Загадката Олвър

17. Вероник

Не мога да си спомня как стана така, че през онази година наех на работа ирландски студенти. Знаех много малко за Ирландия, чувала бях за уискито им и малко за музиката им. Струва ми се, че цялата организация с наемането стана с помощта на приятел на една моя братовчедка. Помня, че бях скептична относно това как висшисти ще успеят да се приспособят към тежък физически труд, но не мога да отрека, че младежите истински се постараха и работата им спореше, макар и не всеки ден. По същото време се бяхме съгласили да приемем на работа и няколко южноафриканци, които имаха желание да изучат винопроизводството в района на Бордо. Ние трябваше да ги обучим и да им плащаме скромна месечна сума срещу техния труд. Естествено, нито един от белите работници не беше доволен, че трябва да работи рамо до рамо с черните момчета, но баща ми — все още герой за местната общност — даде пример. Без да му се налага изобщо да прибягва до думи, самото му присъствие деликатно ни напомняше зловещите последствия от расовата нетърпимост.

По-късно се срамувах, задето не проучих по-сериозно кой всъщност щеше да дойде от Африка в имението онова лято и как щеше да работи. Просто получих писмо от някакъв човек от Стеленбош, който ме питаше дали съм съгласна да изпрати при мен сина си, заедно със седмина работници, които да изучат лозаро-винарските техники на региона. Аз приех и се подготвих през следващите два месеца в имението да живеят още осем души. След това обаче пристигнаха седмина черни мъже, някои съвсем млади, и един бял на име Йоост, който единствен говореше френски. Оказа се, че Йоост ще наследи земя на Западния бряг и баща му се разпоредил тя да бъде засадена с лозя. Самият Йоост обаче нямаше никакво намерение да върши работата лично, така че беше довел седмина от работниците си, които да се обучат и след това да засадят и да се грижат за лозето в бъдещия му имот. Категорично отказа да допусне африканците да спят в общите спални помещения и ги настани в плевнята на една от къщите в селото. Също така не им плащаше надница, а държеше да им се плаща във вино, от което имахме огромни количества и го раздавахме щедро. Всичко това ми се изясни не в самото начало, а на един по-късен етап. Другите работници ми съобщиха как всъщност стоят нещата. Не се чувстваха удобно в подобна ситуация, а аз скоро видях със собствените си очи синините и драскотините по африканските работници, което ме убеди окончателно, че разказите за жестокостта на Йоост отговарят на истината и лично му наредих да напусне имението. Нищо повече не можех да направя за горките момчета, които бяха почти роби. Нямаха никакво образование, не говореха френски, а при нас нямаше достатъчно работа, че да ги наемем след края на лятото. Една вечер, когато Йоост хъркаше пиян в селото, с папа отидохме при африканците, занесохме им пари и храна и макар те до един да се ужасиха от постъпката ни, един от тях все пак събра кураж да ни благодари и ми стисна ръката. Другите останаха смаяни от дързостта му.

Към онзи момент технически аз надзиравах и отговарях за всичко, случващо се в имението, в къщата, в овощната градина, маслинената горичка и винарната. Разбира се, имах и огромната подкрепа на всичките ни приятели и съседи от селото, но практически бях наела двама от местните — Макс и Константин — за управители, които ръководеха отделните групи работници и всички познати, които работеха за нас и на които имахме доверие. Сега ми се струва забавно, като си спомня, че работата ни тогава напомняше тази в кибуците в Израел или на организираните по британски модел комуни; разликата беше, че настоявах вечер семейството да се храни отделно в къщата, а работниците — навън. Също така категорично бях заявила, че никой от работниците няма да преспива в къщата. Всичко друго се споделяше между всички ни. Активно насърчавах папа да ми отстъпи контрола върху всичко и в един момент той с облекчение ми предаде юздите и се оттегли щастливо в пенсия. Твърдо настоя обаче да поеме грижата за образованието на Жан-Люк. Синът ми трябваше да започне училище през есента и дядо му беше решен да му даде възможно най-добрия старт.

Най-силно удовлетворение ми носеше възможността да храня работниците, така че се бях самоназначила за шеф в кухнята — роля, навярно по-ниска от тази, която папа би желал за мен, но това беше работата, която желаех да върша и в която се справях отлично. След войната, когато останахме без прислуга, леля Сесил запретна ръкави и се научи да ни приготвя вкусна и питателна храна, а аз се научих от нея. Тя ми показа всички тънкости на добрата провинциална френска кухня и сега аз приготвях простички, но пълноценни блюда за нашите работници, а на съседите Макс и Константин разчитах да поддържат реда в лозето и в градините.

Оливър и Лора бяха първите ирландски работници, на които действително обърнах внимание. Бяха много красива двойка. Някой трябваше да ги увековечи на портрет. Оливър беше изумително красив за ирландец. Вместо бледия неравномерен тен на останалите, неговата кожа беше гладка и матова, а очите му — искрящи и с дълги, гъсти ресници. Приятелката му Лора също беше тъмнокоса и с чиста кожа, много дребничка и нежна. Много от местните момичета работеха на лозето, но аз за първи път се замислих дали това момиче не е твърде крехко, за да издържи на полската работа.

Оливър говореше добре френски и превеждаше на останалите, а папа скоро започна да се отнася към него като към говорител на цялата ирландска група. От времето, прекарано в затвора, дясната ръка на папа трепереше и му беше трудно да пише. Помоли Оливър да му помага с документацията. Оливър силно се заинтригува и от Жан-Люк и не след дълго между тримата се установи силна връзка, която с лекота преодоляваше бариерите на възрастта, езика и житейския опит. Папа помоли Оливър да му стане асистент, а аз, свикнала никога нищо да не му отказвам, се съгласих. Изумително бързо между тях се установиха изключително близки отношения. Сякаш папа и Жан-Люк най-сетне бяха намерили човека, когото отдавна бяха търсили. Тогава си помислих, че съм сгрешила, задето лиших сина си от баща, че папа би се радвал на друг мъж у дома, и по тази причина, макар да не одобрявах това внезапно приятелство, аз го търпях заради папа. Не знаех защо Оливър установи толкова близка връзка с баща ми. Предполагах, че си има баща, и ме гризеше лека ревност, задето трябва да деля с него своя.

Аз не бях единствената, която ревнуваше от тези нови отношения. Приятелката на Оливър побесня от неговото „повишение“ в асистент на папа. По настояване на папа и против моята воля, той започна да се храни с нас в къщата, но най-силната ревност на Лора беше насочена към факта, че младежът очевидно предпочиташе компанията на един старец и едно малко момченце пред нейната. Жан-Люк го обожаваше. Оливър се боричкаше с него и играеше онези силови игри, за които папа вече беше твърде възрастен. Когато най-сетне успявах да убедя Жан-Люк да си легне вечер, в разговора ни преди сън неизменно присъстваше името на Оливър. А аз си мислех за Пиер и за това какъв добър баща щеше да бъде, ако познаваше сина си.

Лора имаше брат на име Майкъл, който изникна изневиделица една сутрин на вратата на кухнята и предложи услугите си — искаше да помага с изпичането на хляба. Впоследствие се оказа, че това е било благоприятна случайност за всички с изключение на Ан-Мари, която толкова се стресна при вида на едър, бледен ирландец на вратата на кухнята, че се спъна, падна и си счупи ръката. Ан-Мари беше моето момиче за всичко в кухнята, ако приемем, че мога да нарека една 77-годишна жена „момиче“. Тя работеше за семейството ни от Първата световна война и още от миналото лято я бях помолила да ми помага в кухнята, така че с нея се разбирахме отлично. Тя ми разправяше истории за легендарната красота на майка ми и великодушието й. В резултат нито за миг не ме напускаше съзнанието, че трябва да бъда винаги достойна за добротата и величието и на двамата си родители. В онзи ден през 1973 година Ан-Мари за първи път се остави да бъде убедена да си вземе болничен, докато ръката й оздравее. Седемдесет и седем годишната кост обаче не заздравяваше лесно и аз си знаех, че ще се наложи да се справям без нея поне няколко месеца.

Майкъл, който изобщо не разбра, че е виновникът за този инцидент, се оказа набързо нает на работа, тъй като в дванайсет часа същия ден трябваше да се сервира обяд на трийсет човека, а клетата Ан-Мари трябваше да бъде откарана до болницата. За късмет Майкъл се оказа умен, а тъй като готвенето се усвоява чрез демонстрация и повторение, езиковата бариера между нас не се оказа пречка. Въпреки това бях смаяна от това колко малко знае той за храната, колко малко от продуктите изобщо разпознава. Може би беше вярна приказката, че в Ирландия ядат само картофи. Майкъл обаче се учеше бързо и — което беше по-важно — готвенето му доставяше удоволствие: той подхождаше с безкраен ентусиазъм към всеки аспект на процеса. Аз обаче все още не бях сигурна дали появата му в кухнята не е продиктувана от някакъв съвсем друг, негов си мотив; освен това на няколко пъти го хванах да ме гледа така, сякаш съм някакъв нов, непознат продукт, който не е сигурен дали трябва да обели, свари или направо да засади в градината.

Един ден той несръчно отмести косата от очите ми и мен внезапно ме осени мисълта, че момчето има склонност към фризьорската професия, така че му позволих известно време да си играе с косата ми. Какво клише, мислех си — фризьор-гей. Защото той очевидно беше гей.

Френският му беше все още доста слаб, но когато предпазливо го запитах за сексуалността му, той ме разбра мигом и избухна в сълзи. Осъзнах, че това всъщност е неговото разкриване пред света и че съм съборила язовирна стена, зад която досега са се трупали вина, потиснати емоции и объркана идентичност. Бях се досетила, че е влюбен в приятеля си Оливър, който ходеше със сестра му Лора. Catastrophe. Уверих го, че няма да кажа на никого и му уредих среща с Морис, нашия съсед, който беше открит гей и говореше английски. Надявах се той да посъветва момчето и се вбесих, когато разбрах, че го е завел в гей нощен клуб в Бордо. Реших, че е било прибързано, но коя бях аз, че да се меся в чужди работи? В края на краищата, ставаше дума за възрастни хора.

Така че в онзи момент бях опознала Майкъл и Оливър доста добре. Лора беше връзката между двамата и не след дълго започнах да усещам и нейното присъствие в живота си. Тя беше прекрасно момиче, може би донякъде разглезено, и ненавиждаше факта, че Оливър и Майкъл работеха в къщата и тя ги виждаше само вечер, докато през цялото останало време беше оставена с другите на лозето или в овощната градина, така че когато един ден припадна навън и я донесоха в безсъзнание в кухнята, веднага се изпълних с подозрение: реших, че се преструва, за да влезе и тя в къщата и да привлече внимание към себе си. Тя обаче беше пребледняла и действително й беше лошо. Права бях да имам подозрения, но не такива, каквито бях решила първоначално. Заведох я при лекаря в селото и с нейно съгласие той ми съобщи, че Лора е бременна. Отначало се ядосах. Това беше първата година, в която наемах работници от други страни и проблемите не спираха — отначало африканците, а сега и това. Носех отговорност за тези хора, а очевидно безразсъдното поведение на Лора ми показваше, че нещата са се изплъзнали от контрол. Има толкова начини да се избегне една бременност, при това нямам предвид въздържанието! Опитах се да бъда спокойна, когато разговарях с Лора. Тя плачеше и се боеше, че ще я помоля да напусне имението. Не знаех как да постъпя. Лора ме умоляваше да не казвам на Оливър, страхуваше се, че това ще се окаже краят на тяхната връзка, макар за мен да беше очевидно, че тази връзка отдавна е приключила. Оливър се беше влюбил в семейството ми. Не знаех какъв съвет да дам на Лора, затова изобщо се въздържах от съвети. Тя беше от строго католическо ирландско семейство. Въпреки че в имението ни имаше параклис, татко ме беше отгледал, без да ме възпита в никаква вяра и без да ми внуши задължителното чувства за вина, на което много католици с радост се отдаваха. Вариантите, открити пред една невярваща французойка, навярно бяха немислими за една ирландска тийнейджърка. Лора беше само на деветнайсет години, но трябваше да вземе решението си сама. Брат й Майкъл беше доста разтревожен. Тя го излъга, каза му, че е хванала някакъв стомашен вирус. Позволих й да остане в къщата няколко дни, но след това я изпратих обратно в овощната градина. Оставих я сама да направи своя избор. Няколко седмици по-късно вече нищо не ме интересуваше. Нито Лора, нито каквото и да било друго.

През войната папа поръчал 100 галона парафин за лампите в избите, така че да не се налага еврейските семейства, които се криеха там, да прекарват дните си в пълен мрак. Парафинът доставил през нощта негов приятел със солидни връзки в Париж. Знаех, че баща ми е продал бижутата на майка ми, за да го плати, тъй като по онова време златото било единствената конвертируема валута. Когато през 1944 година къщата била ограбена, германците най-напред помислили, че складираното е нафта и се опитали да го налеят в резервоарите на камионите, но в края на краищата се оказало, че след заминаването им единственото нещо, останало почти непокътнато след тях, са тенекиите с парафин, изнесени в пристройката към източното крило на сградата, плътно долепена до библиотеката. През 1973 година цялата къща отдавна беше електрифицирана. Беше ми минавало през ума да се отърва от парафина, но баща ми като човек, преживял две войни и съответно много по-чувствителен към въпросите на снабдяването от мен, настоя да го задържим за в случай на следваща война или просто на срив в електрическата система, в която все още нямаше пълно доверие. Онова лято беше особено горещо и сухо. На 9 септември 1973 година не беше валяло от осемдесет и четири дни, а температурите бяха много над средните за това време на годината.

Жан-Люк спеше или в моята стая, или при дядо си. Собствената му спалня рядко се използваше. И аз, и папа имахме по едно малко креватче, поставено перпендикулярно на нашите легла. Тогава това беше съвсем обичайно във френските домове. Ако някоя вечер папа разказваше на Жан-Люк особено интересна приказка, детето по никакъв начин не можеше да бъде убедено да дойде да си легне в моята стая. Папа оставаше с него, докато Жан-Люк се унесеше, а после ни се струваше жестоко да местим спящото дете, така че просто го оставяхме там, където е заспал.

Не знам как е започнал пожарът. Дали причината е била лулата на баща ми, някоя цигара, случайно въгленче от печката — навярно никога няма да разберем. Спомените ми от онази нощ са доста неясни. Събудих се от шум, подобен на силен вятър, който свистеше по коридорите, а после — от викове отвън. Отначало помислих, че сънувам. Дори когато станах от леглото, надникнах през прозореца и видях цялото източно крило на къщата в пламъци, всичко ми се стори толкова нереално и абсолютно неочаквано, че все още не разбирах колко страшна е ситуацията. Тръгнах по нощница през изпълнения с дим коридор, когато действително проумях пълния ужас на случващото се пред очите ми. Шокът ме разсъни напълно, но ме остави объркана и лишена от чувство за посока, така че хукнах по коридора към — както ми се струваше — източното крило, но димът и нажеженият въздух ме накараха да се върна. Започнах да викам обичните си баща и син, но в отговор чувах единствено съскането и пукота на пламъците и цепенето на рушащото се дърво. Изпаднах в истерия, втурнах се в пламъците, за да стигна до коридора на източното крило, но подът под краката ми беше жив огън и скоро долових миризмата на изгорялата си коса. Когато видях, че съм в горната част на горящото стълбище, разбрах, че не мога да продължа нататък. Не знам как съм си изгорила ръцете толкова лошо. В онзи момент не чувствах болка. Не знам и как съм стигнала от коридора на горния етаж до двора, но помня, че там попаднах в обятията на Майкъл, който не ме пускаше обратно, а аз го ритах и хапех, мъчех се да се отскубна и да спася единствените хора на света, които обичах.

Тогава не го знаех, но по-късно разбрах, че Жан-Люк и дядо му са починали в съня си от вдишания дим. Това ми донесе известно облекчение, защото месеци след пожара адът на въображението ми показваше как двамата изгарят, всеки пред очите на другия, опитват се да се спасят и крещят за помощ.

Хаосът на онази нощ се връща при мен откъслечно: изненадващата сила на собствените ми писъци, прегръдките на Майкъл и Константин, които ме държаха настрани от пламъците, мирисът на пожара и на собствената ми пот, ирландските момичета, които плачат, мъжете, които поемат контрола и се изживяват като важни, ангажирани хора на действието. Някак отделно от всичко си спомням бременната и изпаднала в истерия Лора, вкопчена в Оливър, който изглеждаше така, сякаш въобще не усещаше присъствието й.

През следващите дни бях на силни успокоителни. Нямам спомен от погребенията, но ми разказаха, че съм присъствала. Върнах се в къщата. Западната част от къщата не беше засегната. Имаше само минимални поражения от дима. Дебелите каменни стени между източното крило и коридора спрели пламъците и не позволили огънят да обхване и етажите на частта, в която спях аз. Непокътнати бяха кухнята, салона, моята спалня и други помещения. Стотици хора идваха и си отиваха, носеха храна, молеха се за мен, окуражаваха ме и ме благославяха, споделяха опита от своите загуби, но минаха седмици, преди наистина ясно да видя бъдещето си точно такова, каквото папа винаги се е опасявал, че ме очаква.

Някои от работниците напуснаха скоро след пожара, като се сбогуваха с извинителен тон. Очевидно беше, че не можем да им платим. Лозето беше изоставено, но ирландските студенти останаха още месец. Повечето от тях бяха дошли с желанието за нови преживявания, а не поради финансова необходимост. Майкъл беше чудесен и с готовност пое цялата работа в кухнята. Аз не се интересувах от нищо, а и ръцете ми още дълго щяха да оздравяват. Останалите положиха максимално усилие да разчистят останките от източното крило. След това обаче трябваше да се връщат в колежа, защото бездруго вече бяха пропуснали първите няколко седмици от зимния семестър. Оливър дълго беше в шок и не разговаряше с никого. Признавам, че презирах скръбта му, защото смятах, че той няма право на нея. Познаваше папа и Жан-Люк от два месеца, а за мен те бяха целият живот, така че горчив гняв ме изпълваше всеки път, когато го видех да седи на стъпалата на терасата, заровил лице в ръцете си, докато Лора се опитваше да го върне към живота така, както преди ние се опитвахме да съживим лозичките в изоставеното лозе.

Когато стана време ирландците да си заминават, Лора ме попита дали може да остане. Сподели с мен, че в момент на отчаяние признала на Оливър за бременността си с надеждата, че новината ще го стресне и ще го върне в реалността, но Оливър не искал и да чуе и й заявил, че никога няма да бъде баща отново. Отново? Как така „отново“? Лора ми обясни, че Оливър играел с Жан-Люк една игра, в която двамата се престрували, че са баща и син. Участие в играта вземал и баща ми. Не знам дали това е било истина, но навярно Оливър действително се е чувствал в известен смисъл като баща на Жан-Люк и син на папа. Глупава игра наистина, но ми помогна най-сетне да разбера болката и скръбта му. Тогава, без да кажа и дума на Оливър, аз му простих.

А на Лора казах, че може да остане. Не предполагах, че ще живее с мен още цяла година, нито че самата тя ще умре скоро след това. Толкова много смърт.