Загадката Олвър

19. Вероник

Майкъл направи всичко възможно да убеди Лора да напусне замъка Д’Егс с него, но тя отказа. Беше решена да остане в Клошан, за да роди тайно бебето. Използва трагичната ситуация, като твърдеше, че може да прекъсне следването си за една година, за да ми помогне, повтаряше, че не може просто да ме зареже — мен, съсипаната от скръб жена, останала без сина и баща си. Брат й доста се изненада от тази нейна внезапна предана привързаност към мен. Дойде да ме пита дали действително Лора ще ми бъде от помощ, ако остане.

Не му казах истината за бедата, в която беше изпаднала сестра му. Пък и наистина се нуждаех от помощ. Ръцете ми още бяха превързани и макар съседите ми да бяха щедри и великодушни хора, в края на краищата пак си оставах сам-сама. Майкъл настоя да не плащам нито на него, нито на приятелите му за свършената работа. Много благородно от негова страна. Тези момчета и момичета наистина бяха много sympathique. А те двамата с Лора бяха дори много добри хора.

Наблюдавах сбогуването на Оливър с Лора от прозореца на спалнята си. Боях се, че тя ще направи някаква жалка сцена и ще изгуби достойнството си, но момичето само хвана приятеля си за ръката и със сериозен израз му прошепна нещо на ухото. После крадешком притисна ръката му до корема си, но той рязко я отдръпна и по време на целия им разговор не я погледна дори веднъж в очите. Държеше се на разстояние от нея, като непрекъснато подръпваше маншетите на ръкавите си. Тогава си помислих колко студен е всъщност Оливър, колко безчувствен и безотговорен, и се зачудих как са могли баща ми и синът ми да го обикнат толкова. После той последва останалите студенти в камиона, който щеше да ги откара до града, Лора заплака, а Майкъл, който не знаеше за бебето, сигурно си е помислил, че е станал свидетел на окончателния край на връзката между сестра му и Оливър. Прегърна я набързо и й подаде носната си кърпичка. Виждах как пак се опитва да я накара да размисли и да си тръгне с тях, но тя само клатеше отрицателно глава. Двамата отново се прегърнаха, Майкъл се качи на камиона и всички заминаха. Лора им махаше, докато не ги изгуби от поглед, после остана загледана към онова място на хоризонта, където се беше скрил камионът. След това сведе очи надолу и прошепна нещо нечуто на бебето в корема си. Дори в огромната си скръб усетих как ми домъчнява за момичето.

Тогава опознах Лора. Край нея вече нямаше хора, които да говорят английски, така че френският й бързо се подобри. Тя беше смела и решителна млада жена. Когато другите заминаха, тя вече беше навлязла в третия месец от бременността си; едва-едва започваше да й личи, но тя вече беше планирала всичко и цялостно се беше поуспокоила. Бебето щеше да се роди следващия март и тя смяташе да го даде за осиновяване в манастира „Светото сърце“ в Бордо, а след това да се прибере у дома и да се върне към нормалния си начин на живот. Беше завършила гимназия под ръководството на монахините от „Светото сърце“ в Ирландия и им вярваше, сигурна беше, че ще бъдат добри с детето й. Силно се съмнявах, че има представа какви чувства изпълват младата майка при вида на новороденото, но, както вече казах, по онова време влагах всичките си сили в това да слагам единия си крак пред другия и да продължавам напред, така че не можех да мисля за никого другиго.

Лора наистина ми беше от огромна помощ, макар че ми отне доста време да го осъзная. Отначало ме дразнеше, защото настояваше да се моли за мен и заедно с мен, палеше свещи и се кръстеше всеки път, когато минеше край останките от изгорялото източно крило. Сякаш който и да било бог би допуснал невинно дете и герой от войната да изгорят в пламъците! Постепенно обаче започвах да разбирам, че в Лорините ритуали има някаква утеха, която държеше мрака на отчаянието настрани. Вярата на Лора подпомагаше увереността й, че всичко има висша цел, че за всичко има причина, която — макар и често да не се разкрива пред нас — служи на доброто на човечеството. До ден днешен не мога да твърдя, че подкрепям подобна теория.

През ноември, след като и последните сезонни работници напуснаха, Лора поиска разрешение да се премести в къщата, защото външните спални помещения не бяха подходящи за зимата. Правилото ми, че в къщата може да живее само семейството, ми се стори безсмислено, тъй като семейство вече нямаше. През зимните месеци с Лора лека-полека станахме приятелки, споделяхме, а тя всячески се грижеше за мен, хранеше ме, бдеше над мен. Шокира се, когато й разказах историята с бащата на Жан-Люк, но изпадна едва ли не в ужас, когато й съобщих, че баща ми е подкрепял моя план и дори го е насърчавал. Дотогава беше приемала, че съм вдовица и настоя, че самотна майка с дете без брак никога няма да бъде приета в Ирландия, че в нейната страна това е срамно. Във Франция също е срамно, обясних й аз, само дето аз имах изключителен баща. Лора подчерта, че още не е късно за мен да се влюбя, да се омъжа и да имам други деца. Тогава бях на трийсет и девет години — два пъти по-голяма от нея, но вече бях сигурна, че не желая любов. Не си струваше риска да я изгубя. Лора кимаше мъдро, но не посмя да сравни моята загуба със загубата на Оливър, макар да знаех, че това се върти в ума й. Само месец след заминаването на брат й и приятелите й, тя вече не говореше за Оливър. Той не отговаряше на писмата й, не приемаше телефонните й обаждания. Тя разбра, че не е възможно да накараш някого да те обича насила, и с това съзнание продължи живота си и грижата си за втория, малък живот, който растеше в нея.

Смятам, че към края на бременността Лора вече беше започнала да обмисля варианта да задържи бебето и да се върне с него у дома, рискувайки да се изправи срещу укорите на семейството си. Използваше ме за пример за това, че е възможно жена в сходно положение да води съвършено нормален живот. Беше сигурна, че отначало родителите й ще са ужасени, но в края на краищата няма да я изгонят. Семейството й имаше достатъчно средства, за да я издържа, а дори и да откажели, имала някаква леля, която живеела в отдалечена провинция, където Лора можела да се премести и също да продължи живота си като „вдовица“. Аз насърчавах тези й разсъждения, защото смятах, че майка и дете не бива да се разделят при каквито и да било обстоятелства, окуражавах я и да пише на семейството си, за да им каже истината предварително. Тя настояваше да изчака, докато бебето се роди. Тогава щеше да вземе окончателното решение дали да го вземе у дома.

Бях много разочарована, когато разбрах, че Лора е лъгала и мен, и Оливър. Разбирах защо е лъгала него, естествено, но нямаше никаква причина да не каже истината на мен. Дори когато живото доказателство за истината ни гледаше буквално в очите, Лора продължаваше да настоява на лъжата си и аз смятам, че именно фанатичното поддържане на тази лъжа беше онова, което в края на краищата помъти разума й. Сега, когато истината за зачатието на бебето се изясни, отказът на Оливър да срещне погледа на Лора при раздялата им, цялостното му дистанциране от нея вече започваха да придобиват някакъв смисъл.

Раждането започна през втората седмица на март: донякъде рано, но безопасно близо до термина. Ан-Мари вече се беше върнала. Не повикахме лекар. Нямаше нужда. Ан-Мари, освен че работеше за семейството ми, беше и отлична акушерка. Нямаше официална квалификация, но беше изродила мен, Жан-Люк, както и половината хора в селото. Започнеше ли раждане, винаги викаха най-напред нея. Тя набързо прегледа Лора и каза, че раждането няма да продължи повече от четири часа, както и че — предвид възрастта и здравето на Лора — ще бъде леко. Останах да крача из коридора, докато Ан-Мари и Лора се бореха в спалнята, и най-сетне чух вик, шокирания вик на Ан-Мари, а миг по-късно и плача на бебето. Влязох в стаята, когато тя тъкмо подаваше увитото вързопче на зачервената Лора, и трябваше сама да сподавя изненаданото си възклицание, когато зърнах бебето. Ан-Мари сви рамене, вдигна ръце във въздуха и напусна стаята. Бебето несъмнено беше мулатче, от смесена раса. Красиво момиченце с ясните сини очи от Лора, но и със ситни тъмни къдрички, а чертите на лицето й бяха тези на бебетата от африканския континент. Явно Лора беше изневерила на Оливър с едно от южноафриканските момчета. Бях шокирана. Детето беше наистина една огромна изненада.

Реакцията на Лора към раждането беше изумителна. Отначало тя с нищо не показа, че е забелязала цвета на кожата на бебето, просто го притисна силно към себе си, сякаш от това зависеше животът и на двете.

Отново не знаех какво да й кажа. Тя е чернокожа, казах най-сетне, но Лора сякаш не разбра какво й говоря. След това се вгледа в лицето на бебето и рязко приседна, отдръпна детето от очите си и отново се взря. После ми каза, че греша. Отвърнах, че навярно сама е знаела, че нещо такова е възможно да се случи. Кротко я попитах кой е бащата. „Оливър“, настояваше тя отново и отново, докато не си дадох сметка, че сама е убедила себе си, че това е истината.

След онзи момент отношенията ни се промениха. Признавам, че се стараех да стоя настрани от бебето. Болката от загубата на детето ми беше все още прясна и се боях да се сближавам и привързвам. Лора сигурно разбра, че не й вярвам, но макар за мен да беше безразлично дали е спала с черен или със зелен мъж, тя продължаваше да държи на своето. Предположи, че цветът на малката ще изсветлее до няколко дни… седмица… две седмици… и истинската й европеидна природа ще се разкрие окончателно. Наистина ли смяташе, че може да ме заблуди? Или че чертите на лицето на бебето ще се променят? Както и предполагах, тя силно се привърза към него и го кръсти Нора — на майка си, всеки ден разиграваше етюда за това как чака кожата му да избелее, отправяйки непрекъснато молитви към Всевишния това да стане по-бързо. Реших да не засягам повече въпроса за расата на детето, но започнах да се опасявам, че Лора губи разсъдъка си. Тревожех се за нея.

След няколко седмици предпазливо предложих, че навярно е време Лора да се свърже или със семейството си, или с манастира в Бордо. Сега тя беше двойно по-тревожна, отколкото докато беше бременна. Да се върне в Ирландия с родено без брак бебе беше храбра постъпка, но да занесе у дома чернокожо бебе би предизвикало колосален скандал. Още през 1974 година Франция беше в голяма степен мултикултурна държава заради колониите си. Да, при нас представителите на различните раси живееха преимуществено из големите градове, но доколкото разбирах, в Ирландия присъствието на африкански или азиатски емигранти беше практически нулево. Допусках, че дете от смесена раса ще бъде напълно изолирано в ирландското общество. За пореден път Лора настоя, че Нора не е от смесена раса, и аз уморено се отказах да споря.

Минаха още два месеца, а Лора не можеше да вземе решение. Сякаш наистина чакаше бебето да избелее! В края на краищата я помолих да си върви. Може би беше безсърдечно от моя страна, но аз си имах собствена скръб и собствени проблеми, а и — честно казано — присъствието на това красиво дете в дома ми ме изнервяше. Горчиво завиждах на Лора. Дадох й адреса на манастира „Светото сърце“ в Бордо и намерих социална работничка, която да поеме случая. Лора се отчая окончателно и дори предложи да осиновя дъщеря й, така че тя да може да идва да я посещава всяко лято. Категорично заявих, че това е изключено. Вбесих се от подобна безчувственост и приятелството ни охладня значително.

Въпреки всичко се натъжих, когато двете с бебето си тръгнаха, а Лора си поплака, когато ги закарах с Нора до гарата. Там целунах и едната, и другата и им пожелах всичко хубаво, макар дори и в онзи момент да не бях напълно сигурна как ще реши да постъпи Лора с бебето. Помолих я да ме държи в течение къде се е установила, както и обещах да не разкривам обстоятелствата около раждането на Нора на никого. Това беше последният път, когато видях Лора. Следващите новини, които получих за нея, пристигнаха малко преди Коледа същата година с печалното писмо на Майкъл.

Лора беше мъртва, очевидно ставаше дума за самоубийство. От писмото личеше, че семейството й не подозира за бебето. Майкъл търсеше отговори, питаше дали Лора се е държала странно при мен, дали знам за някаква травма или нещастие, което да й се е случило междувременно, и изобщо дали съм наясно какви биха могли да бъдат причините тя да посегне на живота си. Сред множеството си измъчени теории той споделяше, че смята за възможно Лора да е била бременна и да е пометнала.

Обмислих отговора си много внимателно, смятах, че семейството вероятно има право да знае истината, но каква полза от това? От приятелка в Бордо бях научила, че бебето е дадено за осиновяване, но през следващите месеци Лора не е поддържала връзка с манастира. Дори семейството й да разбереше за детето, дори да пожелаеха да си го вземат, вече беше твърде късно. В писмото си разкрих частица от истината, премълчавайки най-важното: шокирана съм от ужасната новина; не знам нищо за никакъв аборт; Лора беше прекрасен човек, който ще липсва силно на всички ни в замъка Д’Егс; помощта, която ми оказа в процеса на преодоляване на личната ми болка е безценна. Заявих им, че могат да се гордеят с такава смела и красива дъщеря. Поднесох съболезнования на семейството и изпратих поздрави на Оливър.

В нощта, преди да пусна писмото, баща ми ми се яви насън. В съня и двамата знаехме, че той е мъртъв, но цялостната атмосфера беше спокойна и естествена, двамата си бъбрехме, както преди. Той ми каза да започна на чисто и да не допускам миналото да съсипе бъдещето ми. Че трябва да започна отново да живея и да не позволявам на трагедиите от последните петнайсет месеца да осуетят шанса ми отново да бъда щастлива. Насън папа докосна отново бузата ми така, както правеше, когато бях малка, и ме целуна два пъти по главата: една целувка от него и една от Жан-Люк.

Да се опитам да реставрирам къщата или да я продам и да замина? Сякаш за мен нямаше вариант да започна отначало сама. След пожара не бяха полагани грижи нито за лозето, нито за овощната градина, нито за маслиновата горичка, но нямах нито сили, нито желание за това. Не можех да разчитам безкрайно и на парите и великодушието на съседите. Да, те чувстваха, че имат дълг към баща ми, но това поколение вече старееше, а младите не ни дължаха нищо, макар да бях сигурна, че ако помоля за помощ, няма да ми откажат.

В края на краищата реших да продам имота и да се преместя в града при една своя братовчедка. Така щях да живея на около четирийсет километра от Клошан. На следващия ден обаче, след като агентът окачи табелата „Продава се“, при мен дойде гост.

Не бях виждала Пиер от седмицата, в която беше заченат Жан-Люк. Бях положила максимално усилие да го забравя. До този ден той беше удържал на думата си и беше стоял настрани от Клошан, особено след като някои новини бяха стигнали до Лимож: чичо му му беше съобщил, че около девет месеца след последното му посещение тук беше възникнал мини скандал. Чичо му не пропуснал да го предупреди да не се мярка в Клошан и да не позори семейството. Сега всички знаеха, че съм отгледала момчето сама с помощта на баща си, а при пожара миналата година и двамата са загинали, а аз съм останала сама. Пиер и чичо му се досетили кой е бащата на Жан-Люк и Пиер горчиво съжалил, че не е бил част от живота на сина си. Поискал развод от съпругата си, за която бил сигурен, че му изневерява с някакъв местен магистрат, а тя в отговор го напуснала, като отвела и двете им дъщерички със себе си. Пиер никога не престанал да мисли за мен, няколко пъти през годините ми писал, а после късал писмата. Разказа ми, че все още ме обичал с цялото си сърце, защото аз съм била първата му любов.

Бях искрено смаяна от това как една дълго лелеяна мечта може да се превърне в реалност и този мил и добър мъж действително предложи да се грижи за мен и да ме обича. Не можах да устоя на предложението му, защото копнеех точно за любов и грижа, а да ги получа тъкмо от мъжа, за който не смеех и да помисля цели седем години, беше наистина една сбъдната мечта. Пиер беше потресен и объркан, когато му признах, че съм го избрала за баща, и проля горчиви сълзи, че така и не е имал възможност да се запознае със сина си. Не можех да сторя друго, освен да го помоля за прошка за измамата си. Постепенно, като разказвах случки и спомени от краткия живот на сина ни, душата ми започна да се изцелява, а Пиер — да придобива представа за това какъв беше Жан-Люк. Уверих го, че детето е било красиво, точно като татко си.

Тъй като вече нямах нито какво да доказвам, нито какво да губя, допуснах Пиер в живота си, тъй като с него можех да споделя скръбта си, а можех и да отвърна на любовта му. Времето минаваше, с него остарявахме заедно и се сближихме до такава степен, че днес той е целият ми живот. Не бяхме благословени с второ дете — за мен вече беше твърде късно — но аз съм в прекрасни отношения с двете дъщери на Пиер, които идват в имението всяко лято, водят своите деца и помагат в кулинарната академия.

С Пиер се оженихме бързо. Решихме, че достатъчно време сме прекарали разделени. Реших да не продавам къщата. Пиер беше усвоил отлично месарския занаят от чичо си и в момента притежаваше процъфтяваща месопреработвателна фабрика в Лимож, която постепенно успя да премести в Клошан, така че вдъхна живот на малката ни общност и отвори много нови работни места, които имението Д’Егс вече не можеше да осигурява на местните хора. Продадохме лозето, овощната градина и маслиновата горичка, като си запазихме само десет акра от земята, за които извадихме изрично разрешение, че е земеделска и не подлежи на застрояване.

Започнахме да възстановяваме източното крило, но мен работата там не ме влечеше. Онази част от дома ми беше изпълнена с призраци и тежки спомени. Чудех се дали изобщо е разумно да изграждаме наново тази част от къщата. Кой щеше да спи в спалните, кой щеше да чете в библиотеката? Тя беше опустошена веднъж от нацистите, втори път — от пожара и сега аз просто не изпитвах и капка ентусиазъм от поредното й възраждане. Руините бяха окончателно разчистени, а стълбището — възстановено. Тогава аз реших да затворим източното крило веднъж завинаги. Въпросът не опираше до пари, макар действително да не можехме да си позволим разточителство. Пиер ме подкрепи в решението ми, увери ме, че с него сме екип и че когато настъпи подходящият момент, ще знаем как да постъпим.

След първоначалната ни размяна на писма след смъртта на Лора, двамата с ирландеца Майкъл продължихме да си пишем от дъжд на вятър. Той ми съобщи, че е отворил ресторант, което ме изненада: не че не го биваше в готвенето, просто ми се беше сторило, че по-скоро ще се увлече по фризьорството. Майкъл смяташе за моя заслуга това, че съм го запознала с много нови вкусове и кулинарни експерименти, и настояваше, че никога не би се заинтригувал толкова силно от храната и приготвянето й, ако не бил попаднал на такава блестяща учителка. Понякога ми пишеше от различни екзотични дестинации, описваше нови продукти или рецепти, които е открил, и предлагаше промени и подобрения към тях. Канеше мен и съпруга ми да му погостуваме в Дъблин и да посетим ресторанта, но ние така и не го направихме. Истината е, че при среща неизбежно трябваше да говорим за Лора, а аз се боях, че няма да успея да поддържам успешно лъжата, че тя е напуснала дома Д’Егс щастлива и здрава. Малко по малко направих така, че кореспонденцията ни с Майкъл да прекъсне окончателно. Струваше ми се, че няма голям смисъл да я поддържаме.

Майкъл обаче се превърна във вдъхновение за моя собствен проект. Разбирах от храна: от производството й, приготвянето, готвенето и сервирането й, а и Майкъл беше доказателство, че мога да обуча добре друг човек. В главата ми започна да се оформя идея, помолих Пиер за съвет, а той се зарази от моя ентусиазъм и двамата заедно се консултирахме с архитекти и начертахме бизнес план.

Вместо да възстановяваме източното крило, щяхме да изградим сграда със собствено предназначение: кулинарна академия с хотелска част над нея. Бяхме категорични, че новата постройка трябва да отговаря на духа на цялата къща и че трябва при строежа да се използват оригиналните запазени стени от източното крило, за да не се разваля общата естетика. Планът беше повече от разумен. Вече беше ясно, че с малко помощ мога без проблем ежедневно да изхранвам група от трийсет души. Колко по-лесно би било, ако тези трийсет си готвят храната сами? В интерес на истината, скоро разбрахме, че не можем да приемаме групи, по-големи от петнайсет души — това беше максимумът, за да можем да ги настаним и обучаваме адекватно. Структурно интериорът на новата сграда щеше да бъде коренно различен от оригиналния вид на източното крило, а и, разбира се, тя щеше да е напълно обезопасена срещу пожари.

Отворихме академията през 1978 година и постепенно изградихме бизнеса си. Да, все още наблюдавам лично всеки аспект от работата, но за нас постоянно работи екип от минимум седем души — в зависимост от заетостта — за да мога от време на време да си почивам. Вече се радваме на международна репутация на институт, предлагащ отлично качество, имаме няколко награди, а гостите ни са от цял свят. Вследствие дори възобнових връзката си с Майкъл като начин да популяризирам академията и в Ирландия, и той ми изпрати много нови курсисти. С Пиер пътуваме много и изучаваме няколко нови езика. Преди петнайсет години Пиер продаде фабриката и се присъедини към мен в „Cuisine de Champagne“. Използваме десетте си акра, за да отглеждаме плодове, зеленчуци и билки, също така произвеждаме сами месото и сирената си. Имали сме и силни, и слаби години, но обикновено имаме и списък с чакащи курсисти, които желаят да се запишат при нас. Това, че открихме академията, стана причина много по-късно да узнаем, че в края на лятото на 1973-та година се е случило още нещо: дълго пазената тайна за кражба, измама и жестоко предателство. Тайната на Оливър Райън, който се оказа чудовище.