Загадката Олвър

16. Оливър

Тайнствените думи на отец Даниъл на погребението на баща ми ме заинтригуваха. Чудех се дали той не ми е оставил някакво наследство или послание, което да ми предадат след смъртта му, и се колебаех дали изобщо желая да го получа. Отец Даниъл обаче цял живот е бил много добър с мен и силно ми се искаше да се срещнем.

По онова време той вече беше доста възрастен, но умът му беше все така остър и годините не бяха притъпили великодушието му. Знам, че ако отец Даниъл беше още жив днес, настоящото ми положение щеше да бъде за него страшно разочарование, но едновременно с това може би единствено той от всички хора в живота ми би разбрал истински отчаянието ми.

Въведоха ме в кабинета на отеца — стая, така добре позната ми от малобройните посещения на баща ми в ученическите ми дни. Не беше променена изобщо. Веднага видях, че отец Даниъл е притеснен и първите му думи бяха, че не е сигурен дали постъпва правилно, като ми дава тези сведения.

— Баща ти беше… особен човек — подхвана той. Нямаше две мнения по въпроса. — Исках да… Не съм сигурен дали… — още колебания и несигурност.

По всичко личеше, че наследство няма. Не се разстроих. По онова време вече нямах нужда от пари. Отец Даниъл обясни, че баща ми оставил състоянието си единствено на Джудит и Филип. Не съм бил споменат в завещанието. Впоследствие Джудит дала на отец Даниъл кутия със златни медали — отличията на баща ми за църковната му дейност — и го помолила да ми ги предаде. Отворих кутията и ги разгледах. Медали, гравирани с разпятия.

Отец Даниъл се опита да ми се извини от името на баща ми. Аз пренебрегнах извинението и приех малка чаша уиски, за да туширам неудобството на свещеника от цялата ситуация.

— Той споменавал ли е пред теб някога…? За майка ти? — явно самото споменаване на майка ми го притесняваше.

Мигом се стегнах и изправих рамене.

— За… майка ми? — дори самата дума усещах чужда в устата си.

Отец Даниъл се размърда в креслото си.

— Разбирам, така и предполагах. Не е лесно… — започна той отново. — Не се налага да го правим, ако… не искаш.

Помолих го да ме извини за минутка и излязох от кабинета, почувствал непреодолим порив да запаля цигара, а ръцете ми сами посегнаха към копчетата на ръкавелите. Закрачих напред-назад по коридора отвън, силно изкушен да обърна гръб на всичко и да си отида. Наистина ли имах нужда от това, трябваше ли на всяка цена да узная онова, което отецът имаше да ми каже? Трябваше, разбира се. Всяко момче, независимо на каква възраст е, има нужда от майка. Ако не мога да я имам, трябва поне да знам нещичко за нея. Така е редно. Дали имам нужда от подобна информация, беше съвсем отделен въпрос, който не стоеше на дневен ред. Исках да знам повече. Спрях се, преди да се върна в кабинета на отец Даниъл и се замислих дали, когато след малко отново изляза от него, няма да бъда вече друг човек? Помолих отец Даниъл да ми разкаже всичко.

— Съжалявам — отвърна той, — но мога да ти разкажа само онова, което казаха на мен по онова време. Не мога да докажа нищо, но имах приятели, които бяха там лично и те ми разказаха.

— Къде там? — в първия момент не разбрах какво има предвид.

— В Северна Родезия, днешна Замбия — отвърна отецът. — Имаше и официален доклад, но всичко се потули. През последния месец се опитах да го издиря, за да мога все пак да ти дам някакъв документ в подкрепа на думите ми, но е изчезнал. Архиви за случилото се няма.

Ето ги „фактите“, такива, каквито ми ги изложи отец Даниъл.

Като млад свещеник-мисионер, баща ми заедно с трима други отци бил изпратен по поречието на река Замбези със задачата да открие училища в селските райони на страната, както и да се е наричала тя през 50-те години. За година го разпределили в едно особено бедно и полузапустяло село на име Лакуму, където той се сближил с местно момиче, което се казвало Амадика.

О, не. Баща ми е бил свещеник-педофил? О, не. Какво общо има това с мен?

Отец Даниъл положи специални усилия да ме увери, че Амадика не била дете. Навярно била осемнайсет-деветнайсетгодишна или дори над двайсет. Връзката й с баща ми била изцяло платонична. Очевидно е била особено умна и прилежна ученичка, тъй като се знаело, че баща ми я награждавал за успехите й в училище и й позволявал да му готви и да чисти дома му.

Държал я е като робиня? Това ли е? Какво общо има това с мен?

Училището станало толкова популярно, че установили правило, според което можели да го посещават само малки деца. Майката на Амадика умолявала баща ми да позволи на момичето да продължи да учи, но той отказал. Не можел да нарушава правилата за никого.

Изглежда, че Амадика била изпратена от майка си да съблазни баща ми и така да договори с него правото си да посещава училището. Отец Даниъл каза, че местните нямали с какво друго да подкупят преподавателите, а майката на момичето се надявала, че по-доброто образование ще обезпечи бъдещето й. Всички знаели, че баща ми е особено благочестив и амбициозен свещеник, но явно в онзи момент се поддал на природния си нагон и спал с момичето. Непосредствено след това категорично я отхвърлил, забранил й да идва в училището и прекратил окончателно отношенията им.

Ама разбира се, че ще преспи с нея. Тя сама му се е предложила. А след това е изгарял от срам. Какво общо има всичко това с мен?

Бременността на Амадика предизвикала скандал, особено когато тя заявила, че бащата е отец Франсис Райън. Баща ми пламенно отричал, докато момичето не родило напълно бяло бебе — мен.

Не.

Невъзможно. Не.

В този момент от разказа онемях отначало от изненада, а след това — от шока. Поради казаното от баща ми, винаги съм смятал, че раждането ми е било резултат от негова афера с проститутка, и затова не съм изгарял от желание да разследвам въпроса в дълбочина, особено след като се убедих, че актът ми за раждане е очевидно фалшифициран, но това, което чух сега, беше твърде фантастично, за да е вярно. Ами че аз бях съвършено бял! Отец Даниъл също призна, че му е било доста трудно да осмисли историята, но се закле, че тя му е разказана от другите отци, които са били на същата мисия. Настоя, че Амадика не е била проститутка, а момиче, принудено от бедността, отчаянието и безперспективността на положението си да използва единствения ресурс, с който е разполагало, за да се опита да си извоюва по-добър живот. Това обяснение някак си ми импонираше, но просто не можех го приема.

— Нямате доказателство! — прошепнах. — Казахте, че архивите не са запазени!

— Не са запазени — призна отец Даниъл, — но аз изобщо не мога да си представя защо онези, които споделиха с мен историята, биха лъгали за нещо подобно. В момента аз съм единственият жив човек, който може да ти разкаже за случилото се.

Крачех из кабинета, опитвах се да осмисля чутото, но в него просто нямаше никаква логика.

— Може би сгреших, като ти разказах, но смятам, че трябва да го знаеш. Всичко беше потулено много старателно.

Не му повярвах изобщо и го заявих недвусмислено. Отец Даниъл се извини, задето ме е разстроил така, и аз ясно виждах как се измъчва от това, че ми е разказал такава чудата история.

— Можеш да продължиш живота си, както досега. Само аз и ти знаем това, което чу в тази стая.

— Какво се е случило после? С нея?

Продължих да се опитвам да уловя логиката в една нелогична история, а отец Даниъл продължи да разказва. Чия история беше това? Нима моята?

Амадика отхвърлила бебето от първия момент. Дотогава никой в селото не бил виждал бяло бебе. Тя се ужасила от него, приятелките и съседите й я изолирали напълно, защото смятали, че бледата болнава кожа на детето ще донесе проклятие за племето. Амадика оставила бебето на прага на колибата на баща ми и заедно с майка си напуснала селото. Никой не знаел къде отишла. Никой така и не узнал второто й име.

Баща ми получил нервна криза. Според другите отци той бил особено силно посветен на вярата и църквата. Отец Даниъл допусна, че за баща ми е било изключително трудно да приеме, че е престъпил клетвите си. Продължавал да настоява, че никога не е инициирал сексуален контакт с никого. Мащабните му амбиции за църковна кариера били унищожени. Бил принуден да се откаже от свещеническия сан и да се върне в Ирландия с нежелания си син. Въпреки това, заради силните му връзки с Двореца на архиепископа, го наели там като финансов съветник и го посъветвали да стои възможно най-далеч от мен, за да не провокира въпроси, които биха довели до скандал. Приели, че с порастването бебето — тоест аз — ще развие физически белези, които да издават расовите му корени: смятали, че или косата ми ще се накъдри, или че носът ми ще се сплеска, но аз съм ги опровергал, като съм запазил напълно бялата си външност. Повечето от хората, които знаели за съществуването ми, били уведомени, че съм осиротял племенник, но няколко години по-късно баща ми срещнал Джудит, оженил се за нея, а мен оставил в „Сейнт Финиънс“.

Ако отец Даниъл беше прав, ако всичко разказано беше истина, аз представлявах някаква извратена игра на природата. Очите ми бяха тъмни, а тенът ми — малко по-мургав от този на средностатистическия ирландец, но във всяко друго отношение си принадлежах на бялата европеидна раса. Избрах да не повярвам на разказаното.

Не го споделих с никого и когато отец Даниъл почина година по-късно, реших да оставя историята да умре с него. За мен тя вече беше без значение, бездруго не можех да направя нищо, за да променя миналото. Кой знае какво точно е ставало в Африка? Мое малко частно разследване впоследствие установи, че в съответния период баща ми се е намирал в северна Родезия, че селце Лакуму действително е съществувало, но по-нататък в търсенето на истината не бях готов да стигна. Пък и вече нямаше значение.

Истината е, че заслужавах по-добър баща. Срещнах един такъв във Франция, но уви, той беше чужд, а не мой.