Кабинетът ми е стая с висок таван в лявата страна на къщата. Когато е бил жив, бащата на Алис сигурно също я е използвал за кабинет или за някаква работно помещение, но когато с Алис се нанесохме, тя беше нещо като стая за игри за Юджийн. Пълна беше с плюшени играчки, книжки, имаше един стар грамофон, изобщо беше мърлява и разхвърляна. В средата, върху стар вмирисан килим, се мъдреше стол, много по-подходящ за кухнята: дървен, с тънки дървени летви и ниска напречна дъска за облегалка и с подлакътници. През годините е бил пребоядисван многократно и под покрилата го мръсотия се виждаха лющещи се слоеве синя, червена и жълта боя. Явно това беше „летящият стол“ на Юджийн. Сигурно трябваше да се чувствам поласкан, че първата ми книга е вдъхновила появата му, но ви уверявам, че не е бил част от първоначалната ми идея!
Иначе стаята беше светла и просторна, с два големи прозореца на външните стени: единият гледаше към задната морава, а вторият — към страничната алея на къщата. Двете вътрешни стени бяха облепени с флорални тапети, изпъстрени с накачени плакати на Дисни, афиши от турнета на Дюран Дюран и обложки от албуми на Майкъл Джексън.
Това беше единствената стая в къщата, на чиято врата имаше солидна месингова брава и ключалка, затова настоях, че ще бъда в състояние да работя само тук. Алис отначало не беше много съгласна, но аз я убедих, че ще намерим по-подходящо място за Юджийн на горния етаж — в бившата нейна стая. (За наша спалня бяхме определили бившата спалня на родителите й). Един ден, когато двамата с Юджийн бяха на разходка, аз разчистих стаята, която си бях избрал, изпразних я до голи стени, извлякох боклуците навън, струпах ги в ъгъла на двора и ги запалих. Последва — според мен — с нищо необоснована разправия. Юджийн беше най-силно разстроен заради проклетия стол. Сякаш цялата къща не беше пълна със столове, до един по-хубави! Той хлипаше като бебе и аз начаса си дадох сметка, че по никакъв начин не мога да живея в подобен хаос.
Преобзаведох стаята по мой вкус. Стая на джентълмен: с ламперия от тиково дърво и библиотечни шкафове чак до тавана на двете вътрешни стени, с тежки кадифени завеси на прозорците. Отворих отдавна неизползваната и зазидана камина и сложих купеното от антикварен магазин махагоново бюро под лек ъгъл, така че да гледа към прозорците. По-късно на един търг купих и кожено кресло, стандартна висока лампа, която да поставя зад него, както и настолна лампа с класически зелен абажур. Приглушената светлина е изключително важна. От една английска фирма си поръчах и широка кожена подложка за върху бюрото, а от една винтидж книжарница — подбрани първи издания, за да запълня библиотечните рафтове. Само след няколко кратки седмици стаята вече приличаше на кабинет на писател и действително при интервютата, които давах у дома, журналистите неизменно отбелязваха атмосферата й — точно така си представяли кабинета на творец, носител на толкова награди. Сякаш в правилната стая верните думи се появяваха от само себе си.
Алис знаеше, че не бива да ме безпокои. Доставяше ми удоволствие убеждението й, че геният ми изисква усамотение и тишина. Използвах точно този довод, когато малкият дебил Юджийн искаше да разбере какво има в зелената дървена кутия. Алис никога не демонстрираше подобно любопитство, но Юджийн просто не се отказваше. Направо беше обсебен от кутията. В няколкото случая, в които ги пусках с Алис в кабинета ми, той директно се затътряше към рафта, на който я държах, и почваше да се взира към нея.
— Какво има в кутията, Оливър? Какво има в кутията? Чудовище ли има в кутията, Оливър? Какво има в кутията?
— Нищо — настоявах аз, — само скучни актове за раждане, паспорти и застрахователни полици. Нищо интересно.
— Покажи ми! Покажи ми! Искам да видя какво има в кутията! Покажи ми какво има в кутията! — и тропаше с крак при всяко изречение, а аз виках Алис да се оплаквам, че Юджийн ми пречи и да настоявам да го махне от очите ми. Той често висеше точно пред вратата, чакаше ме да изляза, и щом си подадях носа, веднага ми се нахвърляше: „Какво има в кутията, Оливър?“
Най-сетне уведомих Алис, че не съм в състояние да пиша, докато Юджийн живее под нашия покрив. Тя окончателно се съгласи да го отпрати, едва когато намерих приличен дом, в който бяха склонни да го приемат. Никак не беше евтино — факт, който Алис отказа да оцени по достойнство. Обвини ме, че съм „мразел“ брат й. Всъщност надценяваше чувствата ми спрямо Юджийн. Просто не го исках в дома ни.
По този въпрос Алис продължи да мрънка години наред. Първите две години, след като отпратихме Юджийн, продължаваше да го води у дома за Коледа, но всеки път това просто подновяваше споровете ни по темата и в края на краищата реших — за доброто на всички ни — да сложа окончателно край на тази история. Последният път, когато Юджийн прекара коледните празници в дома ни, го притиснах в ъгъла на кухнята и с думи прости му разказах една много специална историйка, като се постарах да му стане кристално ясно, че няма да е разумно да ни гостува повече. След това той просто си облече палтото и почна да крачи напред-назад из антрето, като си мънкаше нещо под носа. Алис излезе извън кожата си от тревога, безброй пъти го попита какво става, но, слава Богу, той ме беше разбрал много добре и си държеше лигавата уста затворена. После се разрева и Алис го върна в „Сейнт Катринс“. По-късно, когато изтъкнах колко мъдро е било решението ми да не държим у дома очевидно умствено недоразвито бебе в тялото на възрастен мъж, тя стана, излезе от къщи и не се прибра три дни. Първият й бунт. Аз, естествено, си знаех, че ще се върне. Не се съмнявах нито за момент. Твърде много ме обичаше. Повече не ми се наложи да виждам дебила, макар че Алис продължи да го посещава.
След като разкарах Юджийн от хоризонта, в живота ми се възцари рутина, която беше нарушена едва през 1993 година, когато Мойя се настани в съседната къща. Двамата с тъпия й съпруг веднага се сприятелиха с нас. Ласкаех се, че Мойя се блазни от славата ми. Доколкото разбрах, тя самата беше донякъде известна — явно беше играла в някаква популярна сапунена опера — но аз лично не я познавах отпреди.
От самото начало тя флиртуваше открито с мен. Седях си например един зимен следобед в кабинета и усърдно анализирах всяко изречение, полирайки го до съвършенство. Вдигнах за момент поглед към прозореца и какво да видя — Мойя простира в техния двор само по прозрачно розово пеньоарче и високи токчета. Сигурно е умирала от студ. Улови погледа ми и припна да се прибере, преструвайки се на сконфузена, но тя си беше ужасно слаба актриса, затова и стана ясно като бял ден, че се опитваше да ме съблазни. Не се изненадах особено. Съпругът й беше такова незабележително нищожество, че в момента не мога да се сетя дори за едно-едничко интересно нещо, което да е сторил или казал. От време на време мярках и него да работи нещо в градината.
През летните месеци Мойя се излагаше още по-брутално, като си правеше слънчеви бани гола-голеничка, полегнала на шезлонг, нагласен така, че да се вижда идеално от прозореца на кабинета ми. Не мога да не призная, че гледката беше повече от прилична.
Когато започнахме да се срещаме, тя ми пишеше послания на големи листове хартия и ги лепваше на страничния си прозорец, за да мога да ги видя — нещо като стенвестник с любовни писма. По онова време това много ме вълнуваше. Струваше ми се много мило. Съумяхме да продължим отношенията си, дори докато работехме в чужбина, по-точно в Ню Йорк, където тя играеше в бродуейската постановка на „Соларанд“. Там обаче историята свърши със страшно фиаско, когато уволниха Мойя от трупата и тя насмалко да ме хване в крачка с малката сладуранка, която зае мястото й в спектакъла. Тогава Мойя спретна такава сцена, та човек можеше да се закълне, че тя е съпругата, на която грозно са изневерили, но аз поговорих с нея, успях да я успокоя и след време дори подновихме връзката си.
Към края нещата зациклиха окончателно и аз отново преобзаведох кабинета, като подредих мебелите така, че бюрото ми да не гледа към прозорците. Мойя не остана никак доволна. Аз обаче трябваше да се съобразя и с жена си, а не исках Алис да страда излишно.
В самото начало пишех на пишеща машина, но Алис често отбелязваше, че чува твърде малко „тракане“ от кабинета ми, така че в първия момент, в който компютрите започнаха да се продават свободно, си взех, а днешният ми модел е буквално произведение на изкуството, който ми позволява да работя тихо и в пълна тайна. Разбира се, днес Интернет прелива от интересни теми, които отвличат вниманието, и човек може да изгуби дни в разглеждане на различни любопитни неща като викторианска порнография например или титанови дрелки за бормашина, ако това го влече. Съществуват и социалните мрежи, Фейсбук, Туитър, които сигурно са чума за другите писатели, но мен ме устройваха идеално, тъй като имах твърде много свободно време.
Както и да е, докато пишех книжките от поредицата „Принцът на Соларанд“, Интернет в днешния му вид още не съществуваше и имаше значително по-малко забавления, с които да запълвам дните. Веднага след закуска, някъде към девет и половина сутринта изчезвах в кабинета и заключвах вратата зад гърба си. Тишина, спокойствие и самота. Грабвах „Айриш Таймс“ и започвах с по-лесната кръстословица, после преминавах към по-трудната. След това изчитах новините, поглъщах „Айриш Таймс“, „Гардиън“ и „Телеграф“ от кора до кора. Поддържах се отлично информиран за политическите машинации както вляво, така и вдясно, което ми даваше отлична обща картина на събитията и осведоменост на истински експерт. (Опасявам се обаче, че въпреки цялата информация, с която разполагах, не успях да предвидя финансовата криза. Изгубих минимум сто хиляди евро в лоши инвестиции — проклетият ми счетоводител и неговите съвети! — и съм сигурен, че имотите в България принципно нищо не струват, но когато инвестирах, рискът беше минимален).
Излизах от кабинета към единайсет преди обяд за чай и бисквити, както и да послушам за половин час политическото предаване по радиото. След това се връщах в кабинета и се заемах с кореспонденцията си. Най-често бяха молби за интервюта, покани за литературни четения и фестивали, писма от докторанти, използващи произведенията ми за основа на дисертациите си:
Скъпи господин Дакс,
Откривам в текстовете Ви множество доказателства, че приказките за деца, които пишете, представляват далечна алегория на нацистките преследвания на евреите преди и по време на Втората световна война, и бих желал да питам дали не бихте ми отделили време за един разговор…
Аз и творчеството ми досега сме били предмет на не по-малко от осемнайсет академични дисертации и няколко статии, занимаващи се с аналитично деконструиране на текстовете ми. Стараех се съзнателно да не помагам с нищо на тези студенти и докторанти, макар те пък да полагаха максимални усилия да открият най-разнообразни скрити послания и значения в произведенията ми.
Веднъж Алис ми предложи да си наема секретарка. „Нямаш време да се занимаваш с всички тези писма!“, рече тя.
След обяд четях час-два, най-вече класика, макар в последно време силно да се интересувах от Стария завет и Библията. Постепенно бях събрал сериозна библиотека. Веднъж чух Алис да казва на Мойя: „Не знам кога намира време да чете всички тези книги!“ Кога ли наистина?
В един период на скука инсталирах фитнес уреди в кабинета и се поддържах във форма. „Такова правилно решение!“, казваше Алис. „Трябва да си имаш някакво занимание през деня, което да те отвлича от работата!“
В четири следобед започвах действително да работя: дума по дума, помагах си с куп различни речници, преработвах изреченията отново и отново, всяка част преписвах по много пъти, докато постигна правилната конструкция. Позволявах си да работя около час на ден. Трябваше да проточвам максимално нещата.
„Сигурно си капнал!“, възкликваше Алис, когато изпълзявах от лабораторията си, аз се съгласявах и й се усмихвах снизходително. Алис работеше здраво върху илюстрациите, така че понякога сготвях вечеря, за което тя беше повече от благодарна.
Нямам намерение да се присмивам на Алис. Тя положи всички усилия. Направи всичко възможно. Неизменно ми беше вярна. Това е отлично качество за една съпруга.