа почти всичко. Очевидно съм таил огорчение, презрение и гняв още от детските си години. Голяма изненада, няма що.

Какво ли ще си помислят съседите? Какво ли ще си помислят хората?

Изобщо не ме беше грижа.