Загадката Олвър

2. Барни

Алис О’Райли беше момиче от Авенюто, а ние живеехме във Вилите. В нашия квартал тази разлика имаше най-голямо значение. И още си е така. Къщите на Авенюто са четири пъти по-големи от нашите, а задните им дворове се простират по дължина на общата носеща стена на нашите къщи. „Вилите“ е глупаво име за нашия район — кара те да си представяш слънце и плажове, а всъщност става дума за най-обикновени общински жилища, разделени с чакълени алеи.

„Контетата“ (както ги наричахме) от Авенюто не се мешаха много-много с нас. Ходеха в други училища, излизаха с други компании, но семейството на Алис не беше като останалите. Не бяха сноби и не си виреха носа като останалите от Авенюто. Често канеха малката ми сестра Сюзан на чай и мама много обичаше да се хвали с това пред съседските майки. Докато бяхме малки, не обръщах много внимание на тия истории, но знаех, че става нещо важно, когато Алис ни гостуваше, защото преди това мама ни караше да си лъснем обувките. Това доста ме дразнеше, често казано. Като че ли Алис щеше да ни гледа обувките! Тя беше тихичка, скромна, неособено красива. Мен ако питате, беше си съвсем обикновена.

Майка й, Брейда, беше силно религиозна и не пускаше Алис да излиза често. Доколкото ми е известно, Алис никога не идваше на танците или на другите събирания, които правехме в нашия квартал, нито пък ходеше на превзетите тенис мачове, които организираха от Авенюто. Вероятно заради Юджийн. Мен ако питате, причината Юджийн да се роди такъв, беше възрастта на майка им. Майката на Алис беше най-възрастната от всички майки в квартала. Била е поне на четирийсет, когато е родила Алис, а Юджийн беше с пет години по-малък от нея. Не забелязвахме нищо нередно с него, докато не порасна малко. Научи се да ходи на седемгодишна възраст, а и говореше много странно. Смятам, че той беше и причината останалите контета от Авенюто да не искат да общуват много със семейство О’Райли — да не би клетичкият Юджийн да покапе лиги по безценните им мебели! Не помня кога точно почина баща им, но беше скоро след раждането на Юджийн. Твърдо не си спомням някога да съм го виждал. Май бил на някаква държавна служба. Чувал съм, че бил голяма клечка. Върти ми се в ума, че работел нещо към кадастъра в поземлената комисия и вземал добри пари.

Някои момчета от нашата тайфа дразнеха Юджийн и му се смееха, но Алис винаги беше до него да го защити, а кой знае защо, на никого не му се искаше да огорчава Алис. Самата тя беше чудата, плаха и учтива. На мравката път правеше. Много време прекарваше с нос, забит в книжките. Всички смятахме, че ще я изпратят в манастир: толкова много монахини им гостуваха у дома, та взе да ни се струва, че майка й планира нещо подобно. Сюзан ни беше докладвала, че къщата им е пълна с религиозни картини. Повечето ги била рисувала самата Алис. Сюзан на няколко пъти вечеря у Алис и ни разправи, че Алис хранела Юджийн с лъжичка като бебе. Храната била ужасна, рече още тя, всичко било блудкаво и преварено. Тези разкази много ни изненадаха. Смятахме, че на Авенюто сутрин, обед и вечер ядат сандвичи с краставичка, поднесени на сребърен поднос. Сега като се замисля, лошата преварена храна сигурно е била заради Юджийн. Той не понасяше нищо извън обичайното, с което беше свикнал, и не ядеше различни работи, освен ако не бяха бисквити или специална торта, но такива неща на масата имаше само по Коледа или за рождени дни. Брейда сигурно си е въобразявала, че цялото семейство прави невероятна жертва пред Бога, като яде от блудкавите манджи. Католическа им работа. Отчетливо си спомням един от редките случаи, когато Алис дойде у нас на вечеря — яде като разпрана и непрекъснато хвалеше мама за готвенето. Мама се разтече от удоволствие.

Сюзан и Алис бяха в един випуск, учеха в различни училища, но си пишеха домашните заедно, защото на двете места ползваха еднакви учебници. Алис определено не беше умна като Сюзан, поне ако съдим по бележките й. Сюзан беше най-умната в нашето семейство и вечно ми се фукаше със своите петици и шестици. В училище Алис беше твърда четворка, освен по рисуване — по този предмет беше отличничка. Мен ако питате, не й липсваше интелигентност. Тя просто никога нямаше достатъчно време да се готви, защото грижата за Юджийн беше денонощна. Майка й страдаше от артрит, който се влошаваше с възрастта, но въпреки всичко смятам, че тя разбираше колко несправедливо е Алис да се грижи за Юджийн до края на живота си, така че я накара да си избере специалност и да постъпи в колеж. Когато Алис ни съобщи това, бях сто процента сигурен, че замине ли за колежа, повече няма да я видим. Никой от Вилите никога не беше посещавал колеж. Домъчня ми за Сюзан, защото щеше да изгуби една добра приятелка.

Алис ни изненада отново, като постъпи в колеж по изкуствата. Не можех да повярвам, че от всички възможности е избрала точно тази. Първо на първо, в рисуването или те бива, или не. Тя твърдеше, че всичко опирало до „техника“, но мен ако питате, картините, дето ги рисуваше преди колежа, си бяха точно толкова добри, колкото и тези, които рисуваше, след като завърши. В днешно време всички младежи си боядисват косите и всеки се облича както си ще, така че трудно познаваш кое е момче и кое — момиче, ама какво да се прави, мода. През седемдесетте години обаче единствените, които си позволяваха нещо подобно, бяха студентите по изкуствата. Някои от тях дори бяха вегетарианци!

Рекох, че Алис няма да изкара в колежа и три седмици, ама тя явно си е попаднала на мястото, защото следва там три ли, четири ли години. Оказа се, че съм грешал и за това, дето смятах, че повече няма да се върне у дома. Алис се върна, заживя отново у дома си, заради Юджийн и не тя, а Сюзан се оттегли от приятелството им, защото почна да излиза с Дейв.

Алис много я биваше в ръчния труд. Помня каква статуетка направи веднъж за рождения ден на Сюзан — керамична, приличаше на лебед. Веднага й рекох, че е толкоз хубава, че може да я продаде. Алис само ми се усмихна.

Тогава за първи път си дадох сметка, че Алис няма да постъпи в никакъв манастир. В усмивката й имаше нещо дръзко. Годините в колежа трябва да са пропъдили монахинята от нея. Тя си се обличаше все така скромно и не съм сигурен, че е имала много гаджета в колежа — и дали изобщо е имала. Сигурно онези типове са я плашели с дрогата и със силната си музика.

След няколко години Сюзан замина с Дейв за Лондон и започна работа като готвачка в една болница. Там се и ожениха впоследствие. Тя никога повече не се върна тук. Още си е в Лондон, омъжена за Дейв, майстор по малките домашни ремонти, и има четири пораснали деца. В Чизик живеят. Пише се „Чизуик“, ама у-то не се чете.

По онова време вече бях завършил стажа си за автомеханик и работех в сервиза на чичо Хари. Имах някой и друг лев в джоба. Бях се преместил в самостоятелен апартамент в града. Имах собствена кола. Страхотна беше. Форд „Гранада“. Само тя беше достатъчна да впечатля куп момичета. След като Сюзан замина и аз се преместих, вече не виждах често Алис. От време на време, когато се отбивах да видя мама, я срещах да води Юджийн за ръка до близкия магазин. Мен ако питате, те двете с майка й вършеха твърде много неща вместо него. Ако го бяха оставили да се оправя сам, щеше да се научи да се грижи за себе си.

Мама ми каза, че Алис си била намерила някаква работа: правела илюстрации за календари или нещо подобно. Една от стаите в голямата къща я били направили на нейно „ателие“. Логично — в тая къща имаше толкова стаи, които не се използваха от години!

Тогава мама каза, че трябвало да поканя Алис на среща. Е, тук вече се слисах. Тя беше от Авенюто. Аз — от Вилите. Мама рече, че то се било видяло, че никой друг няма да я покани, та да не съм се ослушвал. Мама едва ли се надяваше между нас да пламне голямата любов, просто смяташе, че на Алис ще й бъде приятно да дружи с някого, пък и щеше да е много учтиво от моя страна. Аз самият не бях сигурен. По онова време бях на двайсет и осем години, а тя не беше много по-малка от мен. Освен това беше мълчалива и аз не знаех за какво толкова ще мога да разговарям с нея. На всичкото отгоре не бях сигурен дали изобщо може да излиза някъде без Юджийн, но мама настоя, сякаш смяташе, че ще направя услуга на Алис. Но това не беше услуга. Не и за мен. Аз винаги съм харесвал Алис.

Когато се изправих пред входната й врата, за да я поканя, осъзнах, че съм нервен. Това несъмнено беше необичайно за мен. Аз спокойно се владея във всякакви ситуации. Само дето за мен това момиче беше непознато, нищо че всъщност се познавахме от деца. Не беше и като другите момичета, с които се натискахме на задната седалка на форда.

Тя ми отвори, а Юджийн стърчеше зад нея в антрето. Не знам какво точно казах. Да ви кажа, здраво се бях притеснил. Но тя ми се усмихна с онази нейна усмивка. Божичко, прекрасна усмивка беше. Попитах я дали би искала да дойде в неделя с мен с колата до Килини, а там да се разходим по плажа и да изпием по чаша чай в ресторанта на хотела. Тя попита дали каня нея и Юджийн или само нея. Отвърнах, че каня само нея. Усмивката й изведнъж стана още по-широка, тя рече, че идеята била прекрасна и се съгласи да я взема в три следобед в неделя.

В събота измих колата и се подстригах. Спомням си, защото бръснарят ми поряза лявото ухо. Повече не стъпих при него. Чувствах се като идиот, докато седях в колата с Алис, мъчех се да водя разговор, а на ухото ми имаше превръзка и лепенки. Алис си беше сложила червило и носеше кафява рокля на цветя. Много хубава. Оказа се, че да се говори с нея е много по-лесно, отколкото бях предполагал, макар че не помня за какво точно си говорихме тогава. Всъщност тя говори повече от мен. Докато пиехме чай в хотела, успях за първи път да я огледам както трябва. Много беше хубава, но не блестяща като филмова звезда. Никога не си беше изрусявала косата например. Момичетата по филмите накрая все се оказват руси. Помнех Алис кльощава като малка, но сега се беше наляла навсякъде, където си трябва, даже се беше позакръглила. Не напълняла. Просто си имаше форми. Лицето й грейваше всеки път, когато се усмихнеше, а когато доловеше, че я наблюдавам, пламваше и започваше да кърши пръсти. Тогава разбрах, че наистина много я харесвам.

Алис ме попита дали мога да я науча да шофира. Господи, много бих се радвал!

Така започна всичко.

Уроците по шофиране бяха жив кошмар. Тя беше изумително слаб шофьор. След първия урок трябваше да чистя живия плет, закачил се на предната броня на форда — моята гордост и радост. Докато карахме, се боях повече за себе си, отколкото за колата, но по някакъв начин си заслужаваше. С мен тя се отпускаше, ставаше дори бъбрива. Не че флиртуваше или нещо такова, беше си все така свенлива, но въпреки това с нея винаги беше весело. След уроците често сядахме на кафе и пасти в една сладкарница. Сюзан не грешеше за апетита на Алис — наистина беше завиден.

Малко се притеснявах да не би майка й да има нещо против мен, защото аз съм от Вилите, а те от Авенюто и прочее, няма как да си изкривя душата — майката на Алис се държеше с мен винаги безкрайно мило, а Юджийн всеки път искаше да играем на канадска борба. Постепенно се привързах и към него. Не беше той виновен, че е такъв странен. Умееше да се хили като магаре, което беше наистина много смешно, дори и когато не знаех какво го е разсмяло чак толкова. Сигурен съм, че и той не знаеше.

В края на третия урок по шофиране целунах Алис и й предложих да се омъжи за мен. Тя се засмя и ме целуна в отговор, което също не беше зле. Тогава започнахме да излизаме наистина, но тя никога повече не спомена предложението ми. Май реши, че се шегувам, а аз го казах съвсем сериозно. Нямах кураж да й предложа отново, поне на първо време. Но в онези месеци наистина я опознах.

Мисля, че бях добра партия за Алис, макар че хората около нас смятаха, че тя е добра партия за мен. Излизахме по местните дискотеки и заведения. Тя си уши една рокля от розова коприна. Казваше, че цветът бил „пепел от рози“, ама мен ако питате, си беше розова. Започнахме и да се натискаме по малко, ако ме разбирате, без да стигаме до крайности. Страхувах се да я притисна прекалено, за да не я уплаша, а и смятах, че е религиозна като майка си. Но то в ония дни всички бяхме религиозни. Не като сега.

Веднъж насмалко не стигнахме докрай. Бяхме отишли да гледаме конните надбягвания в Голуей. Пътувахме с форда. Бях резервирал места в един малък хотел, разбира се, в отделни стаи. Алис ми донесе късмет: спечелих по много и от трите старта. След това никога повече не съм имал подобен късмет. Вечерта поръчах бутилка вино с вечерята (Алис искаше втора порция от всичко). Тогава не бях свикнал да пия вино, а и не познавах сортовете. Знаех само, че има червено и бяло и че червеното е някак по-изтънчено, така че взех, че посочих най-скъпото червено вино в менюто (по-рано през деня вече бях обърнал няколко бири и бях в настроение да харча). Келнерът надменно ме попита дали съм сигурен. Сто процента, рекох. Алис също не познаваше вината и не беше свикнала да пие. Половин час по-късно вече бърбореше глупости как искала да живее в къща, направена от книги и прочее. Необичайно за нея започна да се държи предизвикателно, дори секси. Не знаех какво да предприема и в един момент тя се наведе буйно през масата и шумно ме целуна по устата. Главата ми се завъртя от щастие, но в този момент пристигна келнерът да ни предупреди, че сме притеснявали останалите гости. Останалите гости бяха една двойка на средна възраст и две възрастни дами. Не се съмнявам, че сме ги притеснили, но просто не ми пукаше.

Понесохме се ръка за ръка нагоре по стълбите. Оставих я на прага на нейната стая, където известно време се целувахме страстно. Тя ме попита дали иска да прекарам нощта при нея. Е, кажете ми, очакваше ли се от мен да споря при такова предложение? Влязохме, тя се тръшна на леглото и изрита обувките си една след друга, целейки се в кошчето за боклук, като и двата пъти го пропусна с много. Господи, беше прекрасна! Извиних се и хукнах към банята в другия край на коридора (така де, не бяхме в „Риц“). Стъпих в пластмасовото корито под душа и трескаво се насапунисах. Изплакнах се под хладката вода, дето едва-едва капеше от ръждивия душ и се заизтривах възможно най-бързо с толкова грапава и твърда кърпа, че буквално се ощавих. Нахлузих си хавлията и поех обратно към стаята. Пътьом мернах отражението си в огледалото в коридора. Зъбите и устните ми бяха покрити със сиво-червеникав налеп от виното. Приличах на граф Дракула. Върнах се мълниеносно в банята в търсене на четка за зъби, а там точно като по анимационните филмчета се подхлъзнах в локвата, която сам бях направил, политнах, докато падах, се хванах за мивката и в резултат от това паднах на лакътя си, а върху мен плисна водата, бликнала от откъртената мивка. Господи, как ме заболя. А унижението… Когато вдигнах поглед, над мен се бяха изправили управителят и двете възрастни дами от ресторанта, а в същото време забелязах, че при падането хавлията ми се е разтворила и ме е изложила в целия ми блясък.

Още по-лошото беше, че и последното спечелено на състезанието пени отиде, за да платя щетите на хотела и сметката на лекаря. Когато най-сетне се добрах обратно до стаята на Алис, беше три и половина през нощта, тя беше точно на същото място, на което я оставих, лежеше напълно облечена и лекичко похъркваше. Аз бях адски уморен, махмурлия, а и да не забравяме, че току-що наместеният изваден лакът страшно ме болеше, така че бях изгубил настроение за каквото и да било. Прибрах се в стаята си и спах на пресекулки.

Пътуването обратно към къщи беше ужасно. Алис беше алена от срам поради поведението си, което й се струваше позорно, а аз не можех да шофирам заради лакътя, така че тя беше зад волана. Докато се приберем в Дъблин, насмалко да я разлюбя. Пет пъти се разминахме на косъм със смъртта. Смятах, че раменете ми ще останат залепнали за ушите до края на живота ми, а и до днес се обливам в студена пот, като си спомня големия завой до Кинегад. След този случай отношенията ни осезаемо охладняха.

Седмица по-късно разправях на приятеля си Джери за случилото се в хотела и му показах сметката, за да види колко скъпо ми излезе всичко. Той я погледна и след това ме скъса от майтап, задето съм поръчал не трапезно вино, а цяла бутилка от най-скъпото порто.

Постепенно отношенията ни с Алис се върнаха към нормалното, макар че въпросът за това да нощуваме пак заедно някъде извън града никога повече не се повдигна. Когато в края на краищата й признах, че на злополучната вечеря съм поръчал порто, а не вино, ледът се пропука и признанието ни позволи да обвиним алкохола за всичко случило се.

Мама беше много щастлива, че двамата с Алис излизаме. Често канеше Алис на чай. От време на време Алис водеше и Юджийн, а мама почваше да се суети около него и да му крещи, сякаш е глух, като така ме притесняваше допълнително. Юджийн само й се смееше. Той нямаше нищо против онова, което хората му говореха.

С Юджийн започнахме да се разбираме идеално. Мен ако питате, той беше страхотно момче. Беше забавно, весело дете в тяло на възрастен. Винаги усмихнат. Не казвам, че с него винаги беше лесно. Да кажем, много обичаше да танцува. По улицата, в църквата или на други обществени места — просто танцуваше пред всички. Слава Богу, хората разбираха, че е просто безобиден идиот. Двамата с него си измислихме една игра, при която Юджийн сядаше на любимия си стол, аз се приближавах откъм гърба му, вдигах ръцете му нагоре и се преструвахме, че лети из стаята. Той просто обожаваше играта и никога не се уморяваше от нея и, знаете ли, беше си истинска радост да играя с него и да го слушам как се смее. Не можех да го вдигам наистина, малко бяха хората, които можеха реално да повдигнат Юджийн от пода, сериозно ви казвам. Не можех, макар да бях силен като бик тогава, но и той беше тежък.

Когато станеше време Юджийн да си ляга, в семейство О’Райли бяха установили прекрасен ред. За възрастните имаше цял чайник с чай, а за Юджийн — чаша мляко. Имаше и пълна чиния с препечени филийки с масло за всички. След това чиниите се измиваха, масата се изтриваше и идваше време за молитва. Всички коленичеха около кухненската маса, казваха молитвата, а после Алис четеше на Юджийн — обикновено приказка или някакви детски стихчета. Тя четеше великолепно. Караше всички хора от историите да оживяват с техни собствени гласове и акценти. Обичах да я слушам толкова, колкото обичаше и Юджийн.

Мина още време и мама почна да ме подпитва. Сериозни ли са ми намеренията спрямо Алис? Разбирам ли с какво се захващам? Сигурен съм, че не ми мислеше злото, но на няколко пъти имахме сериозни разправии по въпроса. В края на краищата, това не беше нейна работа. Мама смяташе, че е страхотно, задето извеждам Алис от време на време и я черпя с торта, но държеше да ми напомни, че след смъртта на майка си Алис щеше да носи отговорност за Юджийн до края на живота си. Ако се оженех за нея, и двамата щяха да влязат под моя покрив. За себе си вече бях решил, че това не е проблем. Вече наистина обичах Алис, а Юджийн щеше да е един прекрасен бонус.

Макар помежду ни нищо да не беше казано, аз вярвах, че с Алис сме се разбрали и имаме уговорка. Бяхме заедно повече от година. Не бях взел предвид Оливър. Днес Алис щеше да е жива и здрава, ако бях взел предвид Оливър.