Загадката Олвър

7. Вероник

През последните два месеца името на Оливър Райън гърми в заглавията на всички вестници. Отказах да участвам в каквито и да било телевизионни интервюта повече. Не мога да се отърся от чувството, че донякъде нося вина за посегателството над жена му. Трагично събитие, разбира се, но всеки път, когато чуя името му, аз най-напред се сещам за гроздобера през лятото на 1973 и ме пронизва болка, силна колкото болката, която за пръв път усетих тогава, преди четирийсет години.

Колкото и да се мъчи, човек никога не може да забрави най-лошия момент в живота си. Прекарах толкова години, копнеейки да мога да променя нещата. Ами ако не бях постъпила така, а иначе… Но болката си остава. Времето не лекува. Това е лъжа. Човек просто свиква с раната. Нищо повече.

Аз обаче трябва да осъзная логиката на всичко случило се, преди да го оставя да си отиде. За да бъде обяснението пълно, трябва да се върнем във времето, когато моят баща беше млад. Само така нещата могат да се изяснят истински.

Папа беше състарен от la guerre, изглеждаше много по-стар, отколкото всъщност беше. По време на войната аз бях малка и не разбирах нищо, освен че в определен период от време през имението преминаваше постоянен поток от посетители. Сега знам, че това са били еврейски семейства, които баща ми защитавал и укривал от префекта на Бордо, верен на режима във Виши. Впоследствие беше разкрито, че този държавен служител лично наредил депортацията на 1690 евреи, в това число и на 233 деца от района на Бордо до транзитния лагер в Дранси близо до Париж, откъдето след това те са били изпратени към лагерите на смъртта на изток.

Не е за вярване, че толкова много от моите съотечественици не са сторили нищичко срещу това, но в същото време в някоя точка на света всеки ден се случва геноцид и за нас е по-лесно да се преструваме, че не знаем за него, да изключим телевизора или да прескочим материала във вестника, който привлича вниманието ни към него.

Баща ми беше герой, интелектуалец и истински благороден мъж. Майка ми почина в началото на окупацията и папа беше съсипан, но преди да умре, мама предвидила някои от бъдещите ужаси и изтръгнала от него обещание, че ще направи всичко по силите си да защити приятелите им, независимо от вероизповеданието им. По онова време живеехме охолно в замъка, принадлежащ на семейството на папа от седем поколения. Произвеждахме добри вина, които се продаваха из цяла Европа и осигурявахме работа на хората в целия регион. Баща ми не притежаваше същия делови нюх като мама и в нейно отсъствие му беше трудно да държи нещата под контрол. Освен това беше и твърде възмутен от факта, че правителството във Виши може да е отговорно за толкова злини и това допълнително отвличаше вниманието му.

Папа покани няколко еврейски семейства да се подслонят в избите под замъка. Те се укриваха при нас основно между 1942 и 1944 година, когато издирванията на евреите бяха особено активни и се случваха с пълното съдействие на всички френски власти. Папа отказа да мълчи и внесе няколко доклада относно нетърпимото положение до главния секретар на Префектурата, но напразно. Затова просто взе закона в свои ръце и с помощта на местни информатори съумяваше да предвари хайките на властите, като сам обикаляше застрашените адреси и извеждаше хората. Леля ми Сесил беше активен член на Съпротивата в Бордо и чрез мрежа от приятели и сподвижници успяваше да координира спасяването на много семейства, нарочени от Гестапо. Семействата трябваше да бъдат укрити и макар у дома да имаше достатъчно място, папа чувстваше, че рискът е прекалено голям. От долината се откриваше гледка към замъка от две страни, така че не беше възможно никой от бегълците да се показва на открито през деня. Ако се случеше изненадваща проверка, хората просто трябваше да изчезнат. Затова той се зае с превръщането на винарските изби в удобен подслон. Знаеше, че така рискува бизнеса си, защото докато траеше тази операция, винопроизводството трябваше да бъде преустановено. Папа поръча маслени лампи, одеяла, книги и дрехи чрез приятели във Валанс, за да не предизвиква подозрения с подобни покупки тук, в Клошан. Пратките пристигаха нощем с помощта на проверени и сигурни приятели и папа изгради временно убежище за семействата, които нямаха къде да избягат. Укривахме ги, докато Съпротивата намереше удобен момент да ги изведе на север и да ги прехвърли в Швейцария, където те гарантирано бяха защитени от всяко преследване. За мен като дете всичко това беше изключително вълнуващо. Нови хора непрекъснато идваха и си отиваха. Бях твърде малка, за да забележа скръбта и отчаянието им. Като единствено дете до онзи момент бях обучавана само у дома, но папа се беше постарал да ми внуши колко важно е да се пазят тайни, особено в трудни времена.

Въпреки цялата си заетост баща ми продължаваше някак си да намира време за мен, да се грижи за моралния ми компас в онези тежки години и да прави необходимото, за да ме увери, че аз винаги съм и ще бъда на първо място в живота му.

През май 1944 година, само няколко месеца преди Освобождението, среднощна хайка на Гестапо откри четиринайсет еврейски семейства в нашите изби. Сред тях бяха и най-добрите ми приятелки Сара и Мариан. Никога повече не ги видях, но по-късно разбрахме, че всички арестувани са избити — застреляни при опит за бягство от лагера в Дранси или загинали в газовите камери в Аушвиц.

Гестапо конфискува дома ни, папа беше арестуван от местната полиция, а мен изпратиха при леля Сесил в града. През следващите шест месеца не видях баща си, но се молех всяка вечер за благополучното му завръщане. Не помня добре повечето от описаните събития и малко се срамувам от това, но си ги представям ясно по разказите на онези, които са били достатъчно възрастни, че да разбират ясно какво става.

С папа се събрахме отново на Коледа след Освобождението, която посрещнахме в замъка Д’Егс. Едва разпознахме в него величествения дом, който обитавахме доскоро. Къщата беше ограбена до шушка — липсваха килимите, картините, мебелите и спалното бельо. Дъските от пода бяха къртени и горени в камините. Тогава за първи път видях баща ми да плаче. Каквото и да му бяха сторили в затвора, то го беше прекършило. А беше само на четирийсет и осем години.

Много години по-късно го помолих да си вземе пишеща машина и да осъвремени цялото деловодство на имението, защото това значително щеше да ни улесни. Време беше да изоставим старите счетоводни книги, по които е било движено стопанството преди. Отказът на папа беше внезапен и категоричен, и едва тогава той сподели, че в затвора го карали да печата на пишеща машина заповедите за депортация на евреите, които се опитвал да спаси. Не беше казал това на никого и въпреки геройското му поведение по време на войната, онзи епизод го изпълваше единствено със срам. Смятам за благородно човек да не разкрива преживените ужаси пред онези, които обича, но едновременно с това смятам, че стаената болка може да нарани фатално човешката душа. Известно беше, че когато Гестапо усетили, че краят им наближава, станали особено жестоки и изобретателни.

Ясно си спомням топлината на бащината прегръдка, когато папа ме държеше в обятията си, застанал сред оглозганите рафтове на библиотеката, където доскоро се пазеха много ценни томове. Папа колекционираше книги и помня как се закле, че започне ли да възстановява дома ни, ще започне от библиотеката.

Тъй като винопроизводството беше преустановено за периода, в който укривахме еврейските семейства (работата не можеше да продължава, ако избените помещения не бяха на разположение), а нервите на баща ми вече бяха твърде разбити, за да се върне обратно към активни делови отношения, единственият ни приход тогава идваше от остатъците от наследственото му състояние. Затворихме едното крило на къщата и се установихме само в няколко стаи. Привилегированото ми детство беше приключило, но тъй като никога не си бях давала ясна сметка за него, то не ми липсваше. Бях твърде млада, за да осъзнавам какво означава наличието на лично състояние и съответно липсата му. С радост постъпих да уча в местния лицей, докато баща ми отчаяно се опитваше да върне към живот занемареното лозе. Умоляваше леля Сесил да се премести да живее при нас. Беше твърдо решен да осигури майчинска фигура в живота ми. Леля Сесил беше неомъжената по-голяма сестра на майка ми. От мама са останали няколко снимки на тях двете като млади — помежду им има известна прилика, но мама несъмнено е красавица, а леля Сесил — не. Тя не знаеше как да се държи с деца и двете с нея много се карахме и се хващахме за какви ли не дреболии. Папа се умори да бъде вечен съдник между нас, а на мен ми отне много време да проумея, че щом той се доверява на леля Сесил, трябва и аз да й се доверя. Наскоро ми хрумна, че може да са били любовници. Имам доста спомени, в които двамата са наистина някак твърде близо един до друг, но това вече няма значение. Леля Сесил беше добра жена, попаднала в трудна ситуация и аз трябваше да си давам по-ясно сметка за саможертвата, която тя направи, съгласявайки се да бъде моя настойница.

Именно леля Сесил за първи път ми обясни какво означава да бъдеш жена и тя беше тази, която ми даде лигнин при появата на първата ми менструална кръв. И слава Богу, защото папа беше твърде старомоден в много отношения и категорично не беше в състояние да проведе подобен разговор, макар впоследствие да се доказа като отявлен феминист.

Успехът ми в училище беше среден, но все пак завърших с прилични бележки. Папа смяташе, че е добре да замина да следвам в Бордо или в Париж, но аз не бях градско момиче и не можех да си представя да свикна с живот далеч от приятелите ми, папа и Сесил. Провинциалните девойки не следваха в университети, а аз се имах за провинциална девойка. Най-често в нашия район селските момичета започваха една или друга работа при нас в имението, а аз не исках да се деля от тях. Местните хора бяха добри и почтени. Освен това не можехме да си позволим три години в Сорбоната, така че реших, че ако има още нещо, което се налага да науча, спокойно мога да си го усвоя и у дома, в Клошан. Нямах амбиции да ставам лекарка или адвокатка, както ми предлагаше папа, но се ужасявах при мисълта да му го съобщя открито. Когато в края на краищата го направих, облекчението му беше очевидно. С папа бяхме станали изключително близки и с напредването на възрастта и влошаването на здравето му той все повече зависеше от мен.

Уредено беше да започна работа като секретарка на кмета — почетна позиция с работно време от пет предиобеда седмично. По-голямото предизвикателство през десетте години, докато работех там, беше да избягвам непрекъснатите опити на шефа да ме опипва, като най-често му припомнях на висок глас задълженията, които има към съпругата и децата си или пък огромната разлика във възрастта ни.

Така и никога не споменах нито дума за това на папа. Той щеше да се ужаси, а аз бях достатъчно силна и уверена, че да се справям сама със стария глупак.

Следобед се прибирах при папа и Сесил, помагах в поддръжката на имението и къщата, която бяхме започнали старателно да възстановяваме.

Социалният ми живот се изчерпваше със събирания с другите млади хора от селото и посещение на всички местни карнавали и танцови забави, но така и не пожелах да се обвързвам с мъж. Ухажваха ме няколко местни момчета, аз, естествено, също флиртувах, разменяхме си целувки и все ги предизвиквах, но така и не се влюбих. Не знам защо, след като повечето ми приятелки се влюбваха по няколко пъти преди да се омъжат и още няколко пъти след това, но някъде дълбоко в себе си аз винаги се питах: Дали папа ще одобри присъствието на това момче у дома? Ще се зарадва ли папа, ако се омъжа за това момче? Ще може ли папа да живее с него? Отговорът неизменно беше отрицателен. Гостувах поред на куп сватби, а в един момент сигурно приятелките ми започнаха да ме съжаляват, да ми повтарят, че аз ще съм следващата, да ме запознават с неженените си познати и братовчеди, но аз си бях добре самичка.

През следващото десетилетие пред очите ми лозето беше възстановено. Папа беше легенда за хората в целия регион. Повечето от селяните изпитваха огромна вина, че са стояли безучастно през ужасните военни години, макар ние отлично да разбирахме страха им. Дори отявлените колаборационисти правеха всичко възможно да ни помагат с имението и папа приемаше помощта им, давайки си сметка, че по този начин им прави услуга. Нахвърляхме планове как да възстановим къщата в предишния й блясък, макар това да беше тежък и бавен процес, а — както се оказа впоследствие — и напълно излишен.

Когато навърших трийсет и две, обичната ми леля Сесил почина спокойно в съня си и баща ми отново беше съсипан от скръб. Аз също тъжах, но папа и Сесил — независимо дали бяха любовници или не — със сигурност бяха довереници, общуваха непрекъснато и не се съмнявам, че често единствената тема на разговорите им съм била аз. Сесил беше на мнение, че папа не е прав, като престана да настоява да постъпя в университет. Не смяташе, че в нашето забутано провинциално кътче ще успея да си намеря подходящ съпруг. След смъртта й папа започна да се притеснява, че е била права. Изключително го тревожеше фактът, че нямах деца. Към онзи момент вече бях преживяла здравословно количество плътски отношения, като отдавна бях изгубила девствеността си с Пиер, племенника на местния месар, който беше дошъл да прекара една зима в Клошан и в края й ме умоляваше да се омъжа за него. Връзката ни беше кратка и емоционална, но аз не виждах бъдеще в нея, така че клетият Пиер напусна селото ни с разбито сърце. Впоследствие папа също ме молеше да приема предложението му или пък чието и да било друго, само и само да се омъжа, но аз се противях и настоявах, че съпруг не ми трябва и няма никога да се омъжа. След това папа ме изненада сериозно, като изведнъж свали летвата и ми препоръча вместо това да си намеря любовник. Бях шокирана. Не от самата идея, която си беше повече от приемлива, а от факта, че ми я беше подхвърлил именно баща ми.

— Трябва да родиш! — молеше ме той. — Когато умра, ще останеш съвсем самичка! Вече остарявам, уморявам се, ти се грижиш за мен, но когато ти остарееш, кой ще поеме грижата? Никой! Кой ще се грижи и за имението?

Трябваше да призная, че има право. Като гледах обаче генетичния материал на мъжете в селото, не се сещах за нито един, когото бих приела да е баща на детето ми, освен Пиер, който междувременно се беше оженил и се беше преместил в Лимож.

От връзката ми с него вече бяха изминали шест години. Пиер беше силен и красив, интересуваше се от стари книги и карти. Започнах да съжалявам, че не бях приела предложението му, което несъмнено беше продиктувано от искрени чувства. Пиер никога не се беше срещал с папа, но двамата имаха общи интереси — например книгите и мен — така че спокойно можеха да се сприятелят.

Веднъж годишно Пиер гостуваше на чичо си и единственият лек проблем беше правилният разчет на времето, та присъствието му в селото да съвпадне с правилните дни от цикъла ми. Беше си чиста измама, признавам, сигурно щях да постигна същия резултат и ако му бях казала истината, но се боях, че вродената почтеност на Пиер нямаше да му позволи да изневери на жена си, ако бях поставила искането си ребром. А качествата на Пиер до едно бяха тъкмо онези, които една майка желае да види у детето си, така че какво друго ми оставаше да направя?

Заех се да прелъстявам Пиер, но времето ми беше малко, защото тази година той беше дошъл само за две седмици, за да почерпи опит от чичо си — най-отдавнашният и опитен месар в района — така че имах на разположение само четири-пет дни, за да забременея.

Отначало от вярност към съпругата си и от загриженост за моята репутация Пиер не отвърна на авансите ми, но аз знаех, че ме харесва и макар да положих известни усилия, слава Богу, не се наложи да моля или да се унижавам. Следващите три нощи прекарахме заедно в пристройката към кланицата на чичо му. Да, това не беше най-подходящото място за зачеване на нов живот под щастлива звезда, но ветрецът от долината отнасяше смрадта от кланицата далеч от нас, а няколко чашки анасонов аперитив ни помогнаха да забравим обстоятелствата на срещата ни. Пиер беше сърдечен и нежен любовник и аз съжалявах горчиво, че преживяването е само временно и след ден-два той ще се върне в Лимож при жена си. За първи път в живота си се почувствах донякъде влюбена. Пиер беше невероятно мил човек и излъчваше една особена невинност, която впоследствие ми се струваше, че някак си съм осквернила. На тръгване ми се извиняваше неистово, че ме оставя, но аз го уверих, че всичко е наред и че никога повече няма да спомена и дума за тази наша среща. Настоях, че за него ще е най-добре да не идва в Клошан догодина и че и двамата ще се наложи да се отърсим от обзелата ни лудост, и че трябва да се постарае с всички сили да се реваншира на жена си. Пиер обеща и, верен на думата си, действително не дойде следващата година, за което аз едновременно съжалявах и бях благодарна.

За радост на баща ми скоро му потвърдих, че съм бременна и за наше огромно облекчение през 1967 година се роди скъпият ми Жан-Люк, едро и здраво бебе. Разбирам, че в някои семейства е срамно да родиш без брак, и не се съмнявам, че в селото е вряло и кипяло от клюки, но от уважение към баща ми и мен скоро всички започнаха да ме наричат „вдовицата“. В онези дни беше по-добре да си опечалена вдовица, отколкото неомъжена майка. Папа, чийто непокорен дух отново се пробуди, страшно се забавляваше. Сякаш двамата бяхме изиграли някаква особено остроумна шега на съседите ни от селото.

— Как е вдовицата тази сутрин? — питаше ме той и намигаше заговорнически.

От раждането на Жан-Люк двамата с папа станаха неразделни. Папа изработи нещо като раница от кожени ремъци и носеше бебето на гръб, докато обикаляше да върши работа по пазарите, при кмета или с управителя на имението. Докато момчето растеше, цялостният дух и настроение на папа непрекъснато се подобряваха, макар той все повече да остаряваше. Опитах се да не се разстройвам, че първата думичка на Жан-Люк беше Papi — дядо, тъй като бездруго той беше дресиран да я казва още от раждането си. С Жан-Люк се чувствахме завършени — и папа, и аз. Докато не родих, не си бях давала сметка каква нужда съм имала от присъствието му и впоследствие не се опитвах да си представя живота без момченцето ми.

През следващите години баща ми отново се превърна в човека, който беше някога, живецът и високият му дух се възродиха, сякаш войната никога не се беше случвала. От едната страна на бавно възстановяващото се лозе засадихме прасковена градина, а от другата — маслинова. Появата на Жан-Люк сякаш благослови целия ни дом и финансовото ни положение също започна да се подобрява. Започнахме лятно време да наемаме работници-мигранти, мъже и жени, които обработваха земята на имението в най-усилния сезон. Така продължи до лятото на 1973 година.