Загадката Олвър

4. Оливър

Когато завърших училище, жените бяха пълна загадка за мен — поне докато не срещнах Лора Кондел. От шестгодишна възраст бях общувал само с други момчета и свещеници в интерната „Сейнт Финиънс“ и с изключение на летните дни, прекарани във фермата на Станли Конъли — когато, честно казано, трите му сестри, умилкващи се като котки, ме хвърлиха в ужас — нямах никакъв опит с жените. Както е известно, мъжът усвоява житейските факти и етикета относно отношенията с жени от майка си или — в краен случай — от баща си. На мен ми се наложи да се уча чрез осмоза.

Определен тип списания, старателно скрити в колетите с бисквити и вълнени пуловери, се разпространяваха сред момчетата в „Сейнт Финиънс“ и имаха стойността на твърда валута. Техен източник обикновено беше някой английски братовчед или приятел от чужбина. Поради силно затрудненото ми финансово положение времето ми, през което можех да преглеждам подобни списания, беше крайно ограничено. Нямах какво да предложа в замяна, така че нямах и много шансове за достъп до съдържанието им. Естествено, изображенията там ме възбуждаха и провокираха любопитството ми — дългите елегантни крака, меките гърди, красивите извивки на хълбока от дупето към кръста.

Когато в края на краищата видях истинско женско тяло, не бях кой знае колко разочарован. Жените от мъжките списания по онова време не се различаваха много от нормалните жени. Смятам, че модерната порнография в момента е несъмнено най-сериозната и често срещана причина за еректилна дисфункция у мъжете. Че как иначе да реагира клетият тийнейджър, когато най-сетне се изправи очи в очи с неепилирано женско тяло, което едва ли се радва на заоблени и щръкнали гърди, тънко кръстче и бронзов тен, покрит с лъскав гел, който сякаш улеснява проникването? Разочарованието и раздялата с илюзиите при първия сблъсък с действителността не може да не произведе физически ефект! Разбира се, днес мъжете могат винаги да разчитат на хапчета при подобен проблем. Аз никога не съм имал нужда от такава помощ.

Естествено, сексът ме интересуваше, но се отнасях с известно подозрение към момчетата, които имаха гаджета. Че за какво друго може да ти е необходимо едно момиче, освен за секс?

Донякъде от пламналия от неудобство учител по биология, донякъде от неприличните измислици и слухове, разпространявани от другите момчета, бях научил, че жените кървят редовно и това ми се струваше отвратително. Чуждо и противно. От самото начало на брака ни с Алис й дадох да разбере, че не желая да знам нищо за цикли, кървене, кисти, течения и всички останали отблъскващи подробности, свързани с техния пол, и чест й прави, че тя никога не ме е занимавала с тях. Понасях единствено кратко „главоболие“ веднъж месечно и не възразявах, ако й се наложеше от време на време да влиза в болница за някоя и друга малка „процедура“. Милата Алис.

През зимата на последната ми година в училище на танцова забава успях да пъхна езика си в устата на едно момиче. Вървеше слух, че тя оставя момчетата да я чукат, ако я почерпят с лимонада. Двама вече се кълняха, че са имали пълен успех с помощта на този метод. По-късно навън на паркинга, върху капака на колата на учителя по биология, докато двойките вътре танцуваха на „All Kinds of Everything“ на Дейна, ръцете ми за първи път обгърнаха истински женски гърди. „Цици“, както бяха известни на училищния жаргон. Момичето не се съгласи никак лесно. Накара ме да я моля. Интересно колко меки бяха, как се подчиняваха на трескавите ми пръсти, как тежаха и увисваха без обичайната си опора. Тя ми позволи да ги целувам и изведнъж всичко стана адски сериозно, наложи се да се съсредоточа и да дишам дълбоко, за да предотвратя неизбежния климакс в старите ми демодирани панталони, но когато дланите ми се плъзнаха надолу, момичето превзето ме перна по ръката и изрецитира една, подозирам, отлично репетирана реплика: „Всяко момиче трябва да знае кога да сложи границата, а моята граница минава през кръста ми“.

После ме отблъсна от себе си, оправи си сутиена, блузата, жилетката, пуловера и палтото (нали беше зима), аз се почувствах разочарован и объркан, опитах се да я целуна отново и да я накарам да размисли, но тя ми рече, че вече й било много студено и се върна в напоената с младежки хормони танцова зала. Исках да я последвам и да й се извиня, но не бях сигурен, че съм направил нещо лошо, просто тя ме беше накарала да се почувствам лош и неадекватен.

Не знаех какво друго да сторя, затова избухнах в сълзи, мастурбирах, проклех наум противната малка крава и в крайна сметка се почувствах по-добре. Такава беше първата ми предсексуална сексуална среща. Трябваше да взема предвид склонността на младите момчета към самохвалство. Вече ми беше ясно като бял ден, че никой не е преминал „границата“ на това момиче.

Година по-късно започнаха първите ми реални сексуални отношения с момичета от колежа, които се увенчаха със значително по-голям успех. Макар „сексуалната революция“ от 60-те години някак си да беше подминала Ирландия, в колежа все пак имаше немалко момичета, добре образовани и изпълнени с достатъчно любопитство, за да са наясно, че имат право да получават и оргазъм при акта. Те бяха повече от готови да приложат на практика всичко, което бяха чели по въпроса. Аз лично следвах американската традиция да напредвам бавно и последователно към целта си. Тъй като в първите случаи постигането на тази цел се случваше сравнително бързо, това за нула време покачи самочувствието ми. Някои от колегите завоалирано ме подпитваха за съвети, представяйки въпросите си като неприлични закачки или майтапи, но аз отлично разбирах за какво всъщност става дума.

През годините се научих как да омайвам жените. Ако си с красива външност и можеш да демонстрираш интелигентност и духовитост, няма нищо трудно. Най-напред човек трябва да се преструва, че не ги забелязва. След това постепенно започва да проявява интерес, но хладен, като на учен към любопитен лабораторен препарат. Общува с момичето, но дистанцирано, без ангажименти. След това за известно време я пренебрегва напълно, за да види каква е реакцията й, а след това я атакува внезапно. Действа почти безотказно.

В колежа излизах с момичетата, докато ми се отдадат, и обикновено ги изоставях, когато започнеха да задават въпроси за произхода или семейството ми. Имах репутация на тайнствен самотник и жените, по природа любопитни, до една смятаха, че ще успеят да разбулят тайните ми. Може би всяка от тях е мислела, че може да ми бъде майка? Тъй като нямах истинска майка, за мен подобни амбиции бяха напълно лишени от смисъл. Бях навлязъл в своеобразен алгоритъм: преследване, заявка на интерес, покоряване, изоставяне и прехвърляне върху следващата цел. Всеки път се смайвах как, щом преспяхме заедно, жените неизменно се опитваха да ме обсебят напълно, сякаш им дължах част от себе си. В живота ми досега никога не беше имало жени и аз просто не знаех какво да правя с тях. Едно момиче, което зарязах подсмърчащо в леглото една ранна утрин, хвърли по мен чаша и ме нарече „копеле“. Отмъстих си, като още на следващата вечер преспах с близначката й.

Някои от момичетата харесвах повече от други. Категорично мога да кажа, че не мразя жените, но никога не съм чувствал емоционална връзка с която и да било от тях. Освен с Лора.

Лора беше предизвикателство от самото начало. Когато я видях за първи път, тя вървеше през двора на колежа в компанията на две други момичета. Беше студено и забелязах как дъхът им се кълби като пара във въздуха всеки път, когато се смееха или си бъбреха. Лора носеше домашно плетен червен вълнен шал и дълга канадка. Махна ми с ръка и се усмихна, и за момент аз останах поразен от нейната жизнерадост. Не знаех как да реагирам и тогава Майкъл, с когото се прибирахме след лекции, я повика и аз осъзнах, че тя всъщност е махала на него и се почувствах като пълен глупак.

Майкъл Кондел ми представи Лора като своя сестра и признавам, че останах поразен от това как е възможно брат и сестра да си приличат толкова малко.

В това има известна ирония, като се замисли човек.

След този случай няколко пъти я потърсих, но за разлика от другите момичета тя не прояви никакъв особен интерес към мен. Лора беше тъмнокоса красавица, своенравна и одухотворена, импулсивна и безстрашна. Беше с година по-малка от мен, следваше френски, философия и политология. Излизаше със спортисти, богати наследници и момчета със собствени коли. За мен щеше да е трудно да се съревновавам с тях, но когато положих специални усилия да я опозная поне бегло, установих, че не искам просто да спя с нея. Исках тя да стане част от живота ми. Надявах се златното сияние, което тя излъчваше, по някакъв начин да обгърне и мен и да ме издигне далеч над ниското ми положение. До ден днешен не мога да определя кое точно беше специалното у Лора. И преди бях излизал с красавици, които категорично се бяха провалили в опитите си да докоснат прословутите струни в сърцето ми. Може би беше начинът, по който искряха сините й очи, когато се смееше, или целеустремената й походка. Може би беше самоувереността й, фактът, че изглеждаше толкова сигурна в мястото, което й се полага на този свят, докато всички ние, останалите, просто се преструвахме, че знаем коя е правилната за нас посока.

С Лора обичайната ми тактика не сработи. Тя сякаш изобщо не ме забелязваше. Аз остро си давах сметка за износените си дрехи и мизерната си квартира и знаех, че за да имам шанс с нея, ще трябва да преработя принципа си на действие. Затова се сприятелих с Майкъл и започнах да го използвам, за да се сближа със сестра му. Започнаха да ме канят на вечеря в дома им. Там седях срещу Лора на масата, без да й обръщам и капка внимание, като се преструвах на погълнат от разговора с майка й и имитирах искрен интерес към рододендроните на баща й. Когато се подхвърляха заобиколни въпроси за произхода и родителите ми, аз ги отклонявах с намеци, че баща ми много пътува зад граница по важни, но неуточнени дела. Загатвах и за провинциално имение, което един ден може да наследя, като поддържах мъгляв и загадъчен маниер на изразяване, който разколебаваше събеседниците да продължат да ме разпитват. За Лора обаче все така сякаш не съществувах.

Промених стратегията и вместо да я пренебрегвам, започнах да й обръщам внимание, включвах я в плановете на компанията ни, интересувах се от академичната й работа, предлагах й помощ с писмените работи и я канех на по чашка вечер с нас. От време на време се пробвах деликатно да поразпитам Майкъл за нея, но той сякаш се дразнеше от това. Предполагам, че ревнуваше заради интереса ми към нея. Беше ми ясно като бял ден, че Майкъл е гей. Помежду ни този факт никога не беше споменаван или признат по какъвто и да било начин. По-късно, вече във Франция, аз се опитах да му помогна да стане отново нормален. По онова време всички искрено вярвахме, че това е възможно. Може и да сме знаели, че не е, но не желаехме да повярваме в това. Той ме харесваше. Нямах нищо против. Майкъл ми беше полезен. Аз също го харесвах, но не така, както знаех, че му се иска. При всички положения фактът, че беше брат на Лора, ми помагаше да се доближа до нея, макар че тя изглеждаше все така имунизирана срещу всяка моя прелъстителска стратегия.

В края на краищата, вдъхновен от „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан, която изучавахме в момента, реших да й изпратя любовно писмо. Нахвърлях повече чернови на това писмо, отколкото някога съм съставял за която и да било от книгите си. Имаше варианти, изпълнени с цветя и рози, имаше една ужасна версия, написана в римувани стихове, част от които откраднати от Кийтс, имаше версия, съдържаща Шекспиров сонет, но във финалната версия просто й признавах какво чувствам към нея, колко е красива, как ме кара да се усмихвам и че се надявам един ден да се съгласи да излезе с мен на вечеря. След всичко, което съм написал през живота си, спокойно мога да кажа, че най-силно се гордея с това писмо. В него бях напълно искрен.

Два дни след като го изпратих, излязох от лекционната зала и заварих Лора да ме чака отпред. Тя ме хвана под ръка, уви червения си шал около двама ни и целомъдрено ме целуна по бузата. Смятам, че в онзи момент я обичах. Ако топлото и вълнуващо чувство, което ме изпълни, е било любов.

Сближаването ни беше бавно, сладостно и деликатно. Оставих Лора да диктува скоростта, с която се развиваха отношенията ни. Предполагах, че ще ми се наложи да отбивам въпросите за произхода ми и отрано я излъгах, че съм живял със строга леля, което отхвърляше възможността за посещение в семейния ми дом, но всъщност Лора не се интересуваше нито от дома ми, нито от миналото ми, нито от родителите ми. Сега, когато вече беше решила, че сме заедно, я интересувах само аз. Аз. За няколко кратки месеца бяхме златната двойка на колежа и аз се къпех в нейната златна светлина. Не бях вече мърлявото момче с износени дрехи, което се опитва да намери мястото си в едно прилично общество.

Когато най-сетне правихме любов, преживяването беше кардинално различно от всичко, което бях изпитвал до този момент. Беше един ранен мартенски следобед в дома на родителите й и зимното слънце хвърляше сенки по пода на кухнята. Пиехме чай от порцеланови чашки, рамо до рамо, облегнали гърбове на старата печка. Говорехме си за плановете ни за лятото и Лора каза, че трябва да се махнем от Дъблин, „да останем малко насаме“, така каза, а после ме стрелна с очи и отново отвърна поглед. Веднага разбрах какво има предвид, но я подразних: „Насаме? И какво ще правим насаме?“, после отместих кичур от тъмната й коса от очите й и нежно я целунах по устните. Тя отвърна на целувката, отначало леко, но после изведнъж се завъртя и застанахме лице в лице, почти допряла нос до моя. „Ще се върнат чак след четири часа“, каза тя, хвана ме за ръка и ме поведе към стаята си по задното стълбище. Там бързо се съблякохме и се мушнахме под завивките; и двамата бяхме плахи и предпазливи, и през следващите два часа, като нежно се докосвахме и вкусвахме един друг, и докато се движех вътре в нея, аз като последен идиот си помислих, че животът е хубав и че всичко най-после ще бъде наред.

Може да е било самозаблуда. Смятах, че я обичам и че тя ме обича, че двамата сме истински, порядъчни зрели хора, които изпитват истински чувства един към друг, и ако преди ми доставяше задоволство, че останалите ни завиждат, сега вече желаех всички да имат това, което имахме ние. Лора ме правеше по-добър и аз не можех да си представя момент, в който ще обичам някой друг. Ужасна инфантилност.

Само да не бяхме заминали за Франция през лятото на 1973-та година!

Девет години по-късно срещнах Алис. Тя не беше Лора, но по онова време вече знаех, че никога не съм заслужавал момиче като Лора. Алис беше простичка, вярна, дискретна и добра. Алис беше сигурно пристанище, което да ме спаси от кошмарите ми. Към Алис никога не съм изпитвал страстта, която чувствах към Лора, но допреди три месеца двамата с нея си живеехме чудесно заедно. С Алис се допълвахме един друг.

Не представляваше никаква трудност да отнема Алис от Барни Дуайър. Той очевидно беше загубеняк и несъмнено надскачаше себе си, като излизаше с Алис. До ден днешен не мога да проумея какво виждаше тя в него. Дали се чувствам виновен, че му я отнех? Ни най-малко. Във войната и любовта всички средства са справедливи, нали? Не, разбира се. Това е една от най-големите и претенциозни лъжи на всички времена. Пълна нелепост. В живота и любовта няма нищо справедливо и аз пропилях огромна част от живота си, мъчейки се да се убедя, че е вярно обратното.

Навярно очакванията на Алис са били изключително ниски, защото беше смайващо лесно да я завладея, да я прелъстя, да се оженя за нея. Тя веднага ми се покори. Барни не можеше да се мери с мен и нямаше шанс. Аз бях по-добър от него. Той го знаеше.

Естествено, хората са очаквали да се оженя за жена, която „да има дар слово“, да обича светлината на прожекторите, може би някоя като Лора, но те не ме познават. Никой не ме познава. Аз избрах Алис.