Загадката Олвър

22. Вероник

Към края на октомври миналата година в "Cuisine de Champagne" пристигнаха две около шейсетгодишни дами от Ирландия. Веднага ми направиха впечатление, защото бяха много необичайна двойка. Едната беше шумна, носеше твърде много грим и открито си постави за цел да съблазни единствения ерген в групата. Другата беше мълчалива, по-вглъбена и по-малко склонна да общува. Съжалих я, защото веднага стана ясно, че приятелката й е решила да не й обръща никакво внимание по време на целия им престой. Представих се на Алис, няколко вечери я каних да се присъединява към нас с Пиер, и тримата обсъждахме всичко, което принципно не трябва да става тема за светски разговори: политика, религия, раса и прочее. Мойя, приятелката на Алис, беше направила резервациите онлайн, така че едва последната вечер от престоя им забелязах фамилното име на Алис, докато тя се подписваше на рецепцията.

— Райън ли? — попитах. — Първият Райън, с когото се запознах, беше младеж от Ирландия и работеше тук през лятото на 1973 година. И той беше Райън, Оливър Райън.

— Това е името на съпруга ми!

Двете се засмяхме на съвпадението. Алис беше смаяна и ми показа снимки на мъжа си. Веднага установихме, че става дума за същия Оливър. Вече по-възрастен, но все така красив. Нямаше как да го сбъркам с друг. С Алис си говорихме почти цялата нощ. Зарадвах се да разбера, че Оливър е станал преуспяващ писател. Спомних си, че Майкъл го беше споменал в писмата си. Алис се шокира, когато й разказах основните събития от онова лято — пожарът и смъртта на сина и баща ми. Знаеше, че като млад Оливър е прекарвал лета в чужбина — самата тя се беше влюбила в него на един гръцки остров — но явно той никога не беше споделял с нея подробности от лятото на 1973 година. Само й беше споменал, че е работил в някакви лозя. Това ми се стори странно, защото помнех колко беше травмиран от случилото се и беше много чудно как за всичките тези години никога не е споменавал за пожара или за загиналите. Случилото се през онова лято не можеше лесно да бъде забравено, особено пък от Оливър. От уважение към личния му живот не споменах на Алис за дълбоката му връзка с папа и Жан-Люк, защото си дадох сметка, че щом той четирийсет години не е отворил дума за тях пред съпругата си, значи има основателна причина да ги е заровил дълбоко в съзнанието си. Все така дискретно не споменах и Лора в друг смисъл, освен като част от компанията на Оливър, но Алис явно знаеше за нея. Сватбеното тържество на Алис и Оливър било в ресторанта на Майкъл, макар че, доколкото разбрах, Оливър и Майкъл вече не били приятели, а Алис спомена, че сестрата на Майкъл загинала при трагични обстоятелства преди много години. Клетата Лора.

— Оливър много ми помогна след пожара. Беше много разстроен.

— О, радвам се да го чуя… имам предвид да чуя, че е бил така отзивчив — не без гордост отвърна Алис.

— Да, той, разбира се, скърбеше за папа и Жан-Люк, но настоя да разчистим библиотеката, където работеха двамата с папа. После ми разказаха, че там Оливър свършил работа като за десетима мъже. Сигурно е бил съсипан и от това, че цялата им обща работа с папа е станала на пепел. Той работеше толкова усърдно по преписите за папа.

— Баща ти е пишел? — попита Алис.

— Да. Малко съм изненадана, че Оливър никога не ти е разказвал всичко това. Баща ми го ангажира да препише всички приказки, които беше разказвал и записвал за Жан-Люк.

— Детски приказки? Е, сигурно оттам е дошло и вдъхновението на Оливър. Той също пише за деца. Колко хубаво, че баща ти е бил този, който му е дал тази идея. За какво се разказваше в неговите приказки? — попита Алис.

— Едва си спомням, беше толкова отдавна, но знам, че главен герой беше принц Слънчевко, който си имаше верен слуга на име Мърморко, имаше и зла вещица, и един летящ стол.

Алис присви очи и притисна гръдта си с длан.

— Принц Искричко — продума. — И Гримас.

Не я разбрах.

— Добре ли си? — попитах.

— Разкажи ми още за приказките — рече Алис с изтънял и писклив глас. Не можех да разбера с какво съм я засегнала така.

Не можах да си спомня никакви подробности повече и тя съвсем се разстрои.

— Сигурна ли си, че баща ти е писал приказките, а не Оливър?

Сега беше мой ред да се засегна от настоятелния й тон.

— Що за абсурден въпрос! Баща ми започна да пише тези приказки веднага, след като го освободиха от затвора след края на войната, дълго преди да срещне Оливър!

Алис скочи от мястото си и закрачи из стаята. А след това за моя огромна изненада започна да разказва приказките, които не бях чувала от десетилетия.

— Имало едно време млад принц, който живеел в страна, изпълнена с радост и обляна в слънчева светлина. От мрака обаче дошла зла кралица и войските й нападнали и завладели слънчевата страна. Кралицата прогонила слънцето и наредила на всички или да живеят във вечен мрак, или да умрат. Слугата на принца изобретил вълшебен стол, който можел да лети отвъд звездите и всяка сутрин принц Искричко и слугата му Гримас политали отвъд луната, за да търсят слънцето. Най-сетне го открили, уловили слънчевата светлина в наметалата си, тайно я занесли отново в царството си и я дали на хората.

Изгубих ума и дума.

— Откъде… откъде знаеш това? — попитах.

— Оливър го написа. Аз го илюстрирах! — отвърна тя. — Илюстрирала съм всичките му приказки! — и избухна в ридания.

Шокът ми се превърна в гняв и изведнъж почувствах нужда да защитя отдавна починалия си баща от тези лъжи.

— Папа с такова удоволствие ги пишеше — упорствах аз с обясненията си. — Четеше ми ги, когато бях дете. Бяха част от ритуала ни преди сън, но след това аз растях, а той пишеше все по-малко. Щом забременях с Жан-Люк обаче започна отново, пишеше ги с подновена страст и продължи да го прави до смъртта си, въпреки физическото усилие, което му струваше това.

— Как записваше той приказките? Пазиш ли копия? — искаше да знае Алис.

— Бяха записани на хвърчащи листа, разхвърляни из цялата къща. Папа затова и ангажира Оливър — да ги препише всичките в подвързани с кожа класьори, за да са комплектовани.

— Защо е помолил Оливър за това? Защо точно него?

— Не знам. Харесал го беше. Папа се отнасяше към Оливър като към собствен син. Баща ми не обичаше да пише на машина. Но настояваше приказките да бъдат черно на бяло.

За мой ужас стана ясно, че Алис знае за приказките на баща ми повече от мен. Имената на героите и местата бяха различни — вещицата на папа беше станала на зла кралица — но самите истории бяха несъмнено същите.

Смятам, че истината може да причини повече болка от лъжата. Най-добре е някои тайни никога да не бъдат разкривани. Фактите са простички. Оливър е откраднал приказките на папа. Няма начин да го докажа. Приказките съществуваха до края само в напечатаните от самия него листа. Единствените хора, които си спомняха оригиналните версии, отдавна не са сред живите.

Когато публикува, Оливър използва псевдоним: Винсънт Дакс. Колко хитро и подло. Аз нямам деца, така че никога не съм купувала книгите му и и не бих го направила. Дъщерите на Пиер не си падаха много-много по книгите. Когато проверих всичко в Интернет обаче, си дадох сметка каква солидна индустрия се беше оформила около принц Слънчевко или Искричко, както го беше прекръстил Оливър. Филми, мюзикъли, мърчандайз. Оливър беше направил милиони от труда на мъртвия ми баща и беше оскърбил паметта му.

Откритията разстроиха силно жена му. Разговаряхме през цялата нощ, почти до зори. Разбрах, че приказките на папа са били онова, което най-напред беше привлякло Алис към Оливър. Той явно пестеше историите, публикуваше по една на година-две, за да е сигурен, че ще му стигнат задълго, но сега явно ги беше изчерпал, защото не беше публикувал нищо от пет години. С Алис преценихме, че е прекарал минимум двайсет и пет години, зает старателно да превежда и плагиатски да видоизменя труда на баща ми. Алис настояваше, че в момента работел по книга, която му се удавала особено трудно. Щяла да бъде първият му роман за възрастни, но засега настоявал, че страда от упорит писателски блокаж.

Стана ясно, че той дори не е бил добър съпруг на Алис. Тя знаеше, че й е изневерявал. Навярно дори със спътничката й, Мойя. Не зачитал труда й и не уважавал мнението й. Не търпял приятелите й. Не се разбирал с умствено изостаналия й брат и в един момент го разстроил до такава степен, че клетият човек станал агресивен и трябвало да бъде настанен в дом.

— Защо остана с него? Защо не си го напуснала досега?

— Той има нужда от мен… имаше нужда от мен — поправи се тя. — Казвал ми е, че без мен не може да пише.

— Ами любовта?

— Смятах, че точно това е любовта.

На следващия ден Алис и Мойя си заминаха. Няколко часа по-късно Мойя се върна. Тази смешна жена напускаше съпруга си, заради един — очевидно — самотен ерген. Такива са си ирландците — без драма не могат да живеят!

Алис ми писа по имейла, че е намерила подвързаните с кожа класьори и възнамерява да разговаря с Оливър за тях, но ме моли да бъда търпелива. Нито за момент не съм и допускала, че той ще я нападне физически, но започнах стриктно да следя новините за него и когато по-късно прочетох, че са го арестували за посегателство над Алис, осъзнах, че по някакъв начин и аз съм замесена, че историите на баща ми са причината за нещастието. Свързах се с ирландските власти. Обясних им какъв е мотивът за нападението. Сега ми предстои да пътувам до Ирландия — за първи път! — за да свидетелствам на процеса. Адвокатите ми съобщиха, че Оливър ще признае плагиатството. Ужасена съм от това, което е сторил на Алис, и донякъде ми се иска никога да не я бях срещала и никога да не бяхме откривали истината.

Истината обаче си остава. Оливър е предал всички ни.

Папа не пишеше тези приказки, за да бъдат публикувани. Пишеше ги за мен и за прекрасното ми момче. Знам, за мен не трябва да има значение, че Оливър е направил състояние от тях. Ако аз ги бях намерила след пожара, сигурна съм, че не би ми хрумнало да ги публикувам, но това не е важното. Важното е, че те са мои.

Що за човек е Оливър, че да стори нещо подобно? Чудя се дали някога изобщо е обичал баща ми, дали го е било грижа за сина ми? Дали е било чист късмет, че е намерил класьорите непокътнати сред руините от пожара, и импулсивно е решил да си ги присвои? Или от самото начало тайно си е правел копия, сигурен, че ние самите никога не бихме се заели да ги публикуваме? Алис ми разказа, че Оливър не познавал майка си, а с баща си отдавна се били отчуждили, така че дори не запознал жена си с него. В такъв случай възможно ли е, когато е намерил класьорите, да е решил, че те му се полагат като вид наследство?

Спомням си какво каза Оливър на Лора, когато тя му съобщи за бременността си: каза, че не иска друго дете. После обаче се сещам за изневярата на Лора и логиката напълно ми се губи. Навярно Оливър се е опитвал да превърне моето семейство в свое? Кой знае. Той беше просто един крадец.

Разбира се, в деня след заминаването на Алис отидох до Бордо и си купих всичките книги на Оливър. Историите бяха точно същите, каквито ги помнех, а най-смайващото беше, че илюстрациите на Алис, изобразяващи главния герой, принц Искричко, поразително напомняха на моето момченце. На Жан-Люк.