Загадката Олвър

24. Барни

Когато късно през нощта преди три месеца отворих вратата и видях на прага си Оливър, цял оплискан с кръв, не можах да повярвам на очите си. Отначало помислих, че е катастрофирал с колата. Той трепереше като лист, но обясни, че не е ранен, и когато се вгледах по-внимателно, сам видях, че няма никакви наранявания.

— Господи, какво е станало? — попитах.

— Алис — отвърна той. — Има нужда от помощ.

Радвам се, че мама не е вече сред живите, защото ако тогава беше с нас, нервите й нямаше да издържат и категорично щеше да ми забрани да изляза от къщи и да ида с Оливър.

Оставих го седнал на един стол в антрето ми и изтичах у тях. Входната им врата зееше широко и аз влязох, със свито от ужас сърце при мисълта какво ли ще заваря.

Тя беше в кухнята. На пръв поглед ми се стори, че до задната врата просто е струпана купчина мръсно пране, готово за пералнята, но после забелязах петна от кръв по пода и на стената над нея и осъзнах, че това е Алис.

Бог да ми е на помощ, няма да забравя онази картина до края на живота си. Коленичих до нея и повдигнах главата й. Дишаше плитко и накъсано, но беше в съзнание. Аз вече плачех, опитвах се едновременно да държа главата й повдигната и да се пресегна към телефона на стената зад нея. От устата й излизаше кървава пяна. Изкрещях на операторката на спешния телефон да праща линейка веднага и й издиктувах адреса. Отговориха ми, че пращат и полиция, но аз захвърлих телефона, защото не можех едновременно да държа Алис и да ги слушам. Исках да разговарям с нея. По филмите и по телевизията все показват, че трябва да държиш жертвата будна, защото загуби ли човек съзнание, умира, затова й говорех, повтарях й да се държи, а тя ме гледаше с красивите си очи, които бях обичал цял живот, макар че отдавна нямах право на това. Опитваше се да ми каже нещо, но аз й повтарях да си пази силите, а видът на кръвта, която изтичаше от нея, беше кошмарен, и аз я прегръщах и й казвах: „Дръж се, мила, още малко, дръж се“. Тогава тя успя да промълви една дума и аз я разбрах още преди да успее да я довърши. „Юджийн“, продума Алис и изгуби съзнание.

Линейката дойде и я откара, а след това влязоха полицаите и чак тогава аз си спомних за Оливър, който навярно все още седеше в антрето ми у дома. Може и да не съм гений, но вече се бях досетил, че той го е сторил. Спомних си колко ядосан беше одеве в кръчмата и как ми подхвърли пакета с цигарите. Когато позвъни на вратата ми после, беше покрит с нейната кръв. Казах на полицаите къде да го намерят и проследих с поглед как го изведоха от дома ми. Той вдигна очи към мен, а от арогантността му не беше останала и следа. В онзи момент аз разбрах, че Оливър може и да беше по-богат, по-образован и по-изискан от мен, но аз бях по-добър човек от него. И винаги съм бил.

Преди всички тези години, когато той ми я открадна, аз не се борих за нея. Едва ли не му дадох разрешение да я ухажва. Мислех, че Алис заслужава някой, по-добър от мен. А трябваше да се боря за нея!

На следващия ден я посетих в болницата, но тя така и никога повече не дойде в съзнание. Сега я посещавам веднъж-дваж седмично, държа ръката й и й говоря, защото по филмите понякога това помага и човекът се събужда отново нормален. Носих й и любимите й песни, пусках й ги на слушалки, но тя не помръдна. Един ден й бъбрех, припомних й как с нея ходихме до Голуей и как се напихме с онова порто, а тя взе, че отвори очи. Аз се разкрещях като луд за докторите, но те дойдоха и рекоха, че това не било нищо особено и това, че си отваряла очите, не значело, че ще се събуди. Веднъж гледах един филм, европейски такъв, за човек, който беше в кома като Алис, но разбираше всичко, което ставаше около него, и другите виждаха това, защото той можеше да си отваря едното око и с поглед проследяваше хората из стаята. Алис и сега отваря очи от време на време, но нищо не вижда, просто сякаш мига на забавен каданс, ако разбирате какво искам да кажа. Понякога се усмихва. Надявам се, че си спомня щастливите времена.

Не смятам, че някога ще оздравее, но въпреки това я посещавам и й говоря, защото човек никога не знае.

Започнах да ходя на посещения и при Юджийн. Беше си все същата кукувица. Първия път се зарадва да ме види. Втория път ме вдигна със стола и като хукна! Поуплаших се бая, а една строга госпожа му се развика да ме остави на земята, но няма да отрека, че добре се посмяхме.

Оливър прехвърли настойничеството на Юджийн на мен. Адвокатите свършиха цялата работа. Оказа се сложно, защото най-близката му роднина беше Алис, а тя не беше мъртва, а нейният най-близък роднина пък беше Оливър, нищо, че насмалко не я беше убил. Оливър имаше нахалството да ме помоли да му ида на посещение. Явно желаеше да ми се „обяснява“. Майната му.

Стига за него. Вземам Юджийн да живее при мен. Водя разговори със социални работници и ми правят оценки и прочее, но съм сигурен, че ще стане. Разчистих старата мамина стая, налепих й нови тапети и му накупих много книжки. Не онези книжки, разбира се, други книжки. Купих му и собствен CD плейър. Оня тип от магазина се опита да ми пробута MP3 плейър, ама аз не се вързах, за какво ми е пък това чудо! Бездруго вече веднъж ми се наложи да си накупя всичките любими албуми на CD-та, след като грамофонът ми се счупи и нямаше как да го поправя или заменя. Днес на мода са МР-тройките, утре ще е кой знае какво. Не мога да им насмогна вече. Купих си и нова кола. Задните седалки са по-височки, за да може Юджийн да вижда хубаво напред. Отказах и цигарите. Трудничко ми е, но не ми се вижда редно да пуша, ако Юджийн живее у дома. С него ще си прекарваме страхотно.

Всеки път, когато го посещавам, той ме пита кога и Алис ще дойде да го види. Още не мога да му кажа истината. Не бързам засега, все ще измисля какво да му кажа. Може би няма да се разстрои, ако отидем да я посетим в сегашното й състояние. Не знам, но в едно съм сигурен — премести ли се при мен, първото, което Юджийн ще направи, е да изтича отсреща в родния си дом да търси сестра си. Прозорците на къщата сега до един са заковани. И за това ще трябва да измисля някакво обяснение.

По вестниците я наричат „Къщата на ужасите“. Струва ми се, че в днешно време и пръста на крака да си удариш у дома, разберат ли вестниците, веднага ще кръстят къщата ти „Къщата на ужасите“. Ама сега им е жътвата на вестникарите по случая с Алис. Първия месец след нападението и аз трябваше да влизам и излизам от нас през задната врата, заради онова, което наричат „засилен медиен интерес“. Искат да докопат моята история. А моята история е, че обичах и изгубих любовта си. От това кой знае какво заглавие няма да излезе.