Загадката Олвър

13. Мойя

Бях потресена до дъното на душата си, когато разбрах какво е сторил Оливър на Алис. Всички познати само за това говорят. Имам предвид че, доколкото знам, той никога не се е проявявал като насилник, а ако беше така, аз щях да съм първата, узнала за това. Ако се беше случвало и преди, Алис несъмнено щеше да сподели с мен. Толкова се радвам, че съм далеч от събитията и съдебния процес! Не всяка реклама е добра. На мен Оливър категорично не е посягал. Виждала съм го раздразнен, ядосан, той по характер беше кисел, а към края на връзката ни се държеше откровено грубо с мен, но в началото беше съвсем различен.

Винаги съм смятала, че Оливър е можел да се обвърже с много по-подходяща жена от Алис. Тя просто не беше негов тип! Това навярно звучи смешно, особено като се има предвид колко дълго бяха женени, но всеки, който ги е виждал заедно, би казал същото. Е, може би не би го казал, но със сигурност си го е помислял. Е, така или иначе, Оливър и Алис рядко се появяваха заедно на светски събития, така че навярно и самият Оливър е споделял мнението ми по въпроса. Твърдеше, че не излизат често, защото Алис била плаха и свита. Ако бях на нейно място, не бих изпускала съпруга си от поглед.

За първи път срещнах семейство Райън, когато се нанесохме в къщата, съседна на тяхната. Беше преди почти двайсет години. Кейт и Джери бяха съвсем малки. Така и не можех да приема, че къщата им всъщност е била родната къща на Алис, защото винаги ми се струваше, че домът им категорично е територия на Оливър.

Използвах първата отворила се възможност да се представя и да се запознаем. По онова време познавах Оливър единствено като Винсънт Дакс. Кон не беше склонен да дойде с мен: и на него често не му се излизаше. Но аз настоях. Отвори ни лично Оливър. Главата ми буквално се завъртя. Действително беше много красив мъж. Мургав и пламенен. През годините неизменно се грижеше за себе си. С него толкова си приличаме!

Сигурна съм, че между нас с Оливър пламна мигновено привличане. По онова време Кон нямаше ни най-малка представа от отношенията ни, както — при цялото ми уважение — нямаше представа и от повечето неща в този живот. Преди си мислех, че в един по-справедлив свят Кон би се събрал с Алис, а Оливър — с мен и всички щяхме да си живеем дълго и щастливо. Бог ми е свидетел, че през годините положих максимални усилия да сближа Алис и Кон, но уви, Кон няма потенциала да разпознае възможността, дори когато е точно под носа му. Сигурно я е отегчавал до смърт, но тя беше винаги толкова покорна и услужлива, че едва ли е имала нещо против. Толкова ни улесняваше тази жена! Оливър и мен, имам предвид.

Алис, макар да беше художничка, нямаше артистичен вид. Обличаше се старомодно, безинтересно, беше пълна. Носеше бабешки дрехи и притежаваше колекция от най-противните жилетки, които съм виждала през живота си, но пък обожаваше Оливър. Това се виждаше от километри. А и кой можеше да я вини?

Общото между нас с Кон беше само неделният семеен обяд. Той обичаше храната. В негова защита ще кажа, че неизменно сипеше комплименти за готвенето ми. В края на първата година от брака ни вече знаех, че женитбата ни е била грешка. Трябваше още тогава да го оставя, но вече бях бременна с Кейт, а и Джери се роди две години по-късно. Кон е страхотен баща, не мога да си изкривя душата! Неизменно търпелив с децата, които — честно си признавам — едва ли щях да успея да отгледам сама. Тъп и скучен е, което не би било проблем, ако нямате нищо против рутината. Куп жени биха дали мило и драго да се омъжат за него. Кон е зъболекар. Печели много. На работа прекарва времето си като се взира в теснотата на хорските усти, изпълнени с гниене и разложение. Това искрено го интригува. Това и работата в градината. Когато преди няколко години много зъболекари започнаха да се преориентират към козметичната стоматология, ботокс и дерма филъри, дали успях да убедя Кон да последва примера им, как мислите? Не, разбира се, че не успях. Както казах, липсва му въображение. Толкова нерви можеше да ми спести.

Не бива да говоря лошо за него. Мразя да се държа сурово с някого. За мен Кон беше нещо като нежелан домашен любимец. Нали се сещате: не го искаш у дома, но и сърце не ти дава да го нараниш, а и не искаш да му се случи нещо лошо, ако го изхвърлиш. Кон ме обича по свой си начин и това е кръстът, който трябва да нося цял живот.

Оливър беше негова пълна противоположност във всяко отношение, но беше забранен плод за мен. Това правеше нещата още по-вълнуващи. Знаех, че ми се възхищава. Достатъчно често го хващах да ме наблюдава през прозореца на кабинета си. Знаех, че няма да е нужно много, за да го съблазня. Ние, жените, понякога просто знаем.

Някъде в средата на деветдесетте получих ролята на Кралицата в сценичната адаптация на първата книга на Оливър от поредицата „Принцът на Соларанд“. Оливър често идваше на репетициите, за да следи как вървят нещата или да съгласува предложени промени по текста. За автор на либретото бяха ангажирали друг писател, Греъм. Оливър беше твърде зает. Греъм беше много доволен от отзивчивостта и сговорчивостта му относно сценария. Обикновено авторите ревностно бранят текстовете си от всякакви промени или редакции, но Оливър се съгласяваше с всичко: дори когато се предложиха съществени промени в някои от персонажите и в опорните точки на сюжета, той нямаше нищо против.

След първата ни съботна репетиция Оливър заведе част от екипа в „L’Etoile Bleue“ — любим ресторант на арт средите, собственост на Майкъл и Дърмът, най-известната гей двойка в Ирландия. Оливър черпеше щедро. По онова време, тъй като бяхме съседи, помежду ни се бяха установили леки, фамилиарни отношения и не ми беше трудно да го обсебя по време на целия обяд. След това той, естествено, предложи да ме закара до вкъщи. Малкото изпито вино на обяда беше отслабило самоконтрола ми и когато наближихме Авенюто, се залових, че обяснявам на Оливър за колко привлекателен го намирам. Разбирах, че поемам риск. Водех се за приятелка на Алис, а и той с нищо не ми беше подсказал, че изпитва каквото и да било към мен. Затова бях повече от доволна, когато той сложи ръка на бедрото ми.

— Искаш ли да направим още едно кръгче?

Не мога да твърдя, че не разбрах какво имаше предвид. През следващите две десетилетия продължихме редовно да правим „кръгчета“. В началото беше невероятно вълнуващо. Това беше първата ми изневяра. Добре де, първата, на която действително придавах някакво значение. Паднах си сериозно по Оливър и не спирах да фантазирам какъв би бил животът ни, ако бяхме наистина заедно.

През 1996 година беше обявено, че след големите успехи в Лондон и Дъблин „Принцът на Соларанд“ заминава за Бродуей и че Оливър ще ни придружава през първите няколко седмици в Америка. Тогава си помислих, че това е големият ми шанс. Първоначалното решение беше постановката да се играе шест седмици с възможност за удължаване на периода при успех. Не се съмнявах, че щях да получа предложения за роли в киното, с Оливър да напуснем семействата си, да се преместим в Лос Анджелис и да оглавим списъците с най-търсените знаменитости на Холивуд.

Американските издатели на Оливър го настаниха в „Ню Йорк Плаза“, защото по онова време ухажваха и него, и агента му да им продадат филмовите права, а пък на мен и неколцина от театралната трупа ни намериха квартира в едни мърляви апартаментчета в Ист Вилидж. Разбира се, Кон също искаше да дойде. Казах му, че няма смисъл, че аз просто ще бъда прекалено заета, за да прекарваме каквото и да било време заедно: през първите една-две седмици ще репетирам, след това няколко седмици ще има репетиции с публика, а след премиерата — по осем представления седмично. Знаех, че Алис няма да идва. Никога не придружаваше Оливър в командировките му. Такава си беше — домошарка.

Въпреки възторжените отзиви за шоуто в Лондон и Дъблин, американските продуценти искаха да правят промени. Големи промени. Само петима от оригиналната трупа на ирландската постановка запазвахме ролите си. Целият миманс беше от американски хористи. Щяхме да работим с нов, американски режисьор — Тъг Бломенфелд. Ейслинг, ирландската ни режисьорка, беше бясна, но нямаше думата и беше принудена да си мълчи, докато Тъг разместваше сцени и настояваше за напълно ненужни промени, за да може някак да оправдае колосалния си хонорар. От самото начало с него не се разбрахме, най-вече защото при първата ни среща аз бях на проби за костюма, взех го за някой от гардеробиерите и му връчих клина си, за да го занесе на пране. Той се засегна ужасно и не пожела да приеме случката със смях, както би направил всеки нормален човек. Оттогава нататък отношенията ни вървяха все по на зле. Тъг се опита да ореже куп от репликите ми и да ме държи скрита зад някакъв декор през половината време, така че публиката да не може да ме вижда. Опита се да ме накара да изпълня финалната песен в различна тоналност, която не подхождаше на гласа ми. Пред целия екип ми нареди да престана „да преигравам“. Гадина.

Навярно в трупата отпреди се шушукаше, че се виждам с Оливър, но никой не ми го беше казвал в очите, макар да се правеха намеци и да настъпваше конфузно мълчание всеки път, когато двамата пристигахме заедно в театъра или на репетиция. Оплаквах се напоително на Оливър от промените, които Тъг правеше, но Оливър настояваше, че няма никакво влияние върху трупата и с нищо не може да ми помогне.

Репетициите бяха напрегнати, но от време на време все пак успявахме да откраднем по час-два за нас. Прекарвахме прекрасни следобеди, разхождахме се по туристическите маршрути: Емпайър Стейт билдинг, Рокфелер Плаза, галерията Гугенхайм, Метрополитън опера, музеят Фрик, разходка с файтон из Сентръл парк. Една вечер бяхме седнали в „Сардис“. Оливър отлично знаеше как да подкупи оберкелнера, за да получим най-добрата маса. Бях много впечатлена. Бедната след това на масата зад нас мернах Ал Пачино. Исках да отида да му се представя, но Оливър настоя да не го притесняваме. Но все пак си разменихме местата, за да може да гледам Ал през цялото време. На няколко пъти ходих до тоалетната, за да минавам край него, но се принудих да приема, че той не ме позна, нищо че лицето ми се мъдреше на афиш два на три метра само на три преки от ресторанта. Оливър страшно се забавляваше от цялата случка. В края на вечерта, когато тъкмо излизахме от ресторанта, оберкелнерът ми подаде бележка. Отворих я, а в нея пишеше: „Радвам се, че те видях, хлапе. Късмет с шоуто. Ал“! Малко остана да припадна и бях готова да се втурна обратно вътре да благодаря на господин Пачино, но Оливър категорично отказа, а по-късно ми призна, че платил на оберкелнера да напише бележката. Почувствах се малко глупаво и отначало се разочаровах, но трябва да призная, че като цяло жестът беше мил. Тогава си мислех, че Оливър е такъв мъж. Очарователен, мил и съобразителен.

Той беше изключително приятен компаньон. Беше много начетен и знаеше много, така че дори най-скучната разходка из някоя галерия се превръщаше в увлекателен разказ за живота на художниците или в социално-исторически коментар на времето, по което са били създадени творбите. Освен всичко друго, Оливър имаше специфично чувство за хумор, а и изглеждаше като кинозвезда. Портиерите и келнерите до един отстъпваха пред него. Той излъчваше авторитет, нехарактерен за ирландските мъже. Излъчваше самоувереност.

Ню Йорк кипеше от живот, разкривайки най-прекрасните, най-ужасните и най-чудноватите му страни. Е, струва ми се, че прекарването щеше да е малко по-романтично, ако Оливър от време на време ме държеше за ръка или нещо такова, но той никога не е бил по прегръдките и целувките, а изблиците на чувства държеше да се случват зад затворената врата на спалнята. В онези дни направих опит да го опозная по-отблизо, разпитвах го за детството и семейството му, но той веднага сменяше темата или нещо друго отвличаше вниманието му. Тогава останах със силното впечатление, че той не обича да говори за миналото. За мое голямо неудоволствие обаче надълго и нашироко говореше за Алис — колко добри били илюстрациите й, какво усилие полагала да подобри уменията си в кухнята или пък колко го уважавала и винаги се консултирала с него преди някоя голяма покупка. Беше вбесяващо да виждам как за него не е проблем от една страна да пее дитирабми за жена си, а от друга — да ме целува до полуда. Никога преди не бях срещала човек, който да съумява да разделя аспектите от живота си по такъв безсърдечен начин. Но колко беше красив! Стисках зъби и всеки път се съгласявах какво съкровище е Алис, докато обвивах крака около врата му.

Колкото повече наближаваше датата на премиерата, толкова повече се усложняваха нещата в театъра. След първата репетиция пред публика от постановката бяха изрязани всички сцени с мен, с изключение на една, премахнато беше и голямото ми солово изпълнение след антракта. Маркъс, който играеше Гримас, получи чисто нова песен, а първо действие щеше да завършва със специални ефекти и акробатичен номер с летящия стол, вместо с моята зашеметяваща поява, следвана от целия хоров миманс. Побеснях. Ирландските продуценти ме избягваха и отказваха да се срещнат с мен. Американците даваха парите и можеха да правят, каквото си поискат. След десетото ми обаждане в Ирландия дори агентът ми престана да ми вдига телефона. Оливър беше отлетял до Лос Анджелис за някакви срещи и нямаше да се върне до вечерта на премиерата. Другите артисти виждаха, че съм в немилост пред Тъг, и се държаха на разстояние от страх да не би лошото му отношение да се прехвърли и върху тях, така че скоро си дадох сметка, че съм напълно сама. Една вечер, след няколко джина, звъннах дори на Кон и му плаках по телефона заради цялата тази несправедливост.

В деня на премиерата ме бяха повикали в театъра в осем сутринта — нелеп час за един актьор. Междувременно узнах, че всички други от трупата са повикани в единайсет преди обяд и веднага ме изпълниха подозрения. Изтормозих инспициентката, настоявайки да разбера какво става. Тя твърдеше, че нищо не знае.

Щом пристигнах в театъра, веднага ме въведоха в една от конферентните зали, в която вече седяха почти всички старши продуценти на шоуто, сред които и Тъг. Самодоволният Тъг.

— Решихме да дадем ролята на Кралицата на друг — подхвана той.

— Моля?!

До Тъг, забола поглед в масата, седеше Ейслинг и се преструваше, че рови в някакви записки. Явно се чувстваше много неудобно, но така и трябваше да бъде!

— Искаме да ти благодарим за старанието и добрата работа, но смятам — а и всички ще се съгласят с мен — че имаме нужда от Кралица с малко повече… — Тъг не можеше да намери подходящата дума.

— Енергия! — подсказа услужливо един от американците.

Тъг сякаш се окуражи.

— Да — рече, — чувстваме, че ролята идва в повече за човек на твоята… — той ме погледна право в очите и произнесе последната дума с очевидна наслада — … възраст.

Не си спомням точно какво казах на събралите се в залата нещастници, но определено си тръгнах с крясъци:

— Шибани дилетанти, всичките до един!

Ейслинг ме набута в едно такси и каза, че щяла да оправи нещата. Слава Богу, агентът ми успя да направи така, че историята да не се появи във вестниците, но условието му беше да не съдя нито Тъг, нито някого от продуцентите. Прессъобщението беше обичайната история за преумора, комбинирана с инфекция на гърлото, превърнала се в хронична. Била съм се „оттеглила с достойнство от ролята“ и съм пожелала успех на Шели Раднър (двайсет и три годишна), доскоро хористка в нейния „дебют на Бродуей“.

Ейслинг и ирландските продуценти се опитаха да се извинят и да обяснят, че не са виновни. Както винаги в шоубизнеса, отново най-важен беше бизнесът, а не шоуто. Тъг беше решил да ме разкара и имаше по-голям контрол върху бюджета на продукцията от хората в моя екип. Не се съмнявах, че спи с Шели.

Върнах се в апартамента ни и изпих всичко, което беше останало от покупките ни в безмитния магазин на идване. Опитах се да звънна на Оливър в „Плаза“, но него го нямаше. Опитах се дори да се обадя на Кон в Дъблин, но той не вдигна. Заспала съм, но се събудих към десет часа вечерта с безумно главоболие и желание за мъст.

Запътих се обратно към театъра. Премиерата на шоуто тъкмо беше свършила и публиката се точеше навън покрай сериозно преработените афиши, на които лицето ми беше заменено с това на Шели (двайсет и три годишна). Хората се усмихваха и си тананикаха финалната песен. Шоуто щеше да стане хит. Оркестрантите пушеха пред страничния вход и аз за момент се поколебах, като се чудех дали днес аз не съм основната тема на вечния им брътвеж. В този момент вратата се отвори и навън излезе Шели, следвана от Оливър, чиято ръка собственически стискаше рамото й в несъмнен жест на позната интимност, а тя се извърна и зарови лице в шията му. В секундата, в която буквално се канех да им се нахвърля физически, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и се озовах очи в очи с объркания и уморен от дългия полет Кон, стиснал огромен букет от червени рози.

— Изненада! — рече той.

Аз повърнах.

С Кон заедно напуснахме Ню Йорк на следващия ден. Той беше изключително мил по своя дразнещ начин, като ме уверяваше, че на Бродуей всичко е пари и никой не се интересува от изкуство.

— Точно така, за какво ни е Ню Йорк? Нали си имаме Кейт, Джери, градината? Нали сме заедно?

През следващите няколко дни се крих, потресена от двойното предателство. Работата ми и любовникът ми. Да, да, аз изневерявах на Кон, Оливър изневеряваше на Алис, но винаги съм смятала, че изневеряваме само един с друг, че означаваме нещо един за друг. Алис на няколко пъти звъня по телефона, носи ни домашна храна, сякаш някой беше умрял. Макар че това донякъде беше вярно. Не се съмнявах, че с кариерата ми е свършено, както и че ще убия Оливър следващия път, когато го видя.

Огорчението ми от факта, че Шели отново игра Кралицата във филмовата версия на мюзикъла — единствената от бродуейската трупа, която запази ролята си и на големия екран — е бездънно. Мамка му, дори я номинираха за Оскар за тая роля, добре, че Мерил взе наградата тази година, Бог да я поживи.

Оливър се върна вкъщи три седмици след мен. Алис, щастлива, отиде да го вземе от летището и аз гледах през прозореца как той слиза от колата и безгрижно се изкачва по стъпалата към входната им врата. Три дни чаках да ми звънне или да се отбие. Категорично нямаше начин след последните изпълнения да се моля отново за вниманието му.

На четвъртия ден не издържах. Кон беше на работа, а и видях Алис да излиза с колата от двора им като, както обикновено, забърса с бронята едната колона на външната им порта. Знаех, че Оливър е сам.

Исках да изглеждам възможно най-добре за предстоящия сблъсък и внимателно се приготвих: прическа, вежди, нагласих се в най-съблазнително одеяние.

Оливър ми отвори, плъзна поглед по мен и подсвирна от възхищение.

— Скъпа, как си? Чаках удобен момент да ти се обадя.

— Шели? — изплюх аз, неспособна да овладея гнева си. — Чукаше Шели, така ли?

Оливър трепна. Мразеше вулгарния език, но също така изглеждаше объркан.

— Шели… — подхвана той, сякаш се мъчеше да си спомни за кого става дума. — За какво говориш?

— Не ме лъжи, Оливър! Видях те да излизаш с нея от театъра!

— О, онзи път ли? Как не си разбрала? Кон беше отвън и се опитах да направя така, че той да не заподозре за нас с теб!

За момент се обърках.

— Кон ми каза, че пристига в Ню Йорк, за да те изненада. Опитах се да го разубедя, но той настояваше и аз се притесних да не би да е заподозрял нещо за нас, така че реших, че е най-добре да направя така, та той да си помисли, че се виждам с друга жена. Всичко обаче ужасно се обърка. Не успях да му съобщя, че са те уволнили, защото в онзи момент той беше насред Атлантическия океан. Знаех, че ще те чака пред страничния вход след края на шоуто, така че реших да се появя пред погледа му с някаква мадама, увиснала на ръката ми. Шели първа ми се мерна пред очите.

Не бях напълно сигурна дали да му вярвам — в края на краищата, той лъжеше Алис с такава лекота — но той улови ръката ми, вдигна я до устните си и целуна връхчетата на пръстите ми. Тогава си дадох сметка, че няма кой знае какво значение дали ми казва истината или не. Нямаше да се откажа от него. Напрежението се отля от главата ми като вълна.

— О, Оливър — казах. Тогава той ме целуна, поведе ме към горния етаж и аз реших, че може би всичко ще се подреди.

Връзката ни продължи оттам, откъдето беше спряла. Всъщност нещата между нас вървяха толкова гладко, че няколко месеца по-късно събрах достатъчно смелост да предложа един ден да се разделим с половинките си и да създадем наш общ дом.

— Не ставай глупачка — отвърна Оливър.

Заяви ми ясно, че няма никакво намерение да напуска Алис. Каза, че нямало да бъде честно спрямо нея. Отначало се опитах да го накарам да разбере, че ще бъде по-щастлив с мен, че аз съм по-подходяща за него, че ще бъда по-достоен партньор за човек с неговото положение в обществото, но всичките ми молби се посрещаха с мълчание, което продължаваше с месеци, и в края на краищата аз се научих, че ако искам той да споделя поне част от себе си с мен, ще трябва да правя всичко по неговия начин.

След известно време и кариерата ми също потръгна. Избраха ме за капитан на отбор в една телевизионна игра, освен това работех много с гласа си в реклами и радиопиеси.

Помня как преди малко споменах, че се водех приятелка на Алис. Истината е, че не можех да я понасям. Не защото ми беше сторила нещо, но защото пречеше на плановете ми. Просто исках Алис да изчезне.

А сега тя в някакъв смисъл направи точно това. Не се гордея с начина, по който мислех за нея.

Не смятам, че съм предала Алис. Щях да я предам, ако Оливър се беше съгласил да я напусне. Тогава вече щях да я предам и окото ми нямаше да мигне.

Тя обаче беше и полезна. Не мога да не призная, че страшно много ми помагаше с децата. Когато работех дълги дни в студиото или репетирах в театъра, а Кон беше в клиниката, Алис идваше у нас и ги посрещаше след училище. Казваше, че Оливър се нуждаел от пълна концентрация, за да пише книгите си, така че и дума не можеше да става децата ми да ходят у тях — те щяха ужасно да го разсейват. Алис всъщност беше нещо като неофициална бавачка и гувернантка за Кейт и Джери. Понякога, когато се приберях у дома, заварвах приготвено тристепенно меню — Алис готвеше. Доколкото разбрах, след женитбата си започнала да се интересува много от храната. Оливър ми беше разправил, че израснала с умствено изостанал брат, който можел да яде само оризов пудинг и картофи, така че Алис явно не знаела въобще какъв се предполага да е вкусът на храната, докато Оливър не я пратил на готварски курсове още в първата седмица след сватбата. Признавам, че това стимулира и собствения ми интерес към готвенето. Направо не можех да повярвам, че се чувствах принудена да се съревновавам с проклетата Алис. Харесваше ми в редките случаи, когато Кон пътуваше и можех да приемам Оливър у дома, да мога да му поднасям такава храна, на каквато беше свикнал в дома си.

Може би си мислите, че всъщност с Алис имахме доста общо. В края на краищата, и двете бяхме влюбени в един и същи мъж. Бяхме принудени да общуваме по най-различни начини. Всъщност, аз инициирах нашето „приятелство“ — това ми се стори най-лесният път да се приближа до Оливър. Господи Боже, тази жена ме подлудяваше с флегматичния си, отнесен маниер и с глупавите си разговори. Ужасявах се от следобедите, които от време на време ми се налагаше да прекарвам с нея. Винаги се стараех да измисля занимания, които да ангажират вниманието й и да намаляват нуждата да разговаряме: кино, пазаруване, театър.

Разбира се, сега се чувствам виновна за всичко това. За последен път видях Алис на летището в Бордо през ноември, само няколко дни преди Оливър да й посегне. Беше много разстроена. Отначало мислех, че е заради нас с Хавиер. Несъмнено цялата истина ще се разкрие по време на процеса.

Може би трябваше да бъда по-добра с Алис и може би не трябваше да спя със съпруга й в продължение на почти двайсет години, но една мъничка част от мен днес горещо желае цялата тази битка и суетня с процеса да беше заради мен. Чудя се дали Оливър някога наистина ме е обичал. Или пък нея.