Загадката Олвър

3. Майкъл

Минали са навярно пет години, откак за последен път видях Оливър Райън или Винсънт Дакс, както е по-известен на широката общественост. Следях успехите му чрез медиите, но новината за варварския му изблик миналия ноември беше ужасна изненада. Казват, че Алис може никога да не се възстанови.

С него се срещнахме за първи път през 1971 година, когато и двамата бяхме студенти в Юнивърсити Колидж в Дъблин. Следвахме изкуствознание и посещавахме едни и същи курсове по английски и френски. Оливър беше от онзи тип момчета, които обичах да гледам и изучавам: красив по един несъмнено поетичен начин. Е, предполагаше се, че трябва да се заглеждам по момичетата в моя курс, но при мен нещата стояха малко по-особено.

Оливър беше по-скоро затворен, но седеше зад мен по френски и често си разменяхме записките от лекциите. Опознах го по-добре едва в края на втори курс. Колкото и да общува човек с Оливър, винаги се докосва до личността му само повърхностно. Не си спомням някога да е говорил за семейството си например. До ден днешен не знам дали има братя или сестри. Странно е, че въпреки масираното му присъствие в новините напоследък, дори сега за миналото му е известно съвсем малко. Никога не канеше никого в дома си, а и имаше едно такова излъчване, което ни подсказваше, че личните въпроси няма да бъдат толерирани. Всъщност Оливър си беше малко или повече загадка — очевидно привлекателно качество, което заедно със забележителния му външен вид и безупречните му маниери му печелеше вниманието на не една и две млади дами, и не на последно място вниманието на малката ми сестра Лора.

Лора беше звездата на курса, високоинтелигентна и изумително красива по онзи необуздан начин, характерен за ирландките, а аз като неин брат вечно стоях в сянката й. Красотата си Лора беше наследила от мама, която произхождаше от стар род красавици с гарвановочерни коси от западен Корк, където навярно към ирландските гени се беше примесила испанска кръв. Аз бях взел външността на татко и неговия род от окръг Лийш. Хората от семейството му бяха потомствени фермери. Отглеждали картофи и ако е вярна поговорката, че човек прилича на онова, което яде, то мъжете от рода напомняха точно на картоф: бледи, с лоша кожа и неправилни черти. Всички обожаваха Лора.

По покана на Лора Оливър идва на няколко пъти на вечеря у нас. Майка ми го обожаваше до такава степен, че би ядосала Лора, стига тя да можеше да мисли трезво. Сестра ми беше лудо влюбена, макар че много дълго време полагаше огромни усилия да го прикрива, докато най-сетне окончателно се покори на чара на Оливър. Двамата бяха в една компания, която редовно обикаляше кръчмите, а уикендите прекарваше на вилата ни в Уиклоу. Лора беше наистина щастлива с Оливър. А аз изгарях от ревност.

Така и никога не разбрах какво точно се случи с Лора. Разбира се, нея вече я няма и не може да ми разкаже. По всичко личеше, че Оливър беше също толкова потресен, колкото бяхме и ние. Но така и не разплетохме историята до дъно. Днес често мисля за сестра си и за това какъв можеше да бъде животът ни. Тя и Оливър излизаха заедно само пет месеца, а после всичко свърши, когато през онова ужасно лято заминахме заедно да работим на лозето в Бордо.

Не си спомням на кого най-напред хрумна тази идея. Всъщност май точно Лора я предложи. Тя познаваше някакъв приятел на неин приятел, който можел да уреди пътуването, а след напрегнатата учебна година на лекции и изпити всички ние изгаряхме от нетърпение да се измъкнем от Дъблин и от родителския контрол. Задачата беше да се засади голям лозов масив във Франция. Други от колегите ни заминаваха да работят в консервни фабрики в Германия, а неколцина дори се бяха наели в строителството на няколко обекта в Лондон. На нас обаче идеята да садим лозе във Франция ни звучеше най-примамливо. Със сигурност означаваше достъп до евтин алкохол. Изобщо не си представяхме колко тежка работа ни чака в действителност и това ни се изясни едва когато пристигнахме на мястото. За голямо удоволствие на Лора Оливър беше сред първите записали се. Договорът ни предлагаше квартира, храна и незначително заплащане в замяна на труда ни. Звучеше лесно и без проблем успяхме да убедим родителите си, че подобна безценна възможност да упражняваме френския и да изучаваме автентичната френска култура не бива да бъде подминавана с лека ръка.

Във Франция пристигнахме през последната седмица на май. През първите две седмици преливахме от вълнение. Трябваше да се разчистят много акри земя и да се подготвят за засаждането на лозето. От едната страна парцелът граничеше с овощна градина, а от другата — с маслинови насаждения. Имотът беше част от огромното, оградено със зид поземлено имение към местния замък, извисяващ се над прекрасна долина, която се намираше на час път с кола от Бордо.

Домът и имението се управляваха от мадам Вероник — вдовица, която наближаваше четирийсет. Единствените други членове на семейството бяха прелестно шестгодишно момченце на име Жан-Люк и възрастният баща на стопанката мосю Д’Егс. Мосю Д’Егс и Жан-Люк бяха неразделни. Обикаляха из имението, хванати за ръка, привеждаха се да се полюбуват на цветята или дърветата, старецът се накланяше към детето, пъхнало малката си ръчичка в неговите разкривени артритни пръсти, които понякога неконтролируемо трепереха, и двамата си шушукаха нещо, а след това избухваха в смях. Никога не беше ясно кой от двамата води другия.

Семейство Д’Егс притежаваха имението от няколко поколения, но по време на войната то било завзето от нацистите и собствениците били прогонени. Старото лозе било изоставено и западнало, което се отразило пагубно на поминъка на цялото село. Окупаторите окрали от замъка всички ценности, но не успели да унищожат величието му. Носеха се слухове, че мосю Д’Егс бил в Съпротивата и в огромните изби на замъка под стъпалата към главния вход организирал щабквартира, откъдето ръководил няколко сериозни саботажни акции. Не знам дали това отговаряше на истината, но беше страхотно да мислим, че такива сериозни дела са били планирани и изпълнявани само етаж под обутите в лъснати ботуши крака на нацистите, които шарели из замъка горе. Имаше и други версии на историята: говореше се, че мосю бил заловен, когато тайно извеждал еврейско семейство от селото, и бил подложен на ужасни изтезания, но ни се струваше неуместно и дори коравосърдечно да разпитваме за подробности. По онова време споменът за войната беше все още жив и много хора по онези места желаеха повече от всичко на света да го забравят.

Истинска прислуга в замъка почти нямаше, но в имението живееха неколцина работници, които на драго сърце вършеха всичко, което трябваше да бъде свършено. Останах с впечатлението, че хората от селото имаха много основания да бъдат благодарни на благородното семейство Д’Егс. Те с техния стар замък имаха излъчването на обеднели аристократи — феномен, с който в Ирландия отдавна бяхме свикнали.

Ние живеехме в нещо като общежитие: подобни на палатки конструкции, издигнати само за работния летен сезон в полето, което се виждаше от терасата. Точно над нас се извисяваше величественият замък Д’Егс. Хранехме се с останалите работници на обща маса на открито в двора. Тези работници представляваха жизнерадостна компания, все млади мъже от близкото село Клошан и близкия район. До един бяха добронамерени симпатяги.

Онова лято в замъка бяха дошли да работят и неколцина южноафриканци. Никога през живота си не бях разговарял с чернокож човек. В Ирландия такива на практика нямаше, а тези момчета не ни доближаваха — общуваха само помежду си. Няколко пъти се опитах да завържа дружелюбен разговор — къде с думи, къде с жестове, — но африканките не вдигаха очи от земята, сякаш се бояха от мен. Трябва да призная, че бях заинтригуван от тях. Чудехме се защо и те като нас не спят в имението. Имаха си бял ръководител, който живееше при същите условия като нас. Не бях сигурен, но ми се струваше, че чернокожите момчета бяха дори по-млади от нас. Макар че бях взел участие в една студентска демонстрация срещу апартейда, никога не се бях сблъсквал очи в очи със същинската отблъскваща грозота на това социално явление. Дочух, че африканците били изпратени тук, за да научат как се сади лозе и да отнесат няколко лози в Южна Африка — явно климатът там наподобяваше френския. Силно желаех да науча повече за тях и за начина им на живот, но те говореха слабо френски и никакъв английски, а и — отново — беше неучтиво да ги притискам с въпроси. Белият им „ръководител“ беше нагъл простак на име Йоост. Беше ги довел във Франция да усвоят онова, което самият той беше твърде глупав и мързелив да научи. Лично той не си мърдаше пръста и по цял ден пиеше, крещеше заповеди и откровено ги биеше, когато правеха грешки. Опита се да се сближи с нас, като подмяташе груби майтапи за цвета на кожата на африканските си другари и за животинската им глупост. Франция обаче беше страна, която още се възстановяваше от собствения си срам от това, че с бездействието си е допуснала сегрегацията и преследването на евреите, така че нямаше никакво намерение да допуска същата грешка. Всички ние се оплакахме от Йоост на мадам, която нареди цялата южноафриканска бригада да се изнесе вън от имението.

Ние бяхме настанени в спартански условия: имаше едно спално помещение за мъжете и друго за жените, като всяко беше оборудвано с помпа за вода и дупка в земята вместо тоалетна. Днес не бихме се примирили с това, но тогава бяхме млади и стандартите ни бяха доста занижени. Намирахме положението си за очарователно екзотично.

Работата обаче беше много тежка, поне докато не посвикнахме и не заякнахме. Към края на юни по лозето вече почти нямаше какво да се върши, така че се прехвърлихме към овошките и маслините, където работата беше значително по-лека. Целият първи месец прекарах в окопаване на редовете между лозите, като изтръгвах и почиствах старателно всяка детелинка, див овес или друг плевел. Забележително е колко бързо растяха тревите през първата половина на юни — с четири-пет сантиметра на ден, макар че мадам ни беше казала, че в началото на пролетта растежът бил още по-интензивен. Лора и Оливър бяха разпределени в друга бригада, която се занимаваше с жизненоважния за лозите процес по èpamprage — механично отстраняване на всички ненужни млади издънки и нови филизи от стъблото на лозата, както и премахването на излишните нови листа от листната й част, за да не й тежат допълнително, когато върже плод, а и да не пречат на зреенето. Грижехме се за лозите като за болни деца: наблюдавахме ги, окуражавахме ги, успокоявахме ги и ги увещавахме да оздравеят и родят възможно най-много грозде.

Трябва да призная, че след работа се възползвахме щедро от безплатното вино и често пропълзявахме мъртвопияни в леглата едва в малките часове. В интерес на истината неколцина често не успяваха да се доберат до собственото си легло. Стигаха само до нечие чуждо и там оставаха. Такива ми ти работи.

През онези летни дни аз знаех, че трябва да се опитам да поправя онова, което не беше наред у мен. Бях си възложил мисията да се отърва от увисналия на шията ми воденичен камък, а именно моята девственост. Смятах, че направя ли го, ще се излекувам. Да споделям общо спално помещение с толкова млади мъже, които не страдаха от излишни задръжки, беше сериозно изпитание за волята ми.

Оливър говореше френски значително по-добре и от Лора, и от мен и затова често тъкмо той провеждаше разговорите между нашата група и мадам. Точно заради добрия френски и мосю Д’Егс започна да обръща значително внимание на Оливър. Разпитваше го за английските наименования на различни растения и Оливър покорно превеждаше. Не след дълго Оливър беше повишен. Започна да прекарва все повече и повече време в кабинета на мосю в замъка. Официално мосю го взе за свой преводач, който да му помага в разчитането на стари карти и други ръкописи от колекцията му. Късметлия си беше Оливър. Работата на лозето не беше лека. Той продължаваше да спи при нас, но вече не излизаше на полето. Помня, че Лора малко се подразни от тази нова организация на нещата. От време на време наблюдавах Оливър от лозето: седеше до мосю на терасата на замъка с чаша вино до лакътя или играеше някаква буйна игра с палавия Жан-Люк. Виковете и смехът им отекваха от стените на замъка и кънтяха над долината. Оливър изглеждаше като доскоро изгубеното междинно звено между стареца и момчето. Всички забелязахме колко добре се разбираше той и с двамата. Когато вечер се прибираше при нас, беше различен човек. По-удовлетворен, несъмнено по-щастлив. Лора не беше единствената, която ревнуваше Оливър заради времето, което той прекарваше със семейството. Ревнувах и аз, и никак не ми допадаше, че той става все повече един от тях, отдалечавайки се от нас. Инстинктивно разбирах, че Оливър не би могъл никога да ме обикне, но поне докато ходеше с Лора, можех да съм близо до него, да съм сред приятелите му. А сега някой ни го отнемаше. Вечер той се връщаше, зареден с истории за смешните неща, които бил казал Жан-Люк, за новата игра, която били играли заедно. Веднъж Оливър ни каза, че ако някога имал син, би искал той да е точно като Жан-Люк. Аз необмислено подхвърлих, че и мосю Д’Егс би бил отличен баща, но Оливър само впери мрачен поглед в мен, после стана и излезе. Каквато и да беше историята с родителите му, явно бях докоснал оголен нерв. Тогава не знаех, че той таи насилие в себе си, но в онзи момент изражението му беше такова, сякаш искрено желаеше да ме удари.