Загадката Олвър

23. Оливър

Месец преди да завърша училище, баща ми ми прати чек за петдесет лири по пощата и кратка бележка, в която ми предлагаше, щом навърша осемнайсет, да си намеря квартира и работа и да не очаквам повече подкрепа от него.

Нямах представа какво да правя с живота си, но отец Даниъл ме дръпна настрани и ми обясни, че оценките ми са достатъчно добри, за да кандидатствам в колеж. Обясни ми, че, завърша ли, съм добре дошъл да се върна в „Сейнт Финиънс“ като преподавател. За пореден път ме спаси, като предложи да ми плаща таксата в колежа, а след това и ми намери квартира в Ратмайнс.

Отне ми известно време да свикна да живея сам и сам да си приготвям храна. До този момент животът ми беше организиран с военна прецизност. През годините ми в интерната се бях институционализирал напълно. Не бях свикнал да бъда сам. Писах на баща си да му съобщя новия си адрес, но не получих отговор. Рано сутрин и през уикендите работех на зеленчуковия пазар, за да се издържам и за да имам все пак някакво занимание. Колежанският живот обаче се оказа много приятен. Много студенти живееха на квартира далеч от дома и аз можех просто да се преструвам, че съм като тях. В никакъв случай не бях отличен студент, макар да бях първенец на курса по френски. Да се опитвам едновременно да работя и да водя някакъв социален живот с жалките си приходи означаваше, че честичко пренебрегвах учението, но въпреки това съумявах да изкарвам горе-долу прилични бележки.

Но вече бях вкусил от свободата и знаех, че няма начин да се върна в интерната, както и че темпераментът ми не е подходящ за учителската професия.

През първата половина на 1973 година започнах да излизам с Лора. Непокорната красавица Лора. Така различна от всички други момичета. Обичах я или поне така си мислех. Може би, ако си бяхме останали в Дъблин онова лято, всичко щеше да се развие по различен начин. Може би щяхме да се оженим и да живеем дълго и щастливо.

Наближаваше лятната сесия, когато Лора измъти плана да заминем през лятото на бригада в чужбина. Реших, че просто така си приказва, но Лора се зае да ни търси работа и писа до куп ферми, винарни и консервни фабрики из цяла Европа. Отговор получи от една ферма в Аквитания. Поканиха ни в имението, разположено край малко градче на име Клошан. Имаха си всичко: стар замък и лозе, маслинова горичка и овощна градина. Звучеше идеално. Аз отлично помнех летата, прекарани в клетката на интерната, и изгарях от нетърпение да пътувам, да разширя хоризонта си и да видя какво може да ми предложи този свят. Силно желаех и да прекарам възможно най-много време с Лора. Планът ни, разбира се, донякъде се осуети от родителите й, които, макар да ме харесваха, не одобряваха двамата да пътуваме заедно зад граница. Никой обаче не можеше да застане на пътя на решителната Лора. Тя убеди брат си Майкъл и петима други колеги да се присъединят към нас, най-вече за да играят ролята на придружители за пред родителите й. Имението ни осигуряваше квартира и храна, освен това щяха да ни плащат надница за труда, а отец Даниъл беше така добър да ме снабди със средства за пътуването до Франция.

Влюбих се в имението в момента, в който го зърнах. Извънредната работа на пазара ме беше научила на тежък физически труд и докато на другите им трябваше малко време, за да свикнат, на мен работата ми се стори сравнително лека. Летата в Ирландия често са сиви, влажни и противни, но тук слънцето грееше всеки ден и макар нощем да виждахме великолепни гръмотевични бури, които се развихряха в другия край на долината, в Клошан не валеше. Колегите се оплакваха от жегата и слънчевите изгаряния, но аз се аклиматизирах лесно. Храната беше безплатна, простичка, но отлична, виното също беше безплатно, а с Лора лесно намирахме време и място далеч от брат й и останалите, за да се отдадем на интимности.

Възрастният стопанин на имението Д’Егс скоро се сприятели с мен. Аз превеждах за нашата група. Говоримият и писменият ми френски бяха добри и той искрено се заинтересува от мен, искаше да знае какво уча, как възнамерявам да се възползвам от дипломата си впоследствие, какви са плановете ми за бъдещето. Две седмици по-късно мосю ме попита дали бих свършил малко работа за него, нещо свързано с няколко преписи. Съгласих се с готовност, като смятах, че канцеларската работа ще включва писане на фактури или архивиране на документи. Така беше казал мосю на дъщеря си, след това обаче ме помоли за дискретност и ми плати допълнително. Запозна ме и с внука си, Жан-Люк, най-красивото и очарователно дете, което някога е живяло на земята.

Още първия ден, в който се явих на работа в библиотеката, Жан-Люк вече беше там и мосю ме сложи да седна срещу него, докато четеше приказка на внука си. Бях заинтригуван. Жан-Люк възпитано пристъпи напред и ми подаде ръка. Коленичих на пода, за да бъда на едно ниво с него и отвърнах на поздрава с лек поклон. Той се засмя, погледна дядо си, посочи ме и каза: „Мърморко!“

Докато мосю разказваше приказката, наблюдавах лицето на детето, кацнало на коляното му. Беше омагьосано от историята за младия принц на фантастичната страна: прекъсваше дядо си с възклицания, закриваше очички с ръце при появата на злата вещица, пляскаше с ръчички от възторг при спасението на героя накрая. Осъзнах, че Мърморко е герой, който закриля принца, както и че прототип на този принц е очевидно Жан-Люк. Аз също намерих приказката за прекрасна и казах това на мосю Д’Егс. Комплиментът му се понрави и той ми обясни, че през последните десетилетия с прекъсвания е съумял да напише цяла поредица от такива приказки, но ги нахвърлял винаги на ръка, на отделни листове. Не беше сигурен дори колко на брой са приказките му. В дясната му ръка се наблюдаваха наченки на някаква парализа и той вече не можеше да разчита на нея, за да пише. Каза, че моята задача ще бъде да препиша на машина всичките му приказки и да ги събера в няколко скъпи класьори с кожени подвързии, които той беше купил специално за целта. Това щеше да бъде нашата тайна. Смяташе, че дъщеря му няма да е съгласна да й отнемат един от работниците на лозето, но аз лично смятам, че тя бързо се беше досетила какво точно ще ми възложат в библиотеката. Досетила се или не, тя никога не попречи на работата ни.

След като изслушах доста от приказките, сметнах, че са достатъчно добри, за да бъдат предложени за издаване, но мосю настоя, че са писани само за семейството му и че когато Жан-Люк порасне, ще може да реши какво да прави с тях.

Лора започна настоятелно да се оплаква, че не прекарвам достатъчно време с нея. Права беше. Беше ми изключително приятно с двамата ми нови приятели, а на няколко пъти ме каниха и да вечерям със семейството. Мадам Вероник се държеше малко по-хладно от баща си и сина си, но аз се чувствах прекрасно в тяхната компания и в края на работния ден не ми се искаше да си тръгвам.

Опитвах се да разведря Лора, обещавах й, че следващата вечер ще съм с нея, но рядко спазвах обещанието си. Старецът се държеше с мен като със собствен син. Смяташе, че съм добър човек. Едно истинско семейство беше далеч по-съблазнително от всичко, което Лора можеше да ми предложи. Е, аз продължавах все пак да спя с нея, защото в края на краищата един мъж има своите нужди.

След като започнах да преписвам приказките и старателно да ги подреждам в класьорите, установих, че се сближавам все повече със стареца и момченцето. Те безусловно и без въпроси ме бяха приели в своя таен свят. Не можех да се наситя на тяхната компания и изведнъж започна да ми се струва, че по някакъв начин съм си губил времето с Лора, че нито една романтична връзка не струва повече от платоничната връзка между мъже, които — в една от възможните вселени — биха могли да бъдат три поколения от едно и също семейство. Изгубих почти напълно всякакъв интерес към любовта на Лора и нейната жизнерадост, и започнах да я използвам само за секс. Всички неща, на които доскоро се бях наслаждавал, сега ми се струваха безсмислени, сякаш от мен се беше вдигнала някаква магия и заклинателката беше изгубила силата си. Новата връзка в живота ми ми се струваше по-чиста и искрена.

За първи път през живота си чувствах, че мога да доверя на някого най-съкровените си мисли. Разказах на мосю за пълната незаинтересованост на баща ми от мен. Той се възмути от дън душа и удивено поклати глава, сякаш искаше да каже: „Как е възможно човек да не се гордее с такъв син?“, а при тази мисъл сърцето ми се изпълни с обич към него. После мосю ми каза, че има толкова много за преписване, че вероятно едно лято няма да ни стигне и аз с възторг се съгласих да се върна и следващата година.

Истината е, че не желаех да заминавам. А не ни оставаше много от лятото. Идеята да се върна в сивата си и самотна квартира ме изпълваше с отвращение и дори мисълта за любовта на Лора не успяваше да успокои тревогата ми за бъдещето.

По онова време се притеснявах какво ще работя. Не можех да разчитам на подкрепа от семейството, както повечето си колеги, и едва свързвах двата края. Криех го добре, купувах си прилични дрехи на втора ръка, вземах книгите назаем, крадях канцеларски материали и у дома карах на чай, хляб и някой и друг плод, който успявах да отмъкна от пазара. Оставях приятелите си да мислят, че родителите ми живеят някъде в провинцията и никога не канех гости в квартирата си. Гостувах често обаче, прекарвах време в домовете на колегите, опознавах семействата им и придобивах все повече познания за това как живеят нормалните хора. Отчаяно желах онова, което те имаха, но нямаше начин да го получа. Завиждах на живота, който водеха, завиждах за това, че не се тревожеха за бъдещето. Бях се насочил към служба в най-ниския ешелон на държавната администрация, където принципно работеха хора без връзки и без необходимата финансова подкрепа, която да подпомогне кариерата им. Когато ми даде назаем пари за пътуването до Франция, отец Даниъл кротко ме осведоми, че не е в състояние да продължава да ме обезпечава финансово, след като завърша колежа. И двамата бяхме потресени от този факт. Аз бях благодарен за всичко, което беше направил за мен. Той отново предложи да се върна в интерната да преподавам, но това вече беше изключено. Най-сетне се бях измъкнал оттам и нямаше начин да се върна обратно. Радвах се на сериозно внимание от страна на жените, но подозирах, че стигне ли се до брак, никое почтено и заможно семейство няма да се съгласи дъщеря им да се свърже с някакъв световно неизвестен голтак. Трябваше ми план.

Какво да сторя, че да накарам Д’Егс да ме покани да остана да живея с тях? Как да го накарам така да ме обикне, че да ме „осинови“? Ако си поставех за цел, сигурно щях да успея да съблазня мадам Вероник, но тя не ме привличаше, а и мечтата ми беше да ме приемат заради мен самия, такъв, какъвто съм, без претенции и условия. Не исках да живея в лъжа. Не и тогава.

Френският ми беше достатъчно добър, за да си приказвам с местните. Знаех, че по време на войната мосю често е проявявал героизъм. Той беше герой за цялата общност наоколо. Възможно ли беше и аз да стана герой? Ами ако спасях нечий живот? Започнах да си фантазирам как бих могъл да постигна иконичния статус на мосю. В свободното време съзнанието ми се наслаждаваше на представата, че Д’Егс ме приемат в лоното си като свой. Ами ако спасях живота на Жан-Люк? Нима с това нямаше да заслужа вечната им благодарност и лоялност? Та те веднага щяха да ме поканят да остана да живея завинаги с тях като част от семейството, като техен защитник! Разсъдих обаче, че за да спася живота на Жан-Люк, трябва най-напред да го застраша, а това очевидно беше изключено. И все пак не можех да се отърся от романтичните си фантазии за общото ни бъдеще. То ставаше за мен толкова реално, сякаш вече се беше осъществило, и аз изпитвах към възрастния човек и към внука му все по-силна обич.

След това ми хрумна друго: ами ако спася къщата? Това положително би било геройство, не по-малко от спасяването на нечий живот. А и ако си го поставех за цел, щях да съумея да измисля начин да го сторя. Идеята се оформяше в главата ми постепенно, в течение на няколко седмици. В началото гледах на нея като на утешителна фантазия, а не като на план, нещо като математическа задача, която трябваше да реша, за тренировка на ума. Постепенно обаче започнах да се оглеждам наоколо с вече оформена нова цел. Започнах да гледам на къщата с различни очи.

Хрумна ми, че огънят беше нещо, от което разбирах. Всяко момче, прекарало време в интернат, е отлично запознато с изкуството на пиротехниката. Казват, че неволята учи на всичко, но според мен на много повече неща учи скуката. В училище знаехме кое гори най-бързо, най-шумно и най-пъстроцветно. Знаехме как да предизвикаме експлозия, знаехме кои реакции са много по-безобидни, отколкото изглеждат, знаехме как да прикрием миризмата на сяра. С две думи, знаех как да предизвикам пожар, но знаех и как да го овладея.

Беритбата започна в началото на септември и всички до един трябваше да излезем на лозето. Към онзи момент обаче аз вече отлично се ориентирах на първия етаж на къщата и знаех, че най-пожароопасното място е библиотеката на мосю с неговата прашна колекция от книги, карти и стари счетоводни папки, в които беше описана търговията, водена в имението през последните няколко века. Ако пръв се окажех при пожара, ако успеех да спася къщата, щях да стана герой. Можеха да ме наемат да възстановя библиотеката в предишния й блясък. Аз единствен знаех кое в нея къде точно се намира. Не се съмнявах, че мосю веднага ще прозре колко разумно би било да ме задържи. Нали? Той щеше да хвърли вината върху себе си: ще си помисли, че искрица от лулата му е отскочила незабелязано и е тляла тихо, докато е предизвикала пожар.

Най-трудната част тази вечер беше да се отърва от Лора. Каза, че имала нещо да съобщи и искала да се видим насаме. Допуснах, че иска да ми каже, че брат й е обратен, но това бездруго всички го знаехме. Отказах срещата, като се извиних, че съм много уморен и имам нужда от сън. Тя обаче настоя, че било спешно: трябвало да ми каже нещо важно. Тогава изгубих търпение: казах й, че ми е писнало от обсебващото й мрънкане, от ревността й към работата ми в къщата, от непрекъснатото настояване за повече внимание. Казах й, че връзката ни приключва тук и сега и тя е свободна да си намери другиго, когото да следва по петите като пале. Държах се ненужно жестоко. Съжалявам. Бях твърде погълнат от собствените си кроежи, за да обръщам някакво внимание на чувствата й.

Същата вечер мосю и Жан-Люк слязоха до лозето, за да ми пожелаят лека нощ. Работехме от изгрев до здрач и цяла седмица не се бях мяркал в къщата.

— Лека нощ, Мърморко! — извика момченцето и се засмя, доволно от собствената си находчивост.

— Лека нощ, принц Слънчевко! — отвърнах аз.

Онази вечер изпих шест чаши кафе, за да съм сигурен, че ще остана буден. Бях изтощен, естествено, но и въодушевен от задачата, която бях решен да изпълня. Всички заспаха бързо, защото знаеха, че утре отново ни предстои тежък трудов ден. Лежах на леглото, вслушвах се в дишането им и чаках да потънат в дълбок, заслужено отморяващ сън. Майкъл шепнешком се опита да подхване разговор за Лора. Беше забелязал колко разстроена беше по-рано вечерта. Признах, че сме се карали, но не навлязох в подробности за отмъстителното си поведение. Уверих го, че още на сутринта ще говоря пак с нея и ще оправим нещата. Това обещание явно го удовлетвори и скоро той също задиша равномерно.

Когато всички заспаха, аз тихичко се прокраднах до задната врата на къщата, близо до пристройката, в която спяхме, и се вмъкнах в библиотеката. Кожените класьори и ръкописните страници, по които работех, държахме на рафт в ъгъла до вратата. Изведнъж ми хрумна, че те трябва да бъдат спасени от пожара. Колко ли благодарни ще бъдат всички в семейството, когато разберат, че работата ни от цялото лято е непокътната и най-съкровеното наследство за Жан-Люк е в крайна сметка съхранено?

Свалих ги от рафта, сложих ги настрани, а после натрупах намачкана машинописна хартия покрай един от библиотечните шкафове и я напръсках с бензин. Планирах да „открия пожара“ след двайсетина минути, така че да стана героят, който е попречил на огъня да се разпространи неконтролируемо. Запалих хартията и се загледах в пламъчетата. Надявах се огънят да хване достатъчно бързо. Скрих класьорите близо до нашата пристройка, скрих се и аз и зачаках подходящия момент, в който да вдигна тревога.

Непрекъснато си поглеждах часовника, но времето сякаш беше спряло и минутната стрелка беше замръзнала. Вдигнах го до ухото си: тик, так, тик, так — да, работеше си. Минути преди да вдигна планираната тревога, чух как някой тихо ме повика по име откъм пристройката. Да му се не види, Лора. Надигнах се и отидох при нея. Подхванахме същия разговор като одеве, но този път тя не се даваше лесно:

— Не можеш просто така да ме зарежеш без никакво обяснение! Не можеш просто да ме изоставиш! Та ние се обичаме!

Тя надигаше глас, ставаше истерична, а аз знаех, че трябва веднага да се откопча от нея, да се върна в къщата и потуша пожара. Наизлязоха и останалите от пристройката да видят за какво е цялата врява, а Лора вече ме беше сграбчила за раменете и виеше:

— Защо? Защо? Какво сторих?

Опитах се да я накарам да млъкне.

— Нищо, нищо, не си виновна. Аз просто не мога… не искам…

Край нас се движеха все повече сенки. Бяхме събудили всички. От мрака изникна Майкъл. Очевидно беше раздразнен, а както ми се стори, и сконфузен от начина, по който се излагаше Лора. Пое контрола и нареди строго и на двамата да си лягаме. Какво можех да направя? Вече бяха минали може би трийсет минути, а до нас не долиташе нито миризма на огън, нито дим и аз реших, че може пожарът да е угаснал от само себе си. Неохотно последвах Майкъл в пристройката, а едно от момичетата отведе плачещата Лора. Легнах си вбесен, а Майкъл започна шепнешком да ми чете лекция за крехките „чувства“ на сестра си. Дали да имитирам яд, да скоча от леглото и да изфуча навън, за да ида да нагледам пожара? Колко дълго още да чакам? Дали пламъците са угаснали от само себе си? Майкъл не спираше да нарежда, когато изведнъж млъкна.

— Каква е тази миризма? — рече, скочи от леглото и изхвърча навън.

Майкъл вдигна тревогата. Можеше той да стане героят вместо мен. Но и двамата закъсняхме да спасим два живота.

Не знаех за тенекиите с парафин зад вратата на пристройката. Никога не се бях качвал на втория етаж и някак бях останал с впечатлението, че в източното крило изобщо няма спални. Никога не съм имал и най-малкото намерение да причиня нещо лошо на детето или дядо му, но стана така, че съм единственият, отговорен за тяхната смърт. Никога няма да забравя писъците на мадам Вероник. Преследват ме вече четирийсет години.

През следващите дни просто живеех на автопилот: полагах усилия да слагам единия си крак пред другия, механично демонстрирах съпреживяване и съчувствие, но не чувствах нищо освен една остра като кинжал болка, дълбоко в самата сърцевина на душата ми. Опитвах се да не спя, защото всяко събуждане в ужаса на всеки нов ден беше непоносимо.

Милата Лора се мъчеше да ме разведри. Всички знаеха, че се бях сближил с починалите, но аз просто нямах сили да слушам плоските й утешения и отново я отхвърлих. Работех наравно с останалите, разчиствах останките от разрушения дом и всячески се стараех да избягвам всякакъв контакт с мадам Вероник, чието семейство току-що бях убил.

Разчиствах библиотеката, но от нея не беше останало нищо, освен някои карти и едно преспапие от слонова кост, което е било затворено в специалната си метална кутия. Мадам дойде да ме намери и освен всичко останало изрично ме попита за кожените класьори. Мосю сигурно й е бил казал за нашия проект. Отвърнах й, че те също са изгорели. След това нервите ми не издържаха и се разридах, а тя ме прегърна с превързаните си ръце и аз се почувствах още по-зле. От пожарната заключиха, че огънят е бил предизвикан от въгленче, изхвръкнало от лулата на мосю, което по някакъв начин е подпалило парафина, складиран в пристройката.

Четири дни преди да си заминем за Ирландия Лора ми съобщи, че е бременна с моето дете. Не ми достигнаха сили да смеля информацията, така че я пренебрегнах напълно, обърнах гръб и на Лора, но през последните дни тя просто ме следваше по петите. В мъката си аз остро й се озъбих и заявих категорично, че няма начин двамата с нея да станем семейство. Моето дете току-що беше загинало в пожара. Тя ме загледа дълго и мълчаливо, осъзна постепенно смисъла на думите ми и си даде сметка, че говоря съвършено сериозно. Заплака и ме замоли, но аз нямах намерение да се поддавам на никакви емоции повече. Казах й сама да си реши проблема, а след това да ми прати сметката, за да й покрия разходите. Все някак щях да събера парите. Тя се разплака още по-силно.

После взе мъдрото решение да не се връща с нас в Ирландия. Приех, че е намерила някой местен лекар, който да я отърве от бедата. Майкъл силно се обърка от настояването на сестра му да остане в имението Д’Егс и през следващите ден-два проведе няколко скъпи международни телефонни разговора с родителите си, играейки ролята на парламентьор между тях и Лора. Пред него защитих решението на Лора и го представих като великодушно и човеколюбиво: ами че тя просто иска да остане, за да помага на мадам Вероник! Какво лошо има в това? Майкъл знаеше, че с Лора сме се разделили, но тя явно не беше споделила с него никакви допълнителни подробности. В деня на занимаването ни не можех да гледам в очите нито нея, нито мадам Вероник. Срамът ми щеше да стане явен за всички.

Моят срам обаче нямаше да бъде толкова голям, ако кожените класьори с всички приказки, написани от Венсан Д’Егс, не лежаха, увити в хавлиена кърпа, на дъното на куфара ми. Не съм сигурен защо ги взех. Може би исках да отнеса частица от двамата си приятели обратно със себе си. Тяхната чистота и невинност. Може би исках нещо да ми напомня за вината ми. Съзнателно бях излъгал мадам Вероник, но тези приказки бяха всичко, което ми беше останало от онези двама, които бяха най-скъпи за мен, и нямах намерение да се разделям с тях.

В Дъблин прекарах цяла седмица на легло в усойната си квартира — не излизах от вкъщи, не разговарях с никого. Как можех да обясня на когото и да било, че трябваше да стана герой, а не убиец?

Класьорите стояха на скрина като мълчаливо обвинение, но все не можех да се принудя да се отърва от тях. Не ги разлиствах, дори не ги поглеждах. Най-сетне се принудих да се измъкна сам от дупката. Излязох и от един магазин за мебели на втора ръка купих стара дървена кутия със здрава ключалка. Прибрах се и заключих класьорите вътре с надеждата един ден да забравя къде съм скрил ключа.

Не беше лесно да забравя и Лора. Тя ми писа няколко пъти, опитвайки се да ме убеди, че „ние“ трябвало да задържим бебето, че родителите й рано или късно щели да ни подкрепят. Известно време обмислях този вариант, но в крайна сметка го отхвърлих. Да се оженя в заможно семейство не беше лошо, но да отглеждам дете? След като току-що бях убил едно? Имах, в края на краищата, някакво чувство за морал! Тогава Лора ми писа, че смята да роди детето във Франция, а аз трябвало да отида при тях и да си го отглеждаме там. След още два месеца получих ново писмо, в което пишеше, че е размислила, ще задържи бебето и ще се върне с него у дома, за да го отгледа, независимо дали аз желая да участвам или не. Този вариант вече ме хвърли в тотална паника. Не отговарях на нито едно от писмата, но с нарастваща тревога зачаках новини за раждането.

Терминът дойде и отмина, а от Лора ни вест, ни кост. Три месеца по-късно — вероятно като последен опит да сломи съпротивата ми — тя ми изпрати по пощата розова пластмасова болнична гривничка, на която пишеше „бебе Кондел“. В плика нямаше писмо и аз въздъхнах с облекчение, че не е използвала името ми. Очевидно бях станал баща на дъщеричка.

Нежеланото дете на свой ред имаше нежелано дете. Навярно ябълката наистина не пада по-далеч от дървото. Има няколко клишета, които бих могъл да използвам, за да илюстрирам факта, че аз се оказах несъмнено син на баща си. Точно като него и аз не исках детето си. Може би даже моята постъпка беше още по-лоша — аз въобще не признах своето дете, но Лора беше разумен човек и ми беше съвършено ясно, че ако Майкъл е криел хомосексуалността си, така и тя е проумяла колко трудно ще й бъде да се върне у дома с „копеле“ на ръце.

През август 1974 година чух, че Лора се е върнала. За бебе и дума не ставаше. Приех, че го е дала за осиновяване. Надявах се то да си е намерило семейство, което истински да го обича. В дъното на съзнанието си обаче се съмнявах, че това бебе изобщо е съществувало. Обмислях варианта Лора въобще да не е била бременна. Мислех, че дори и да е била, навярно е абортирала или е пометнала спонтанно. Защо ще ми праща гривничка, но не и снимка? Ако действително е искала да ме убеди да задържим детето, нямаше ли да е най-добре да ми прати и негова снимчица? Инстинктът също така ми подсказваше, че Лора не е човек, който просто ей така ще се откаже от детето си. Тя беше много по-смела от мен.

Видях я в колежа чак през октомври, но съзнателно избегнах всякакъв контакт. Беше отслабнала, изглеждаше болнава и явно не желаеше да общува с никого. Говореше се, че страдала от депресия. Майкъл дойде при мен и ме попита дали не бих разговарял с нея. Не можех да му откажа. Един ден в библиотеката отидох при нея. Тя стоеше пред рафтовете със заглавия по антропология. Поздравих я и я попитах дали не би желала да изпием заедно по едно кафе. Тя не отговори, а хвана ръката ми и за момент я постави върху почти хлътналия си корем, а после се отдалечи. Същият жест, който беше направила и когато се разделяхме във Франция.

Ядосах се и й написах писмо, в което я уверявах завоалирано, че е постъпила правилно, но настоявах, че трябва да превъзмогне миналото и да продължи с живота си. В отговор тя просто ми върна писмото. Намерих го накъсано, мушнато през процепа на пощенската кутия на вратата ми.

Момичето явно беше умствено нестабилно. След месец-два чух, че се е отказала от колежа, а после Майкъл звънна да ми съобщи, че е загинала.

Опитах се да реагирам по някакъв начин на тази новина. Опитах се да плача. Очаквах да ме изпълнят вина или гняв, но вместо тях чувствах само някаква странна празнота, нова бездна, която да добавя към вече зейналата в сърцевината на душата ми, ако приемем, че такова нещо като душа изобщо съществуваше. Бях отхвърлил Лора, бях я наскърбил, но не чувствах нищо освен облекчение, че сега има едно нещо по-малко, което да ми напомня за онова лято. Съжалявах, че е решила, че животът не си струва да се живее. Друг мъж може би щеше да я обикне така, както тя имаше нужда да бъде обичана. В края на краищата, тя беше много красива, чаровна, мила, през повечето време — преди Франция — общуването с нея беше удоволствие. Познавах неколцина, които не смееха да се надяват на нещо повече от една среща с омагьосващата и неуловима Лора Кондел. Съжалявах, че вече не е сред живите, но вината за това не беше моя. Нищо от случилото се с Лора не беше по моя вина. Явно се предполагаше, че трябва да вия и да скърцам със зъби, но по онова време вече бях приключил с всякакво чувство за вина в живота си, тъй като не виждах никаква полза от него.

На следващата година завърших колежа с прилична диплома. Много ми се искаше да започна собствен бизнес с внос на вина или нещо подобно, но без капитал и без помощ отникъде това беше изключено.

Притиснат в ъгъла от финансовите обстоятелства, а и оставен съвсем без съвет, една вечер отидох до дома на баща си и звъннах на вратата. Отстъпих назад и зачаках, видях, че перденцето помръдна, видях, че той ме видя, а после невидима ръка дръпна пердето докрай и вратата остана затворена.

В края на краищата, наред с куп други неамбициозни хора, постъпих на една особено тъпа и досадна служба в Агенцията по приходите като помощник-чиновник — най-низшата форма на живот сред държавните служители — но мястото поне ми позволяваше да плащам наема на едно апартаментче на Раглан Роуд в по-добрата част на Дъблин. Не ми отне много време да се преместя от старата си квартира. С очукания си куфар и един сак с чашите, съдовете, чайника и радиото ми. И заключената дървена кутия, чийто ключ лежеше в джоба ми.

Новият ми дом беше по-малък от предишния, но локацията, локацията беше всичко. Преживявах от боб, яйца и чай, икономисвах всяко пени, но на следващото лято се събрах със старата компания от колежа, за да пътуваме. Излъгах ги с какво се занимавам, престорих се, че се издигам в дипломатическата кариера. Завистта ми към другите обаче береше като гнойна рана.

В началото на 1982 година вече бях сериозно потиснат. Бяха ми трябвали седем години, за да се издигна от помощник до пълноправен чиновник, и то само защото друг колега беше починал. До гуша ми беше дошла немотията, вечните преструвки и лъжи, до гуша бях дошъл сам на себе си. Явно в обозримото бъдеще бях осъден на все същата мизерия. Нямаше кой да ме спаси. Неспособен да овладея мислите си, аз си спомних героя, който всъщност трябваше да ме спаси, ако не го бях убил. Спомних си добрия старец, момченцето, времето, когато бях заобиколен от достойнство и благородство, а пред себе си виждах благоприятни възможности. Покритата с прах кутия върху гардероба в стаичката ми сякаш ме викаше.

Предишните години на няколко пъти бях на границата да изхвърля кожените класьори с мисълта, че това ще облекчи вината ми. Но така и не го направих. Струваше ми се, че така ще принеса в жертва нещо, което обичам. Класьорите представляваха нещо красиво, нещо, което бях унищожил, но от което въпреки това се нуждаех. Не можех да обясня тази нужда, не и тогава. Онази вечер, разяждан от мъка, исках само да си спомням.

Отключих кутията с треперещи ръце. Прочетох отново приказките. Бяха общо двайсет и две на брой, някои вече напечатани от мен и поставени в класьорите, други — написани на хвърчащи, накапани с мастило листове с трепереща ръка, старателно мушнати при напечатаните. След онази вечер цяла седмица не спах, но няколко бутилки евтино вино ми помогнаха да забравя детето, за което бяха създадени тези приказки, както и ръката, писала оригиналите. Загъването в спомени беше грешка. Или поне така си мислех.

Постепенно ме осени мисълта, че приказките могат да бъдат моето спасение. Ако мосю и Жан-Люк не бяха загинали, ако аз някак си бях станал част от тяхното семейство, нима и приказките нямаше също да станат мои? Старецът се доверяваше единствено на мен да ги преписвам. Защо? Защо беше избрал чуждо ирландско момче, което изобщо не познаваше? Защо не някой местен учител например? Защо мосю избра мен? След като Жан-Люк не беше вече между живите, за да се възползва от приказките, защо да не се възползвам аз? В отчаяните си опити да оправдая плагиатството си, си повтарях, че пожарът е бил просто малка, случайно излязла от контрол измама, а след като окончателно взех решението, вече стана много по-лесно. Трябваше само да ги пренапиша на английски, да променя подробностите, по които можеха да бъдат разпознати, и за всеки случай да ги публикувам под псевдоним. Ако успеех да отпечатам няколко хиляди копия тук, в Ирландия, това може да подсигури бъдещето ми.

Първият издател, при когото отидох, прояви интерес и този интерес ми позволи да ангажирам агент, който на бърза ръка сключи доста изгодна сделка, основана на презумпцията, че лесно мога да осигуря поне още десет книжки като продължение на първата. От аванса незабавно си купих приличен ленен костюм и спортна кола на изплащане.

Месец по-късно, на промоция на друг автор, когото агентът ми също представляваше, срещнах Алис, моята илюстраторка. Когато видях първите й скици на принц Слънчевко, не можах да повярвам на очите си. Без никакви предварителни насоки тя беше уловила съвършено същността на едно малко френско момче, мъртво от девет години.

Поканих Алис да дойде с мен и малката ни компания на почивка на остров Парос. Планирах прецизно съблазняването й и то се оказа удивително лесно. Допълнително го улесни смешникът Барни, който не просто пусна приятелката си в чужбина с мен, но и се уговори с майка й междувременно да ходи да помага в грижите за Юджийн. Но дори да не го беше направил, това нямаше да има значение. Алис беше вече готова да ме обикне, защото — както по-късно ми призна — благоговеела пред творчеството ми.

Когато първата приказка излезе от печат, вече искрено вярвах, че аз съм я написал. Авансът беше много голям и аз веднага си въобразих, че щом съм успял, щом имам с какво да се гордея, баща ми може да промени отношението си към мен, затова го поканих на премиерата на книгата. Той не дойде. След това никога повече не правих опити за контакт с него.

С Алис се оженихме и заживяхме сравнително щастливо. Тя също беше щастлива, поне така предполагам, най-малкото след като прие идеята, че ще остане бездетна, и свикна с мисълта, че малоумният ще живее в специализирано заведение; понякога извънбрачните ми забежки я разстройваха — най-често когато не полагах достатъчно усилия да ги крия, а това обикновено ставаше, когато ме беше подразнила с нещо. Най-мрачната си тайна обаче пазех ревниво и я държах заключена в дървената кутия.

Стана така обаче, че моята мекушава и кротка жена се оказа значително по-лукава и хитра, отколкото предполагах. Преди три месеца тя се върна от малкото си кулинарно пътуване без Мойя. Мойя най-сетне беше събрала кураж да напусне съпруга си заради някакъв французин, когото срещнала в кулинарната академия. Отдавна бях стигнал до извода, че Мойя е страшна досада и може само да създава проблеми, така че бях в процес на пълно скъсване с нея, но Бог ми е свидетел, че тя от намеци не разбира. Сега, когато Мойя беше напуснала Кон заради друг мъж, но не заради мен, чувствах единствено облекчение, макар — признавам — самолюбието ми да беше донякъде засегнато.

Забелязах, че след завръщането си Алис е необичайно мълчалива, а ранното обаждане на Мойя отпреди няколко дни вече ме беше поставило нащрек. Дали Мойя, нямайки вече какво да губи, от чиста злоба не беше разказала на Алис за връзката ни? Когато се е случвало Алис да ме хване в изневяра преди, обикновено следваха дни на сълзи и ледено мълчание, укори, гневно тръшкане на врати и оттегляне в стаята за гости за месец, докато най-сетне обещаех да зарежа мадамата и повече да не правя така. Знаех обаче, че изневяра с Мойя би наранила жена ми много по-дълбоко. Алис винаги е смятала Мойя за приятелка, а и отношенията ни продължаваха с години, а не както обикновено по месец-два. Но когато повдигнах въпроса пред нея, Алис само отбеляза, че Кон сигурно е съсипан и че се надява Мойя да е намерила щастието, но настроението й си остана все така особено. Изведнъж се беше изпълнила с някаква странна самоувереност, която не ми хареса. Реших, че сигурно знае за аферата ми с Мойя, но се радва, че Мойя вече не е на хоризонта. Разсъдих, че или отсъствието на Мойя кара Алис да се чувства по-уверена, или най-сетне се е оказала на морално по-висока позиция от приятелката си. Ужасно грешах.

Четири дни след завръщането си, през една студена ноемврийска вечер, Алис сготви прекрасна вечеря и не продума и думичка чак до малиновото руло.

— Тази рецепта от кулинарната академия ли я научи? — попитах в опит да се държа безгрижно.

— Странно, че споменаваш академията. Прекарах много интересно там. Ти така и не ме попита къде точно се намира. Чакай да ти покажа брошурата.

Видях името „Клошан“ още преди да видя снимката на къщата и от шока изгубих дар слово.

— Мадам Вероник те помни много добре.

Не можех да продумам. Алис стана, взе вилицата от ръката ми и приближи лице до моето.

— Ти си измамник, лъжец и крадец!

Тогава я ударих. Стори ми се най-естественото нещо, което можех да направя.

Истинската ирония в случая обаче беше в това, че когато Алис откри истинската измама, аз вече работех по своя собствена книга. Първото ми действително авторско произведение. Изобщо не беше за деца. Беше мрачен разказ за пренебрегване, изоставяне, скръб и изгубени деца. Далечен прототип на сюжета беше историята за Каин и Авел. Сигурно се чудите как ми е хрумнала подобна идея, нали?

Господи, колко е скучно писането! Най-лошо беше отначало, а след това ми бяха необходими пет години, за да напиша следващите шейсет страници. През последните двайсет и четири години не правех друго, освен да чета, да правя синтактичен разбор на френски изречения, да превеждам и да се справям с верния си речник, за да подбирам всяка дума така, та в нея да не остане и капка френска кръв. Това също беше тежка работа и изискваше сериозни умения. Оказа се обаче, че талант за авторско писане изобщо нямам. Под псевдонима Винсънт Дакс често давах интервюта в медиите, възклицавайки, че поредицата „Принцът на Соларанд“ се пише на практика сама. Това беше моята лична шегичка. Сега, когато се опитвах сам да пиша, за първи път разбрах защо тя вбесяваше толкова други колеги писатели. Е, аз пък не разбирах те какви ги говореха.

„Роден съм да пиша!“, казваха те или пък: „Не бих могъл да правя нищо друго!“ Жалка работа.

Ако някой си направеше труда да се зарови по-надълбоко, би видял, че с псевдонима си все пак съм отдал дължимото на паметта на стария Венсан Д’Егс.

Винаги съм си мислел, че жена ми е една мишчица, а се оказа, че имала нокти и изневиделица се оказа способна на една особена, хищническа арогантност, която никога преди не бях забелязвал у нея. Когато по-късно същата вечер се върнах от разходката си до кръчмата, установих, че е разбила ключалката на дървената кутия и кожените класьори лежаха на кухненската маса пред нея. Куфарът й, съвсем неотдавна разопакован след завръщането от кулинарната академия, отново стоеше стегнат до краката й. Напускаше ме значи. Хубаво. Няма проблеми. Прав ти път.

В онзи момент обаче тя ме осведоми, че куфарът бил стегнат за мен, че тя възнамерявала да върне класьорите и книгите ми на мадам Вероник, а аз трябвало да напусна нейната къща. Казах й да не става смешна. Нямаше нужда да става така. Започнах да се обяснявам. Какъв е проблемът, че съм публикувал неща, които бездруго сигурно щяха да бъдат изхвърлени?

Алис не желаеше да ме слуша. Целият ми живот е бил една лъжа, каза тя, напомни ми, че точно книгите ми са я накарали да се влюби в мен, припомни ми и някои от най-лъжливите неща, които съм й казвал през годините — „Не бих могъл да ги напиша без теб“, „Ти си моето вдъхновение“ — и множеството посвещения, които бях отбелязвал на страницата с благодарностите: „… и накрая на Алис, без която нищо от това нямаше да бъде възможно“.

Тогава осъзнах нещо, което ми се беше изплъзвало успешно през последните трийсет години. Не е нужно да обичаш човека. Достатъчно е да обичаш представата си за него. Идеализираш го и го превръщаш в онзи, от когото имаш нужда. Алис обичаше човека, за когото ме мислеше. По един или друг начин бях успял да убия всички хора, които са ме обичали в този живот.

Къде е майка ми? Къде е? Не можеше ли да ме обикне? Може и нея да съм убил. Курвата.

Жан-Люк, малки ми приятелю, помня ръчичките ти, обвили раменете ми, и тежестта ти, когато те носех на конче по терасата.

Мосю Д’Егс, вие, който ми дадохте само великодушие и доброта, отворихте сърцето си и дома си за мен и ме накарахте да се почувствам свой, макар че аз нямах какво да ви предложа в замяна, освен смърт, а впоследствие — кражба и измама.

Лора, ти беше обикновено щастливо момиче, докато аз не започнах да те преследвам и не съумях по някакъв начин да те отровя до такава степен, че смъртта да стане единственият ти изход.

Срамът ме заля и изведнъж се почувствах отново като онова малко момче, недостойно да посрещне баща си, защото се е заляло със сок, онова момче, което баща му оглеждаше и опипваше като кон на пазара, търсейки дефектите.

Тези мисли прекосяваха съзнанието ми, когато връхлетях върху Алис за втори път, и аз можех само да удрям, да ритам, да хапя, да блъскам, да хвърлям, да извивам и да разкъсвам.