Загадката Олвър

18. Майкъл

В месеците след завръщането й от Франция настроенията на Лора бяха непостоянни и непредвидими. Родителите ми много се тревожеха. Тя се върна в колежа през октомври 1974 година, но прекъсна отново още през ноември. След това, в първата седмица на декември, изчезна.

Един четвъртък сутринта мама ми се обади в ресторанта да ме пита дали знам къде е Лора. Предишната вечер си легнала около десет часа, но когато на следващата сутрин мама я повикала, не получила отговор. Никой не бил спал в леглото на Лора, но и никой не я бил чул да напуска къщата през нощта. Обадихме се на всички приятели и съседи, но никой не я беше нито виждал, нито чувал. Когато в петък сутринта сестра ми все още не се беше появила, мама не беше на себе си от тревога. Последно двете разговаряли в сряда сутринта и Лора й се сторила спокойна. Толкова спокойна, че мама решила, че някаква повратна точка е премината и тревогите на Лора са започнали да се уталожват. Уговаряли се през уикенда да отидат да купят едни ботуши. Мама ги мернала в магазина и решила, че на Лора много ще й отиват. Уговорили се да отидат да ги вземат в събота. Лора казала, че няма търпение да се върне в колежа и към нормалния живот, признала, че годината, прекарана във Франция, била сериозно изпитание и добавила, че трябвало да се върне с мен у дома още през 1973-та. Мама я уверила, че Лора има пълното разбиране и подкрепа на всички ни и че когато веднъж се върне към нормалния си ритъм на живот, нещата бързо ще си дойдат на мястото. Карахме мама да ни преразказва този разговор отново и отново, да повтаря и най-дребните подробности, но така и не можахме да открием в него никакви зловещи или притеснителни знаци. Само дето по-късно намерихме ботушите, които мама харесала, на дъното на Лориния гардероб — чисто нови, но не с размера на Лора. Бяха с размера на мама, а от магазина ни потвърдиха, че Лора ги купила още в сряда следобед.

В петък сутринта започнахме да звъним по болниците. Не спирах да се питам колко ли често се случва изчезналият човек да се окаже в някоя болница, неидентифициран и с пълна амнезия? Явно не достатъчно често, особено за близките, които трескаво търсят изгубените. В петък следобед у дома дойде полицията, за да снеме показания. Искаха да пуснат и снимката на Лора по вестниците. Най-красивата нейна снимка, която имах, бях направил във Франция с апарата ми „Агфа Инстаматик“. На нея всички бяхме пияни. Лора беше облегнала глава на рамото на Оливър. Той беше гол до кръста. Очите на сестра ми бяха затворени, а част от лицето й се скриваше от няколкото вдигнати напред чаши с вино. На тази снимка обаче Лора се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш знаеше тайна, която не беше известна на никого другиго в целия свят. Съгласихме се, че снимката не е подходяща за публикуване, така че татко намери друга, правена миналата Коледа, на която сестра ми изглеждаше красива и сериозна едновременно. Родителите ми бяха ужасени от предстоящата публичност, която щеше да ни сполети. Ние изнасяхме семейните си проблеми навън от дома, а за мама и татко нервната криза на Лора беше като мръсно бельо, непредназначено за чужди очи.

Слънцето продължаваше да изгрява и залязва, стенният часовник в коридора тиктакаше и отмерваше като метроном мъчителните часове, колите минаваха отвън по улицата, деца се разхождаха по тротоара пред портата на двора и до нас долиташе смехът им, но в средата на нашия общ семеен живот беше зейнала дупка — една огромна въпросителна без отговор. Снимката трябваше да излезе във вестниците в понеделник, тогава трябваше да се излъчи и репортаж за изчезването по телевизията, но още в неделя следобед полицаите се обадиха и повикаха татко в управлението. Веднага разбрахме, че по случая има някакво развитие, но татко не позволи мама да го придружи. С нея останахме да го чакаме, обсъждахме какво ли може да се е случило, и двамата изтръпнали от ужас, неспособни да изкажем на глас онова, което вече знаехме, но се бояхме, че изречем ли го, то ще се превърне в истина.

Татко се върна сравнително бързо, придружен от брата на мама, чичо Дан, и от една млада полицайка. Не знам защо и тя трябваше да идва. Може би такъв беше протоколът в случаи като нашия. Може би държаха да се уверят, че татко се е прибрал безпроблемно.

Същата сутрин тялото на Лора било изхвърлено на плажа Трагумна в западен Корк. Човек, извел кучето си на разходка (защо свидетелите винаги са хора, извели кучетата си на разходка?) предната вечер видял някого високо на скалите и се обадил на полицията. Лора бе влязла в морето облечена. Ние се възпротивихме: не можеше да е тя! Защо би отишла там? Дълбоко в себе си обаче знаехме, че Лора би отишла точно на онзи бряг. Това беше плажът, на който играехме като деца, когато ходехме на гости на баба в Скибърийн. Недалеч от тялото полицаите намерили и дамската й чанта. Бележка нямало, но намереното вътре било достатъчно, за да я идентифицират. Същата вечер всички заминахме за Корк, за официалното разпознаване на тялото. Татко и чичо Дан се опитаха да ни убедят с мама, че няма нужда ние двамата да виждаме Лора. Аз се съгласих, да ми прости Господ, но мама настоя, така че двамата с татко влязоха през летящата врата, а аз останах с чичо Дан да чакам отвън. Чувах стъпките им да отекват по плочките в коридора, а после остана единствено жуженето на хладилните инсталации на моргата, дъхът ми и дъхът на чичо Дан. За пореден път времето доказа, че не помага, когато си изправен очи в очи с истинска трагедия: с чичо Дан чакахме — минути ли, часове ли — за да чуем новината, която отдавна не беше новина. В един момент чичо Дан предложи да се помолим. Не разбрах с какво щеше да ни помогне това.

Смятам, че в крайна сметка родителите ми починаха от скръб, макар че смъртта им дойде няколко години след смъртта на Лора. Свързахме се с мадам Вероник, но тя не можа да хвърли светлина върху евентуалните причини за самоубийството на сестра ми. Мадам повтаряше, че Лора работила отлично при нея и че не е забелязала нищо странно в поведението й. Каза още, че трябва да се гордеем, че Лора била такава интелигентна и способна млада дама. Това ни донесе известна утеха.

Връщахме се отново и отново към това, което ни беше известно от живота на Лора през последните й години. Преди да заминем за Франция, тя беше умно, енергично, весело момиче с блестящо бъдеще. Първите сигнали на промяната се появиха през лятото на 1973 година. В интерес на истината, мнението на мадам за Лора ме изненада. Изненада ме, но донякъде ме и успокои.

Погребението беше опустошително преживяване. Оливър ни изпрати съболезнованията си с красиво надписана картичка, но не присъства лично. Изпитах към него слаб гняв, който се примеси към гнева и скръбта, които бездруго ме владееха. Поведението му беше непочтително към родителите ми, към мен и към паметта на Лора. Какво можеше да е толкова важно, че да му попречи да дойде на погребението й?

С помощта на полицията успяхме да спрем разпространяването на снимката, която се появи само в един вестник. Погребението беше в тесен кръг и картичките със съболезнования пристигаха по-късно, бавно, в течение на много месеци. По онова време за самоубийството не се говореше, хората не знаеха как точно да съчувстват на близките на самоубиеца, така че ние се справяхме с мъката сами, най-вече за да не притесняваме излишно приятелите си. Не смятам, че отношението към самоубийството се е променило кой знае колко оттогава. Ако човек умре от рак, ходът на болестта е достъпно обяснен, етапите на влошаване са вписани в съответната документация, но при самоубийството смъртта не се обсъжда публично и човек няма с кого да сподели скръбта си. Случаят се превръща в малката мръсна тайна на опечаленото семейство.

Знаех, че промените в поведението на Лора бяха настъпили още преди да напусна Франция, и скоро се замислих дали пък Оливър не е човекът, който държи ключа към тайната на нейната депресия. В края на краищата, той я познаваше най-интимно. Обмислих дори варианта да е била бременна, когато я оставихме във Франция, но от друга страна и аз познавах Лора и не можех да си представя да направи аборт или да даде бебето за осиновяване, независимо от позора, който щеше да си навлече по този начин в онези години. Единствената ми друга хипотеза беше все пак да е забременяла, а след това да е пометнала. Подхвърлих идеята на Оливър и тя го потресе. Дори не му беше хрумвала. Тогава съжалих за предположението си, защото Оливър сигурно се е почувствал така, сякаш го обвинявам за смъртта на сестра си.

Години по-късно Оливър нарече една от най-храбрите героини в своите книжки с името на Лора. Стана ми приятно. Бездруго единственият ни контакт междувременно беше в началото на осемдесетте, когато ми звънна да помоли деликатно „L’Etoile“ да бъде домакин на сватбеното му тържество.

По онова време Дърмът вече се беше присъединил към мен и беше управител на ресторанта, а аз — главен готвач. Въпреки конфузната ни първа среща, впоследствие се оказа, че Дърмът страшно го бива с хората: помнеше имена, рождени дати, любими питиета. Освен това беше отличен организатор и съумя да отмъкне най-добрите келнери в Дъблин от предишните им работодатели. Клиентите се връщаха в ресторанта ни колкото заради храната, толкова и заради отличното обслужване и вниманието, което получаваха от Дърмът и екипа му.

Ресторантът се помещаваше в стара двуетажна сграда, а аз живеех удобно в апартамента отгоре. Специализирах — naturellement — във френска провинциална кухня, която един особено противен критик определи презрително като „селска храна“, но менюто ни всъщност беше доста изтънчено за Дъблин в онези години. Сервирахме алкохол и приемахме резервации за късни часове, така че скоро станахме популярни сред театралната общност на града. От една страна това беше хубаво — тези клиенти пиеха много и придаваха известен блясък на заведението, но пък от друга страна често не можеха да си платят сметката или пък оставаха до затваряне и след това се налагаше да ги настаняваме някъде, за да си отспят до сутринта. Знаех толкова пикантни истории от кулисите на дъблинските театри, че можех да оставя без работа всеки светски хроникьор, но ние в ресторанта се гордеем с дискретността си, а Дърмът толкова държи на нея, че понякога вбесява и мен — категорично отказва да ми съобщи кой с кого спи.

Зарадвах се да чуя Оливър след толкова време и с радост организирах сватбеното му тържество. Освен това исках да му покажа, че и аз съм успял, имам стабилна връзка с прекрасен партньор и не съм някаква противна шега на природата.

Изборът му на съпруга ме изненада. Алис. Да, беше хубавичка, но всички знаехме с какви красавици излиза Оливър, а тя твърдо не покриваше дори елементарните му критерии. Алис не беше Лора. Бедната Алис. Каквото и да й се е случвало по-късно, в онзи ден тя беше щастлива. Никой от семейството на Оливър не присъстваше на тържеството. Отдавна подозирах, че намеците, които той подхвърляше за богатите си родители, са чиста измислица. Бях решил, че вероятно е сирак, и отсъствието на каквито и да било негови роднини на сватбата му потвърди подозренията ми.

Не бях виждал лично Оливър с години, само няколко пъти го бях мяркал по време на интервютата, които даваше за телевизиите. Отдавна не беше идвал и в ресторанта. Когато постигна първите си успехи като писател, много се радвах за него. Макар да нямах деца, прочетох една-две от книжките му и макар да бях наясно, че са писани за съвсем различна аудитория, веднага усетих, че у тях има нещо специално. Адаптираха ги за кино, във филмите участваха холивудски звезди, така че съм гледал историите на Оливър, дори и да не съм ги чел всичките. Името му се въртеше редовно по медиите и аз не можех да помисля за него, без да си спомня най-напред — със силно смущение — как сам обявих открито своята сексуалност, а след това — с дълбока скръб — за красивата си сестра Лора.

Сега, когато истината за характера на Оливър се разкри, започнах отново да обмислям възможността той по някакъв начин да е предизвикал нервния срив у Лора. Тя загина година след престоя ни във Франция, но не мога да се отърва от все по-засилващата се увереност, че нещо ужасно се е случило между нея и Оливър през онова лято, нещо толкова ужасно, че впоследствие да я накара да влезе в морето с пълни с камъни джобове.