Загадката Олвър

15. Филип

Иска ми се никога да не бях узнавал, че Оливър ми е брат. Полубрат. Не мога да проумея как е било възможно да посегне по този брутален начин на една жена, особено собствената си съпруга. Потресен съм. Мислих, вгледах се в сърцето си и се молих. Знам, че трябва да се опитам отново да се свържа с него, но просто не съм готов. Още не. За щастие засега никой не знае, че сме роднини, и смятам, че е най-добре това да си остане така. Навярно, ако бяхме отраснали заедно, животът му щеше да е друг.

Семейството ми беше традиционно. Във финансово отношение бяхме доста добре, но живеехме разумно, макар и без лишения. Единствената явна отстъпка от пестеливия ни начин на живот беше семейният автомобил — неизменният мерцедес. Живеехме в средно голяма къща в хубав квартал, която — смятам — родителите ми бяха избрали заради близостта й до училището ми. Бях отгледан като единствено дете, обгрижван и от двамата си родители. Не съм страдал от това, че нямам братя и сестри, защото никога не съм знаел какво е да имам. Когато пораснах достатъчно и започнах да наблюдавам другите семейства, усещах единствено задоволство, че разполагам и с двамата си родители и няма нужда да се съревновавам за вниманието им. Мама и татко бяха щастливо женени и рядко се караха, макар че всеки от тях до голяма степен водеше самостоятелен живот. И двамата бяха религиозни, баща ми навярно малко повече от мама. Тя беше отстъпчива, позволяваше ми всичко и ме защитаваше от татко, когато беше сигурна, че той не би одобрил една или друга моя постъпка. Татко беше с по-сложен характер. Мисля, че беше строг, но неизменно справедлив. Мама беше по-сладкодумна от татко и обичаше театъра, концертите и всякакви светски събития, които често посещаваше. Татко по-често си стоеше у дома с книга в ръка или гледаше някое предаване за дивата природа по телевизията. Не обичаше особено да общува с хора. През цялото си детство помня, че бяхме домакини само на две по-големи партита, като и в двата случая неудобството на баща ми беше осезаемо. Той рядко пиеше и съзнателно избягваше компанията на пияни хора. Възхищавах му се силно и макар да обичам и майка си, влече ме именно татковият начин на живот.

Бях сериозно дете, мълчаливо, разсъдливо и като цяло покорно. Родителите ми обичаха да се хвалят, че никога не съм „създавал проблеми“. В училище се представях на ниво над средното, не бях особено спортна натура, но „се стараех“. Лесно се сприятелявах и често ме избираха за председател на класа. Мама си стоеше у дома, татко ходеше всеки ден на работа — беше старши счетоводител в Двореца на архиепископа. Преди да срещне мама, бил свещеник. Не беше необичайно нечий баща да е бивш свещеник. Много мъже се присъединяват към църквата, за да заслужат одобрението и гордостта на семейството си, а после скоро осъзнават, че не им е там мястото. Мама била племенница на епископа, който ръководел служението на татко. Винаги съм смятал, че любовта на татко към мама е била причината да напусне църквата, но у дома не се говореше за такива неща. Често поведението и начинът му на живот бяха дотолкова свещенически, че се чудех дали не съжалява, че се е отказал. Веднъж, когато вече бях по-голям, го попитах за това, но мигом съжалих, защото той само въздъхна и смени темата. През повечето време той беше благ, любящ баща, но най-вече когато бях послушен и добър. Простъпките ми се посрещаха с конско, последвано от продължително мълчание. Отрано се научих, че ако искам прошка, трябва да я поискам.

В училище донякъде се боях от Оливър Райън. Той беше с години по-голям от мен, вече в гимназията, а аз бях още много малък, така че рядко се засичахме, но си го спомням отлично, най-вече заради странното му поведение. Гимназията и началното училище имаха общ коридор, общи бяха и игрищата навън, така че от време на време с него се срещахме и на мен никак не ми допадаше начинът, по който той ме гледаше. Винаги ми се струваше, че аха-аха и ще ме заговори, но това никога не се случи. Просто погледът му беше плашещ за едно седем-осемгодишно момче. Оливър беше висок, силен на вид, но винаги беше някак си раздърпан, дрипав. Униформата никога не му беше по мярка: панталоните му бяха все твърде къси, лактите му се виждаха през протритите ръкави на пуловерите. Опитвах се да не му обръщам внимание и се стараех да не му се мяркам пред очите. Фамилните ни имена бяха еднакви, но имаше и други момчета на име Райън, така че това не ми правеше никакво особено впечатление. Той живееше в интерната, а аз бях просто ученик, който идва за учебните занятия и после се прибира у дома.

Един петък по обяд един от учителите ме изпрати до сградата на гимназията, за да занеса една бележка на ръководителя на лабораторията по химия и биология в коридора на най-горния етаж. Като минавах край един от прозорците, видях, че от него се открива отлична гледка към дома ми и спрях, за да хвърля един поглед. След това си продължих по пътя, а след още няколко минути, на връщане, заварих Оливър, седнал на перваза на същия прозорец, вдигнал бинокъл пред очите си. Беше стиснал съсредоточено зъби и въобще не ме забеляза, когато претичах край него, но един поглед през рамо ми потвърди онова, което бях заподозрян веднага. Бинокълът беше насочен към моя дом. Той шпионираше моя дом.

Когато същия ден се прибрах от училище, се опитах да забравя случката, но бях уплашен и разстроен. След като казахме молитвата и мама започна да сервира обяда, повдигнах темата:

— В гимназията има едно момче, което днес шпионираше къщата ни.

— Май четеш твърде много комикси — отвърна татко и едва-едва повдигна глава от документите, които преглеждаше.

— Не, наистина — казах. — Наблюдаваше къщата с бинокъл.

Мама вече се заинтригува.

— Голямо момче ли? Може да е наблюдавал птиците или самолетите.

— Не — настоях, — сигурен съм, че гледаше насам.

Баща ми спря да чете и вдигна очи от документите.

— Знаеш ли името на това момче?

— Оливър. Оливър Райън.

На масата определено се възцари смут. Какво толкова бях казал? Мама погледна татко, после сведе очи към скута си.

— Какво? Познавате ли го?

Баща ми прехапа устни и се отпусна назад на стола.

— Какво толкова има? — попитах. — Да не сме роднини?

Без да каже и дума, мама стана от масата и се зае да раздига чиниите със супата, макар да бяхме хапнали едва по няколко лъжици. Изчезна в кухнята, откъдето долетя демонстративно дрънкане на съдове и прибори.

— Той е далечен братовчед — каза татко. — Не желая да имаш нищо общо с него.

Братовчед! Имах само двама братовчеди по майчина линия и нито един по бащина.

— А защо? Какво му е? Какво е направил? Лошо момче ли е?

Изведнъж баща ми се ядоса. Никога преди не го бях виждал толкова изнервен.

— Не ме разпитвай! Момчето е с долен произход. Твърде малък си, за да разбереш, но майка му не беше стока, така че съм сигурен, че и той не е. Повече няма да обсъждаме това! Просто стой настрана от него.

Стреснат от внезапния му гняв, аз се разплаках. В същия момент баща ми съжали, че си е изпуснал нервите. Разроши косата ми с голямата си длан и ме погали по бузата. А после каза с благ глас:

— Хайде да не говорим повече за това.

Сълзите ми пресъхнаха и мама се върна в стаята. Темата се смени набързо, разговорът се завъртя около новото куче на съседите, а след малко аз скачах от радост, защото татко предложи да вземат куче и на мен за следващия ми рожден ден.

Същата вечер обаче дочух приглушените гласове на нашите от долния етаж — караха се. Затръшна се врата. На сутринта всичко отново беше нормално.

Но любопитството ми вече беше изострено. Мама парира всичките ми въпроси и заяви, че повече няма за какво да я разпитвам. Поразпитах и из училище. Повечето деца смятаха, че родителите на Оливър са починали. Всички знаеха, че той остава в интерната през ваканциите. Някои предполагаха, че е стипендиант, израсъл в сиропиталище, което навярно обясняваше и дрипавия му вид. Понякога у дома заставах на прозореца, който гледаше към училището, и махах на Оливър, за в случай че гледа в този момент. Никога не разбрах дали ме е видял, но макар той да продължаваше да ме зяпа, когато се срещахме, спрях да се боя и започнах да чувствам към него известна топлота. Имаше нещо смътно романтично в мисълта, че имам братовчед-сираче. Не стигнах по-далеч в „разследването“ си, а когато след година-две Оливър завърши и напусна училището, аз напълно забравих за него.

Струва ми се, винаги съм знаел, че искам да стана свещеник. Разбира се, огромно влияние оказа и силно католическата атмосфера у дома, но още тогава за мен тайнствата имаха особено значение. За разлика от повечето деца, те ми доставяха радост, обичах Великден повече от Коледа — представата за най-великата жертва и за възкресението бяха по-вълнуващи от Дядо Коледа. Баща ми много се радваше, че проявявам такъв интерес към църковното и ме насърчаваше. Мама не се радваше чак толкова. Мисля, че тя предпочиташе да си устроя живота, да се оженя за някое добро момиче, с което да народим куп внучета. Опита се да ме разубеди и да ме отклони от избрания път. Това се превърна в източник на един от така редките раздори между родителите ми.

Излизах с няколко момичета и експериментирах сексуално, но всичко ми се струваше като предателство спрямо вярата ми, грубо отклонение от онова, за което знаех, че е моят път. В думата „призвание“ често се влага мистичен смисъл: човек чува „послания от Бог“, явяват му се светкавици или го изпълва особено „чувство“, но моето решение да постъпя в семинарията се дължеше на далеч по-прозаични причини. На първо място фактът, че не желаех да се реализирам на никакво друго поприще. Исках единствено да ръководя енория, да служа на паството, да отслужвам литургии, да давам последно причастие. Помагах доброволно в църквата, откак бях момче, свещениците бяха хора, на които гледах като на светъл пример и от които се възхищавах. Противно на популярното убеждение, не се страхувам от жените, нито се чувствам неудобно в тяхно присъствие. Общуването с тях ми носи огромна радост. Просто нямам нужда от съпруга и деца. Не съм и гей, както майка ми допускаше. Чисто и просто безбрачието е нещо, в което се чувствам щастлив и спокоен. Татко беше на седмото небе от радост, когато му казах, че искам да постъпя в семинарията. Нищо, рече, не можело да го накара да се гордее повече с мен.

Няколко години по-късно — вече следвах в семинарията — видях снимка на Оливър Райън във вестника. Бил „сензация“ на книжния пазар. Спомних си, че ни е братовчед, само дето вече се подвизаваше под името Винсънт Дакс. При следващото ми гостуване у дома споменах това пред татко и го помолих да ми обясни роднинската ни връзка с Оливър — онази, която той не намери думи да обясни на малкия си син преди толкова години. Веднага ми стана ясно, че татко все така изпитва неудобство да обсъжда тази тема. Каза ми, че майката на Оливър била жена с „лоша репутация“. Заразпитвах за връзката на нашия род с него — щом е Райън, значи това е било името на баща му, който реално трябва да е наш роднина? Татко отклони поглед и отвърна, че бащата на Оливър починал млад от туберкулоза. Разбрах, че ме лъже. Заподозрях, че майката на Оливър е била проститутка, че навярно баща му е починал от сифилис или друга венерическа болест и че татко иска да скрие от мен подробностите. Виждайки притеснението му, промених посоката на разговора и отбелязах, че най-малкото е радостно в семейството ни да има такъв известен автор. Татко буквално трепна от възмущение и ми напомни, че ако искам да направя успешна църковна кариера, не бива по никакъв начин да свързвам името си с никакви скандали, особено семейни. Знаех, че е прав.

Славата на Винсънт Дакс обаче растеше и аз следях как медиите отразяват успеха му. Дори си купих една от книгите му. Наистина беше много добра. Гордеех се тайничко с братовчед си, но пазех тези чувства за себе си.

В деня на ръкополагането ми татко беше най-щастливият човек. Бях много доволен, че съм му донесъл такава радост. С татко винаги сме били близки. Мислехме еднакво за много неща. За да отпразнуваме ръкополагането ми, той похарчи повече, отколкото би похарчил за сватбата ми, и настоя да плати да ми ушият и раса по поръчка. Майка ми, със зачервени от плач очи, обърна гръб на всичките си съпротиви и съмнения, и ми пожела успех от цялото си сърце.

Все още не мога да повярвам, че баща ми е лъгал толкова дълго за нещо толкова важно. Не можа да ми каже истината дори на смъртния си одър. Минаха почти единайсет години от деня, в който установих истината, но дори и при това положение… как мога да знам със сигурност? Единственият човек, който я знаеше от първа ръка, не е сред живите.

Диагностицираха баща ми с рак на панкреаса само шест седмици преди смъртта му. За щастие страданието му беше кратко, а и той от началото знаеше, че това е краят. По една случайност аз бях дежурният свещеник в хосписа, в който той прекара последните си седмици. Така можех да бъда до него, да седя с него и да се моля с него. Може би химиотерапията би му дала малко повече време, но той се отказа от нея, като избра качеството на живота пред продължителността му. Болките му се влияеха добре от лекарствата и той посрещаше посетителите си спокойно и с достойнство. В самия край, когато стана ясно, че му остават само дни или часове, мама и аз бдяхме над него, стараехме се да поддържаме оптимистичен тон, макар да знаехме, че надежда няма. Когато му дадох последно причастие и го миропомазах, той беше в пълно съзнание.

За мен последното причастие е най-важното и смисленото от всички тайнства. То дава на болния силата, покоя и куража да издържи болката и страданията, присъединявайки се така към страданията Христови, то е и опрощаване на греховете, и духовна подготовка за преминаване във вечния живот. Баща ми прие думите ми и сведе хлътналите си очи за молитва, но мама, застанала от другата страна на леглото, взе ръката му в своята и я погали.

— Франсис? Има ли нещо, което би желал да кажеш на Филип?

Обърках се и се подразних, че майка ми смущава с приказки този момент на пълен покой. Татко също се обезпокои. Размърда се в леглото и аз нагласих възглавниците под раменете му, за да му стане по-удобно. Той затвори очи и въздъхна. Погледнах въпросително майка си.

— Франсис — подхвана отново тя кротко, галейки скъсеното му чело, — време е да му кажеш.

Баща ми зарови лице във възглавниците, отвръщайки се и от двама ни и от потрепването на чаршафите се досетих, че плаче. Разстроих се, като видят страданието му и укорих мама. За каквото и да ставаше дума, сега със сигурност не му беше времето за признания. Повиках сестрата и тя увеличи дозата на морфина. Баща ми се успокои, хвана ръцете и на двама ни, докато не потъна в безсъзнание. Няколко часа по-късно издъхна. Навън вече се съмваше.

В деня след погребението му мама ми каза, че Оливър Райън е мой полубрат. Отчаяно искала баща ми да ми го съобщи, но той до края се срамувал ужасно. Разказа ми как някаква жена забременяла от татко през 50-те години, докато той още бил свещеник. Била като че ли медицинска сестра, а може би дори монахиня. Мама не смяташе, че майката на Оливър е била проститутка, както твърдеше татко по времето, когато ми обясняваше, че Оливър ми бил братовчед. Баща ми никога и пред никого не разкрил името на майката. Мама каза още, че жената изоставила бебето, изчезнала безследно и никой повече не я видял. Баща ми разказал всичко това на мама още в първите дни на връзката им. Настоявал, че отношенията им трябва да се изградят на основата на пълна почтеност, и изпратил Оливър в „Сейнт Финиънс“, за да бъде отгледан от свещениците там.

Не майка ми била причината татко да се откаже от свещеническия сан. Те се запознали години след като той бил напуснал служението. Тя дори каза, че отначало татко се съпротивлявал на връзката им; мама смяташе, че в края на краищата ги свързала общата им вяра, както и фактът, че единственият й чичо, епископът, ръководил татко, дал одобрението си за отношенията им. Едва тогава татко си позволил действително да се влюби в мама. До края на живота си той поддържаше изключително близки връзки с църквата и продължаваше да работи за нея.

Майка ми настояваше, че тя би отгледала Оливър като свой син, но татко не й позволил. Каза още, че това бил единственият истински наболял проблем в брака им. Оливър бил онази част от живота на татко, която той чисто и просто отказвал да признае и да обсъжда. По мнението на мама татко страстно и ирационално мразел момчето и тя така и никога не разбрала защо.

Разбира се, бях потресен, когато узнах всичко това. Как беше възможно бащата, когото познавах, да изостави така жестоко едно дете, при положение че към мен винаги се е отнасял с топлота и обич? Как е посмял да ме лиши от живия ми брат? Без значение каква е била майката на Оливър, как е могъл баща ми да мрази невинното дете? Майка ми не можа да ми даде отговори на тези въпроси, не успяха да ми ги дадат и познатите на баща ми свещеници, които навярно са били свидетели на цялата история. Те или изобщо не знаеха какво се е случило, или бяха подочули нещичко по онова време, но никой фактически не успя да добави нова информация към онова, което вече ми беше известно. Още по-шокиращо за мен беше, че Оливър очевидно знаеше, че с него имаме един и същ баща. Колко ли ми е завиждал? Втренчените погледи, шпионирането с бинокъла и другите му странни прояви от ученическите дни изведнъж придобиха смисъл. Оливър Райън действително беше наблюдавал семейството ми. Ако сега аз чувствах така тежко предателството на баща ни, то как ли се е чувствал Оливър през целия си живот? По-рано същия ден бях получил съболезнования от собствения си брат за смъртта на общия ни баща! Знаех, че в някакъв момент в неособено далечното бъдеще ще трябва да се свържа с този непознат за мен човек. Навярно все още не беше късно да го поканя да стане част от семейството ни?

Когато няколко месеца по-късно все пак го издирих, срещата ни не мина добре.