Загадката Олвър

10. Оливър

Най-ранните ми спомени са смътни. Мрачна стая в дом с готическа архитектура. През повечето време си стоях сам, но понякога при мен идваше една възрастна дама, хранеше ме и беше мила и добра. Мисля, че името й беше Фльор, а може и аз да съм си го измислил и да съм я кръстил така. Помня как веднъж ми поръчаха да се пазя чист, защото баща ми щял да дойде да ме види, но аз неволно разлях червен сок по ризката си, в резултат на което посещението не се състоя. Фльор беше французойка и навярно съм проговорил френски преди английски. Тя ме учеше да чета по малко и на двата езика. Понякога ме прегръщаше и ме наричаше pauvre petit coeur¹.

Спомням си как баща ми веднъж дойде и Фльор беше доста притеснена. Той се взира дълго в мен, после, дърпайки ме грубо, започна да оглежда косата ми, зъбите ми… Какво ли търсеше? Разплаках се, той се развика на жената и напусна стаята, като тресна вратата зад гърба си.

Фльор ми каза, че баща ми ще се жени за дама на име Джудит. Веднъж я мернах от най-горното стъпало на стълбището. Беше красива и с много светла коса и очи. Помня колко силно ми се прииска да бях русокос като нея. Тя не ме видя, а аз не я заговорих. На сватбата не ми беше позволено да присъствам.

Следващият ми спомен е как Фльор ми стяга багажа и се преструва, че се радва за мен, но очите й са влажни от сълзи. Каза ми, че отивам на страхотно приключение и че вече ще си имам много другарчета, с които да играя. Бях развълнуван, но пред главния вход на интерната си дадох сметка, че Фльор няма да дойде с мен, вкопчих се в краката й и я замолих да не ме оставя там, но един благ свещеник ме вдигна на ръце, отвлече вниманието ми с едно камионче, а когато пак се обърнах назад, Фльор беше изчезнала.

Бях едно от най-малките момчета в училището, но свикнах бързо с обстановката и се успокоих. Бездруго никога не бях получавал кой знае какво внимание, а и бях направо омагьосан от множеството хора в интерната и непрекъснатото оживление и движение там. За разлика от другите момчета, не тъгувах за дома, защото — както вече добре знам — човек не тъжи за самия дом, а за хората в него. Тъгувах малко за Фльор, но не кой знае колко. Не бях сред популярните момчета, не бях и отличник, но се стараех с всички сили. Слушах другите момчета да разказват за живота си с майките, татковците, братята и сестрите си и скоро разбрах, че бащите по принцип са строги, и че сигурният начин да спечелиш благоволението им е да изкарваш отлични бележки.

Но колкото и усърдно да учех, колкото и висок да беше успехът ми, така и никога не успях да спечеля одобрението на своя баща.

През ваканциите не ми беше позволено да се прибирам у дома, така че оставах в интерната с отците. Баща ми ме посещаваше на всеки две години и преди гостуването му и аз, и свещениците трескаво се готвехме да го посрещнем. Те благоговееха пред него, точно както благоговеех и аз, тъй като интернатът беше на подчинение на местната епархия, а баща ми отговаряше за финансирането му. С други думи, той преценяваше дали и кога училището да получи пари — това зависеше изцяло от неговите решения. Аз сядах от едната страна на бюрото на директора, а баща ми заставаше прав зад гърба ми, като отказваше да седне или да изпие чаша чай. Седях възможно най-неподвижно, но не можех да спра ръцете си, които безспир разкопчаваха и закопчаваха копчетата на ръкавелите ми. Отец Даниъл разказваше на баща ми колко добре се справям с учението, дори и това да не беше съвсем вярно. Баща ми обикновено пожелаваше да види бележника ми, задаваше един-два въпроса за здравето ми и си тръгваше, без да ме докосне или дори да ме погледне. Отец Даниъл се смущаваше от това поведение на баща пред сина му и винаги се мъчеше да го извини с някоя шега:

— Татко ти е много зает човек, а?

Отново отец Даниъл ми съобщи, че имам по-малък брат, Филип, роден година след женитбата на баща ми и Джудит. Рус като майка си. Той постъпи в началните класове на училището като приходящ ученик, когато аз вече бях в гимназията. В известен смисъл израсна пред очите ми, тъй като от прозореца на един от коридорите на горния етаж се виждаше домът на баща ми. Аз непрекъснато вземах назаем бинокъла на Станли, сядах на перваза там и шпионирах семейството. Гледах как брат ми излиза и се прибира, как Джудит работи в градината, как тримата се събират на алеята отпред, за да се порадват на новия си автомобил. Искрено завиждах на Джудит и Филип.

Спортните празници бяха особено мъчителни за мен. През първите няколко години действително си въобразявах, че баща ми ще дойде, така че седмици по-рано започвах да полагам максимални усилия — ставах рано, тренирах извънредно. Мислех си, че щом баща ми не се впечатлява от академичните ми постижения, то сигурно спортните ми успехи ще привлекат вниманието му. Отначало печелех награди всяка година, но баща ми така и никога не дойде.

Семействата на другите момчета пристигаха за спортния празник: майките нагласени и така силно умирисани на парфюми, че на човек му се насълзяваха очите, придружени от бащите в лъснатите до блясък коли. Идваха и братята, и сестрите — малки, буйни и весели или тийнейджъри, кисели и намусени, носеха бебетата, накипрени в пастелни цветове, които през половината време ревяха и се тръшкаха. Разбира се, следваха много прегръдки, разрошване на косите и мъжки ръкостискания. След спортните състезания на училищната морава се провеждаше пикник, където семействата се събираха, насядали близко един до друг. През тези дни отец Даниъл полагаше максимално усилие да отвлича вниманието ми от пълната ми изолация, като ми възлагаше задачи от „изключителна важност“. Дори когато не печелех медал, той намираше причина да вмъкне името ми в благодарственото си слово.

Така и никога не изгубих надежда, че един ден баща ми ще си спомни за мен. Представях си как той изведнъж осъзнава колко е грешал за мен и че аз всъщност не съм лошо момче. След това идва в училището, взема ме да живея при него и ми казва, че съм прекрасен син.

И тогава, през предпоследната ми година в „Сейнт Финиънс“, с преливащо от радост сърце видях баща ми да пристига с черния си мерцедес и с Джудит на лявата седалка. Домът им беше толкова близо, че спокойно можеха да дойдат пеш, но явно колата беше символ на успех, който нямаше как да не бъде демонстриран. Паркираха на долния паркинг, а аз се втурнах по алеята към автомобила, сърцето ми щеше да изскочи, не можех да повярвам, че мечтата ми може и да се превърне в реалност. Радостта ми рязко се превърна в тревожен смут, когато видях и Филип да скача от задната седалка; тогава осъзнах, че всъщност баща ми идва в училището заради него, заради Филип. Забавих крачка и постепенно спрях насред алеята. Не знаех дали да се върна или да продължа, но вече беше твърде късно. Баща ми вдигна поглед и ме видя. Кимна ми отсечено и вдигна ръка, като за миг си помислих, че ме вика, но в същия момент зърнах стреснатото изражение на Джудит и осъзнах, че баща ми не ми маха, а ме пъди, давайки ми да разбера, че не съм желан в тяхната компания. До края на деня се преструвах на болен и се бях оттеглил в лечебницата, докато спортният празник приключи.

През последната година не участвах в нито едно училищно събитие, като се оправдавах, че имам да уча за матурите. Спортните празници прекарвах в библиотеката, като се опитвах да не обръщам внимание на съобщенията през мегафона навън, на овациите и смеха. По-късно Станли ме намери: носеше ми торта, която майка му направила специално за мен. Обхвана ме странна веселост и двамата с него си спретнахме бой с храна: грабех шепи пандишпан и сладко и замерях с тях Станли, стените, лампите и портретите на бившите директори. Смяхме се до припадък, но веселостта ни не беше еднаква. Моята граничеше с истерия.

Тогава Станли ми беше приятел, истински приятел. В гимназията вече знаех, че съм различен от другите деца. Те си приказваха за ваканции, за братовчеди, за разправии със сестрите и братята, за коледни подаръци и за вечните разговори за политика на масата у дома. Аз не можех с нищо да допринеса за тези разговори и не се включвах в тях. Бях аутсайдер и заради очевидната ми постоянна липса на пари. Униформите ми се скърпваха от забравени стари дрехи на други ученици, от лавката също никога не си купувах нищо. Имаше негласна уговорка отец Даниъл да ми осигурява онова, от което имах неотложна нужда. Не знам дали тя беше установена от баща ми или се дължеше изцяло на доброто сърце на отеца. Подозирам, че е било второто. Един тийнейджър често иска неща, от които няма никаква нужда, но аз не можех да прося от отец Даниъл пари за вонящи бомбички, прашки, желирани бонбони или порно списания.

Станли Конъли споделяше всички тези неща с мен всеки път, когато се сдобиеше с тях. Отново Станли беше първият човек, който ми позволи за първи път да се докосна до истински семеен живот, през онази ваканция, когато гостувах във фермата на родителите му в Килкени. За първи път се оказах заобиколен от жени. Майката на Станли беше вдовица, а той имаше три сестри. Те ме ужасяваха. Тъкмо бях навлязъл в пубертета и хормоните ми бяха извън контрол. Бях висок и силен за възрастта си, можех отлично да върша всичко необходимо из фермата, но вечерите, когато цялото семейство се събираше на вечеря, безспирният шум и дърдоренето на момичетата ме изнервяха. Чувствах се така, сякаш по погрешка са ме заключили в клетка с някакви екзотични животни в зоопарка.

Семейството на Станли се държеше изключително мило и великодушно с мен, а днес вече знам, че сестрите му тогава открито бяха флиртували с мен. Трябваше да се радвам на това внимание, но вместо това аз някак си чувствах, че не го заслужавам, че семейство Конъли всеки момент ще открият, че съм измамник, ще си дадат сметка, че момче, което не заслужава да има майка, не може да има място в дом, благословен с толкова много жени. Представях си как, подобно на животни от непознат и чужд вид, щом установят истината, те изведнъж ще се обърнат срещу мен. Ще ме убият. Ще ме изядат. По същата причина мразя котки — те ме изпълват със същото чувство.

Майката на Станли непрекъснато се суетеше около мен. Искаше да знае какво обичам да ям, а моето неопитно небце скоро ме издаде, че различавам храната единствено съобразно дните от седмицата, в които ни я сервират в интерната. Понеделник: бекон със зеле. Вторник: наденички с картофено пюре. И прочее. Това, че ядях истинско масло, домашно изпечен хляб и пресни месо и зеленчуци в произволни дни от седмицата ме притесняваше и напрягаше. В петък в училище имаше риба, затова казах на майката на Станли, че ми се яде риба. „Каква риба?“, попита ме тя, а аз не можах да й отговоря, но и обясних, че парчетата обикновено са триъгълни, бели и дълги около осем сантиметра. Госпожа Конъли се засмя, но аз ясно виждах колко й домъчня за мен и от онзи момент тя си постави за цел да пробуди вкусовите ми рецептори, което — макар да беше много мило и достойно за възхищение от нейна страна — само ме накара да се чувствам още по-неудобно. Знаех как да се държа на масата и изяждах всичко, което ми се поднасяше, но стомахът ми изобщо не беше привикнал към подобно изобилие и често ми прилошаваше, а посред нощ ме събуждаха болки. През една от тези нощи реших, че когато порасна, ще науча всичко за храната и никога повече няма да допусна да бъда сконфузван по този начин.

Не си давах сметка доколко институцията, която ме отглеждаше, беше влязла под кожата ми, но ясно усещах, че съм обект на съжаление или възхищение, или на някакви други чувства от страна на семейство Конъли, така че когато баща ми ми нареди да се прибирам в училището, почувствах едва ли не облекчение. Станли беше свидетел на бедността и самотата ми, а подозирам, че знаеше повече за семейните ми обстоятелства, отколкото бях споделил с него. Това ме изпълваше със срам и след като напуснах „Сейнт Финиънс“, изобщо не се стараех да поддържам връзка с него, чак докато не се ожених и докато първата ми книга не пожъна успех — тоест, до момента, в който вече имах доказателство, че не съм пълен провал. Междувременно обаче бяха изминали години и между нас двамата вече нямаше нищо общо, освен някой и друг спомен за старите прашки и вонящите бомбички.

Веднъж, преди доста години, бях слязъл в града за среща с един журналист. Бях подранил, времето беше прекрасно — топъл летен ден — и аз реших да мина пеша през Сейнт Стивънс Грийн. Когато заобикалях детската площадка, видях на нея Станли, който люлееше на люлката малко момченце. Приликата между двамата беше поразителна, макар детето да беше пощадено от огромното виненочервено петно, което обезобразяваше лицето на бащата. Станли вече беше по-възрастен, косата му сивееше, макар още да носеше бретона си дълъг в напразен опит да прикрие родилния белег.

Той не сваляше поглед от сина си, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Двамата с момченцето бяха затворени в свой собствен свят, без да обръщат каквото и да било внимание на чуждия човек, който ги наблюдаваше отстрани. Детето отметна главичка назад и се заля от смях, докато татко му люлееше люлката все по-силно, и в онзи момент аз бях готов да дам всичко, само за да бъда на неговото място. Само за минутка да се потопя напълно в бащината обич и внимание. После детето спря люлката, като зарови сандалките си в прашния чакъл под нея. Скочи и хукна към една червенокоса жена, седнала на близката пейка. Начервените й устни му се усмихнаха, тя грабна детето в прегръдките си и то зарови личице в извивката на шията й. Чувствах единствено изгаряща завист.

В този момент някой до мен се попрокашля. Обърнах се и се озовах очи в очи с човек от поддръжката на парка, облечен в мръсна униформа, който се взираше многозначително в мен. Дадох си сметка как изглеждам отстрани: сам възрастен мъж, омагьосан от случващото се на детската площадка. Двамата с човека се напсувахме един друг наум и аз, вбесен, си тръгнах на секундата, като преди срещата с журналиста се отбих в една кръчма, за да изпия едно уиски и да успокоя ръцете си, които трескаво закопчаваха и откопчаваха копчетата на ръкавелите ми.

Навярно щеше да е добре ние с Алис да имаме деца, но аз знаех, че всяко детенце само ще ми напомня за едно малко чаровно и палаво френско момченце, което отдавна не беше между живите. Можех да играя ролята на баща дори за Юджийн, брата на Алис, но едно гласче ми подсказваше, че щом баща ми не одобрява мен — силен, красив и успял млад мъж — то Юджийн, умствено изостанал дебелак, положително би го отвратил до крайност.