Загадката Олвър

Епилог Оливър — днес

Оказа се, че лошата слава е по-интересна от добрата. Не само таблоидите смятат така. Кофи мастило се изписаха, за да се разкаже историята за падението на известния писател, оказал се плагиатор и насилник на жени. Разни многознайковци, които преди може и да са ми се пишели близки приятели, днес дават наляво и надясно интервюта, в които твърдят, че винаги са знаели, че у мен има нещо странно. Спекулират — въпреки пълната липса на доказателства за подобна хипотеза, че съм имал навик редовно да бия жена си и привеждат като аргументи разговори, които никога не сме провеждали, за да намекнат, че винаги съм бил склонен към насилие и че Алис живеела в постоянен ужас от мен.

Един таблоиден парцал изрови някакво мое ученическо есе отпреди четирийсет години и го публикува в опит да докаже колко слаба е прозата ми и да илюстрира разпиляния ми наратив. Докторантите, които някога се тълпяха около мен като стадо верни ученици, настояват, че съм съсипал академичните им кариери и авторитет. Мрънкачи. Критиците твърдят, че човек, който няма собствени деца, никога не може да напише истории, които децата да обожават така. Преди пееха друга песен. Преди обясняваха, че тъй като нямам собствени деца, самият аз не съм докрай пораснал и — съответно — съм по-близък до детското съзнание. Глупаци. Ровеха се в миналото и в произхода ми, задаваха въпроси за родителите ми. Не откриха нищо пикантно, освен факта, че в далечното минало баща ми е бил свещеник.

Брат ми Филип ми писа шест месеца след процеса. Не мога дори да ви опиша лицемерно добродетелното кършене на ръце в писмото му. Сигурен към, че се е гърчил от колебания дали е „редно“ да ми пише. Предлагаше си услугите за мой свещеник или изповедник, в случай че пожелая да „сваля бремето от плещите си“. Уверяваше ме, че Божията прошка е възможна и че, ако не друго, той, Филип, „бил винаги насреща, за да ме изслуша“. Глупости.

Липсва ми Алис.

Мислех си, че няма да съм в състояние да ям храната тук, но в интерес на истината тя се оказа доста добра, освен това е в изобилие. Хранил съм се по-зле в ресторанти със сума ти звезди „Мишлен“, макар че от сервирането има какво да се желае.

Сградата, в която съм настанен, е грохнала, но внушителна викторианска постройка, впечатляващо зловеща отвън и сиво-еднообразна с неподдържаните си помещения и плексигласови плоскости отвътре. Мъжете и жените са в отделни крила. Това ме устройва идеално.

Имам си собствена стая, така че в много отношения положението ми тук е по-добро, отколкото беше в интерната, макар че „съкилийниците“ ми представляват наистина потресаваща сбирщина от мерзавци. Спомням си как преди години един от особено лишените ми от въображение колеги в държавната служба държеше на бюрото си табелка с „духовития“ надпис: „Не е нужно да сте луд, за да работите тук, но помага“. По онова време не ми се струваше смешно.

Тук обаче не е точно лудница, по-скоро е печален последен пристан за житейски корабокрушенци. Всички питомци тук са извършили престъпления, които са считани за резултат от душевните им заболявания. Чувствам се като самозванец, но това не е ново за мен. Почти целият ми живот е бил в една или друга степен пълна измама. Не съм длъжен да общувам с другите питомци, така че прекарвам повечето си време в доброволна самота.

Институцията разполага със собствена ферма и макар да е минало доста време от последния път, когато съм извършвал физически труд, сега с радост отново си цапам ръцете. Вече не съм млад, но понастоящем съм в най-добрата си форма от десетилетия.

Аз съм „пациент“ за пример. В тази лудница ние не сме „затворници“. Отвсякъде чувам: „Политкоректността минава всякакви граници!“ Съгласен съм. Охраната и сестрите са свестни, така че не им създавам проблеми. Широко разпространеното мнение тук е, че моето престъпление е било „еднократно“. Че съм получил моментен „нервен срив“. Приемам ниска доза антидепресанти и се нося спокойно по течението, без да обръщам внимание на шума и суетнята.

Ще ми се прави „психиатрична оценка“ на всеки шест месеца, за да се преценява дали съм вменяем или не, но ако бъда обявен за вменяем, е възможно дори да бъда освободен, а аз съм решил, че това няма да се случи. Взех твърдо решение да остана тук, защото, макар че не представлявам заплаха нито за себе си, нито за обществото, не желая да напускам институцията. Планирам дори да инсценирам опит за самоубийство, ако някой предложи сериозно освобождаването ми.

Къщата се продаде. Приходите от продажбата ще покриват дългосрочно грижата за Алис и ще постъпват по сметката на Барни Дуайър, който пое Юджийн. Алис е настанена в частен хоспис. Адвокатите ми разказаха, че е в прекрасна стая и получава възможно най-добрите грижи, но тя самата никога няма да разбере това. Много вероятно е да остане в това си състояние с години. Правата и хонорарите от продажбите на книгите са прехвърлени на мадам Вероник, а аз съм заклеймен и анатемосан официално по целия свят, но особено във Франция заради това че съм откраднал произведенията на герой от войната и съм извлякъл дългосрочна финансова полза от неговата смърт и от смъртта на внука му. Само ако знаеха колко по-голяма е вината ми, само ако знаеха, че аз лично причиних тази смърт. Така и не разказах тази част от историята на психотерапевтите. Щеше да причини ужасен смут. Защо да добавям палеж и убийство към списъка с престъпленията си?

Журналисти правиха нееднократни опити да ме посетят с предложения да опишат историята ми в книга. Що за обида! Отхвърлих унизителните им оферти. Всички с изключение на молбата на една-единствена френска журналистка. Най-малкото предположих, че е журналистка. Писмата й до мен бяха по-официални от обичайното и тя не се отказваше лесно. Името й беше Анелиз Папон. Съзнателно оставих без отговор първите й пет писма, докато най-сетне отговорих на шестото: благодарих й за интереса към мен, но отклоних предложението за интервю и й обясних, че няма да я включа в списъка си с посетители. В него до момента не фигурираше нито едно име.

Преди месец обаче Анелиз ми изпрати едно изумително писмо.

Оказа се адвокатка, а не журналистка, но не я интересували обвиненията срещу мен, нито случаят ми от юридическа гледна точка. Обясняваше, че току-що е станала майка за първи път и раждането на скъпия й син я извело на пътя на търсенето на една истина, по който понякога й се искало да не е поемала.

В нейния собствен акт за раждане било записано, че се е появила на бял свят в Бордо, Франция, на 11 март 1974 година в малко селце на име Клошан. При раждането й било дадено името Нора Кондел. Била дадена за осиновяване на 20 юли същата година. Анелиз се надяваше, че ще бъда в състояние да й помогна да издири баща си. Биологичната й майка била намекнала, че този баща съм аз.

Бебето на Лора. Моето дете.

Анелиз признаваше, че изпитва крайно смесени чувства към факта, че след двегодишно търсене из архивите в крайна сметка е установила, че баща й е осъден престъпник и плагиат.

В оригиналния акт за раждане на Анелиз като име на майката фигурирало името на Лора. След разследването си Анелиз знаеше, че Лора не е сред живите и че се е самоубила. Момичето допускаше, че раждането й е било сред факторите, предизвикали смъртта на майка й. Беше издирила няколко снимки на Лора чрез уебсайта на гимназията й и макар да виждала, че формата на лицето и очите й са еднакви с тези на момичето на снимките, в едно отношение Анелиз и Лора кардинално се различавали. Продължила издирването в друга посока с цел да се срещне с баща си. В акта за раждане неговото име липсвало, но Анелиз се свързала със социалната работничка, която уредила осиновяването от името на Лора. Пред нея Лора категорично твърдяла, че бащата на детето е ирландски студент на име Оливър Райън, но че нямала неговото съгласие да впише името му в акта за раждане на детето. Анелиз безпроблемно и бързо установила, че Оливър Райън е по-познат на широката общественост като печално известния писател Винсънт Дакс. Разучила снимките ми на задните корици на книгите ми, гледала в YouTube няколкото ми телевизионни интервюта и забелязала поразителна прилика между двама ни, що се отнася до маниер на поведение и говор — прилики толкова големи, че не можело просто да бъдат пренебрегнати. И въпреки това, пишеше Анелиз, „нещо не е наред“, защото тя била от смесена раса, а „вие и майка ми сте бели европейци“.

Ръцете ми отново започнаха да треперят и оставих писмото на бюрото, защото думите се размазваха през очите ми.

Дъщеря ми беше твърдо решена да стигне до истината.

Анелиз предлагаше да ме посети, за да вземе натривка с моята ДНК. Уверяваше ме, че става дума за простичка, неинвазивна процедура. Пристигала в Дъблин и се надяваше да приема да се срещнем.

Оставих писмото настрани. Напуснах стаята си и излязох вън на двора. Охранителят ми се усмихна и ми кимна.

— Как е Оливър днес? Хладничко, а?

— Имате ли цигара?

— Имам и още как.

Той ми подаде цигарата, грижливо я запали и се опита да ме ангажира с някакъв лековат разговор, но аз вече имам репутация на самотник, така че охранителят скоро се отдалечи и ме остави на обичайното ми уединение.

Отец Даниъл се оказа прав за всичко. Историята за баща ми и местното африканско момиче беше вярна. Каква ли е била тя и какво ли се е случило с нея? Пазя в съзнанието си неин образ, облечена в автентично племенно облекло, отдалечава се от селото си и от досегашния си живот, потъва в африканския залез с мисълта, че е прокълната след моето раждане. От време на време установявам, че плача за нея, че тя ми липсва и се чудя дали и аз съм й липсвал. Мисля и за баща си и си представям публичното унижение при раждането ми, как се е озовал в капана на отрицанието, и ми става малко мъчно за него.

След това мисълта ми се насочва към Лора: колко ли объркана е била при появата на детето. Кой би й повярвал, че аз съм бащата? Аз със сигурност нямаше да й повярвам! Затова не е можела да ми изпрати снимка, затова не е можела и да доведе бебето у дома — не и в онези години. Как е щяла да обясни факта, че бащата е чернокож? Сигурно се е усъмнила в собствения си здрав разум. По онова време сред ирландската средна класа се ширеше общоприет расизъм. Той битуваше незабелязано, защото нямаше с кого или с какво да се конфронтира. В Ирландия през 1974 година можех да преброя чернокожите хора, които бях виждал през живота си, на пръстите на едната си ръка. Детето на Лора щеше да предизвика скандал в семейството й. Освен това, едно беше да родиш без венчило, а съвсем друго — да родиш без венчило черно дете, което по никакъв начин не можеш да обясниш! Аз бях причинил това на Лора. Аз я бях накарал да реши, че полудява. Аз я бях убил.

Днес дъщеря ми Анелиз ми дойде на посещение. Красива е като майка си и като — предполагам — моята майка, красива е и, по някакъв особен начин, като мен. Фактът, че аз се бях родил бял, беше някаква генетична свръхслучайност, но това момиче несъмнено е моя дъщеря. Малкото ми останали съмнения се разсеяха яко дим в момента, в който я видях. Имаше същите сини очи като Лора, излъчваше същата жизненост и целеустременост като нея в деня, в който я срещнах за първи път, но цветът на кожата беше взела — през мен — от моята майка.

Отначало се чувствахме неудобно, но аз пуснах в ход стария си чар, за да я предразположа, докато обстановката не стана донякъде сърдечна. Разпитах я за нейния син, за моя внук, и тя ми показа снимка на малко момченце, навярно около двегодишно, седнало между нея и съпруга й. На личицето му грееше немирна усмивка и веднага се разбираше, че детето е щастливо. Зарадвах се. Попитах Анелиз дали тя е щастлива, а в отговор тя само се усмихна за миг и наведе очи към масата.

Беше седнала срещу мен и аз наблюдавах как пръстите й нервно откопчават и закопчават маншетите на скъпата й копринена блуза и реших, че повече няма смисъл да отричам истината пред самия себе си.

Можех обаче да я отрека пред нея.

Признах, че съм познавал Лора добре, че с нея сме излизали в колежа и че сме прекарали заедно лятото на 1973 година в Бордо. Казах на Анелиз, че майка й беше смела и красива, и че сигурно отчаяно е искала да я задържи. Отрекох изобщо да знам, че Лора е била бременна и че не мога по никой начин да обясня защо е държала да запише мен като баща на бебето. Казах, че на лозето в Клошан през лятото на 1973 година са работили и неколцина младежи от Южна Африка и намекнах, че Лора може би е имала връзка с някого от тях. Спомних си, че бяха добри, силни и весели момчета, но съжалих, че не мога да възстановя по никакъв начин имената им.

Казах й, че няма никакъв смисъл да правим изследване на моята ДНК. Разказах й всичко за родителите си — Мери (по баща Мърфи) и Франсис Райън, свещеник към момента на раждането ми. Допусках, че Анелиз вече знае всички тези подробности. Пред нея се върнах дори към най-ранния си детски спомен: седя на коляното на татко в голяма градина, докато родителите ми се прегръщат със смях на пейката. Сякаш ние тримата сме единствените хора на света. Майка ми има червена коса, носи очила и алено червило. Усмихнатият ми баща е облечен в костюм. Пейката е под едно дърво. Един от клоните, натежал от цветове, е надвиснал ниско над главата на татко. Майка ми ме взема на ръце и ме отнася до една люлка. На люлката има напречна пръчка, която обезопасява седалката. Мама внимателно ме люлее и аз се смея, заради усещането, че въздухът излиза от стомаха ми при всяко люшване. Искам да ме люлее по-силно, но тя не смее. Баща ми идва и я сменя на люлката, а мама се връща да поседне на пейката. Татко ме люлее по-силно и аз съм във възторг. След малко използвам крачетата си, за да спра люлката. Усещам чакъла под подметките си и виждам вдигналия се прахоляк. Изтичвам при мама и се хвърлям на скута й. Тя ме гушва, притиска ме до себе си, а аз усещам как татко ни наблюдава с гордост отстрани. Чувствам се затоплен и в пълна безопасност.

Разказах на Анелиз как няколко години по-късно майка ми ни е напуснала и как баща ми се е оженил за друга жена, която не желаела да се грижи за мен. Престорих се на разстроен. Казах, че не желая да говоря повече за това. Анелиз прояви съчувствие и не настоя за повече подробности. После й разказах как съм отраснал в интерната.

— Боя се, че в цялата история няма нищо тайнствено, и че напразно сте били път чак дотук.

Пожелах й късмет в по-нататъшното търсене.

Стори ми се, че си тръгна облекчена. Щастлива да узнае, че все пак баща й не е чудовището, което току-що беше видяла пред себе си. Стиснахме си ръце. Почувствах топлата й длан в своята.

Достатъчно животи разруших. За нея е по-добре да не знае истината. Най-сетне има една тайна, която с гордост ще запазя. Да защитя дъщеря си беше акт на безкористно великодушие. Опитвам се да бъда добър.