Дни наред след пожара никой не мигна. Естествено, работата в лозето беше прекратена. Аз предложих веднага да си заминем за Ирландия, но Оливър гневно отбеляза, че било наш дълг да останем и да помогнем, а Лора го подкрепи. Почувствах известен срам заради малодушието си. Седмица по-късно изписаха мадам Вероник от болницата — точно навреме за погребенията. Външно жената приличаше на зловещо плашило, ръцете й бяха плътно бинтовани, лицето — обгорено, а онова, което беше останало от косата й, стърчеше по главата й на неравномерни туфи. Полагах максимални усилия да я накарам да хапва поне малко всеки ден, помагах й да маже с мехлемите раните по лицето и главата си, докато кожата бавно зарастваше. Кухнята беше почти незасегната от огъня, така че поех и контрола върху приготвянето на храната за всички, които идваха на помощ. Духът на мадам обаче бе напуснал тялото й: то сякаш просто се движеше безцелно из пространството, понесло онези свои части, които поддържаха дишането и живота.
Оливър също се промени след нощта на пожара. При това драстично. Знаех, че се е сближил със стария Д’Егс и момченцето, но той скърбеше за тях, сякаш бяха истински роднини: рядко говореше, лицето му беше постоянно изкривено от скръб. В деня на погребенията той изчезна, върна се чак късно през нощта и отказа да отговаря на въпроси или да слуша утешителни думи. Лора допускаше, че е виждал липсващия си баща в мосю. Оливър пое задачата по възстановяването на останките от изгорелия кабинет на Д’Егс: работа, към която се отнасяше с изключително старание. Лора, бездруго вече пренебрегната от него, беше напълно забравена. Две седмици по-късно основната част от разчистването беше приключена. Никой не повдигна въпроса за евентуалното заплащане на труда ни; бяхме останали в замъка, получавахме подслон и храна, често дарена от семействата в селото и приготвена от мен. Лозето отново беше изоставено, понесоха се слухове, че източното крило ще бъде напълно разрушено. Нямаше какво повече да правим в замъка. Вече бяхме пропуснали първите две седмици от зимния семестър в колежа. Време беше да си тръгваме. Оливър си стегна мълчаливо багажа и стоически си взе сбогом с мадам, която му благодари за лоялността и вложения труд. Някои от картите на Д’Егс бяха спасени, но тя беше съсипана от загубата на огромна част от книгите му, до една станали на пепел. Спомням си, че тя понечи да прегърне Оливър на сбогуване, но той не намери сили за прегръдка в отговор, а се обърна и си тръгна, като я остави в конфузно положение. Бях готов да го убия за тази несъобразителност, ако не беше очевидно, че и той страда силно.
Отново най-много грижи ни създаде Лора. Неочаквано тя отказа да се прибере у дома с настояването, че трябва да остане да помага на мадам. Не можах да разбера логиката й: за мен това беше просто поредният пример за все по-непредвидимото й поведение. Последваха няколко телефонни разговора с Дъблин, при които родителите ми се опитаха да й наредят да се връща, но Лора не отстъпи. Явно на мадам й беше все едно дали сестра ми ще си замине или не, така че ме увери, че няма проблем да я оставим в замъка. Положително щяла да й намери занимание. Наложи се да се задоволя с това. Лора се сбогува през сълзи с нас. Вкопчи се с последна надежда в Оливър, но той остана безчувствен и студен като надгробен камък.
Новата учебна година започна бавно, противната есенна сивота на Дъблин ми се струваше блудкава и скучна в сравнение с обляната от слънце ярка природа на Бордо. Опитах се да оставя травмата от лятото зад гърба си и да се посветя отново на ученето и колежанския живот. Скоро установих връзки с много колеги, които миналата година от страх умишлено бях игнорирал и започнах да се движа в съвсем различен социален кръг. С Оливър все още се виждахме от време на време, но несъмнено се бяхме отчуждили, а и всеки път, когато повдигах темата за лятото в Бордо, той бързаше да я смени, така че след няколко опита се отказах и никога повече не споменах Франция пред него. Не знам дали отчуждението ни се дължеше на сексуалността ми, на факта, че бях брат на Лора или на това, че му напомнях за смъртта на двама души. Може би винеше Лора за това, че тя въобще ни уговори да заминем за Франция? Каквото и да му се въртеше в главата, аз трябваше да продължа живота си.
Аз също се върнах от Франция различен човек, което нямаше нищо общо с ужасяващия завършек на ваканцията ни. Признаването на сексуалността ми беше изключително освобождаващо и нямаше начин да продължавам да се крия. Майка ми скоро узна в каква компания се движа и беше, естествено, скандализирана: заплаши да каже на баща ми, да повика свещеника. Но беше късно. Лятото във Франция ме беше освободило и ми беше дало увереност, каквато нямах преди. Пожарът и опустошителните му последствия ме накараха да осъзная, че животът е твърде кратък, за да си позволим да прекараме и най-малката част от него в отричане на истината. Чувствах се спокоен в новата си кожа, направо като прероден. Бях твърдо решен да не изпитвам срам, каквото щат да казват и законът, и църквата. Майка ми се постара максимално да ме накара отново да започна да се крия, но аз бях непреклонен. В края на краищата тя разказа всичко на баща ми. Той остана потресен и ужасен: заплаши, че ще се отрече от мен и ще ме обезнаследи, предположи дори, че Лора не желае да се прибере именно защото се срамува от мен. От последното наистина ме заболя. Умолявах го да ме разбере. Аз съм такъв, какъвто съм, това е моята природа и прочее. Напразно. Той приказваше само за унижението и позора, които съм навлякъл на семейството и на него лично. Искрено съжалявах, че се чувства така. Обещах му, че ще бъда изключително дискретен, но той беше истински отвратен и не спираше да беснее и да повтаря как бил работил здраво цял живот, само за да установи, че е отгледал не син, а някакво педалче.
От днешна гледна точка съм благодарен, че баща ми беше човек, който никога не прибягваше до насилие. Много други бащи не бяха такива. Татко беше страшно разочарован и му беше страшно трудно; днес си мисля дали не е било по-добре изцяло да крия „покварата“ си от семейството. Събитията впоследствие обаче засенчиха разкриването на сексуалността ми и, слава Богу, отново ни сближиха като семейство. Поне онова, което беше останало от него.
През ноември 1973 година отец Игнейшъс беше повикан у дома. Не знаех за този план, докато той не цъфна на прага, но цялата предишна седмица бях свидетел на трескаво чистене, бърсане на прах и минаване с прахосмукачка из цялата къща. Бяха полирани сребърните прибори, а „хубавите“ чинии и ленените салфетки се появиха на сцената, измъкнати от тайнственото си скривалище, което иначе щяха да обитават до следващата Коледа. В неделната сутрин ме пратиха в рядко използваната предна дневна, представиха ме на отец Игнейшъс и ме оставиха насаме с него. Вбесих се, че са ме вкарали в капана на подобна среща, и не бях сигурен какво точно да очаквам. Свещеникът ни не беше от най-фанатизираните: наскоро поел енорията, той тъкмо беше навършил трийсет години и разговаряше кротко и спокойно с хората. Смущението му беше осезаемо, както впрочем и моето. След няколко насилени любезности се възцари тежко мълчание, което заплашваше всеки момент да се взриви. В крайна сметка го прекъснах аз, като се извиних на свещеника, че са го повикали днес тук.
— Подозирам, че родителите ми са ви поканили да разговаряме, защото аз мисля, че съм хомосексуален — казах и побързах да добавя предизвикателно: — Всъщност не само го мисля, сигурен съм.
Настъпи пауза, в която свещеникът се прокашля насилено и се размърда в коженото кресло. Креслото изскърца нелепо със звук, напомнящ пръдня, при което той умишлено се премести отново, за да предизвика ново проскърцване, с което да покаже, че звукът идва от креслото, а не от него. От онзи ден нататък избягвам кожените кресла.
— Нали знаете, че това е грях.
— Знам, отче.
— Ще се закълнете ли никога повече да не го извършвате?
— Отче, вие явно не разбирате. Нещата не опират просто до това, до самия сексуален акт. Става дума за фундаментална част от личността ми.
— Но това е грях!
— Знам, отче.
Още известно време се въртяхме в този кръг. Заявих, че дори и никога вече да не го правя, няма да съм в състояние да спра да мисля за това, нито пък за мъжа, който би го направил с мен. Игнейшъс пламна и рече, че такива мисли също били грях и вместо това бих могъл да мисля за цветя или дървета. Попитах го защо да е грях, след като не вреди на никого, и той явно се обърка.
— Ами женитба? Деца?
— Не искам деца.
— А ако размислите?
— За това да имам деца или дали да бъда гей?
— За първото.
— Ами ако вие размислите и решите да имате деца?
Мълчание. Не беше програмиран да отговаря на подобни въпроси.
Друг свещеник би приел последния ми въпрос за безочлива дързост, но у Игнейшъс имаше някаква мекота и кротост, от които не лъхаше никаква заплаха. Почувствах се смел и силен.
— Няма да размисля — рече той най-накрая.
— Нито пък аз.
— Ами за другото?
— Дали да бъда гей? Че това не подлежи на размисъл! То не е решение, което аз съм взел. Моето решение беше просто да престана да го крия. Да престана да крия кой съм и какъв съм. Колкото и да съм се старал, така и никога не се заинтересувах от жени. Не смятате ли, че е малко вероятно сега тепърва да ме заинтересуват?
— Аз също никога не се заинтересувах от тях — отвърна свещеникът.
В първия момент помислих, че си е изгубил мисълта. Още не бях проумял как и за какво всъщност той се съгласява с мен, когато Игнейшъс зарови лице в ръцете си и избухна в плач, притиснал кърпичката до устата си, за да заглуши хлиповете.
Слисан от този обрат на събитията, изведнъж установих, че се налага аз да го утешавам.
— Какво стана? Вижте, извинявам се, ако ви разстроих, нямах такова намерение…
Когато обаче той вдигна лице, погледна ме умолително, а сълзите още блестяха по дългите му мигли, веднага разбрах.
— И вие ли… — подхванах. Стори ми се богохулно дори да го изрека.
Той кимна нещастно.
Дърмът (това беше истинското му име) станал свещеник в отчаян опит да се спаси от реалността на сексуалната си ориентация, сякаш като я пренебрегне, би могъл да се престори, че я няма. По-късно той ми разказа, че в семинарията било пълно с млади хомосексуални мъже, повечето от които намирали утеха един в друг, но той, отгледан в по-строго католическо семейство от моето, бил решен да не се поддава на желанията си. Изповедта ми сякаш отприщи у него порой и през следващите часове слушах мълчаливо, докато той описваше годините на пълна самота, потиснатост и гняв. Три часа разговаряхме. Когато най-сетне излязохме от стаята, мама беше много доволна.
Гостуването на Игнейшъс завърши с това, че се съгласих да се срещнем следващата неделя след литургията за по едно питие в малък хотел в Брей. Ясно беше, че той приема свещеническият сан и вярата си също толкова трудно, колкото и сексуалността си. Църквата анатемосва такива като нас, а в същото време пренебрегва много по-страшни случи, за чиито мащаби ние тепърва започвахме да научаваме. Дърмът знаеше за инциденти, дори беше докладвал някои от тях, впоследствие виновниците просто били преместени в друга енория или дори повишени, а „простъпките“ им били прикрити. Той не можеше да се отърве от чувството, че ако признае сексуалността си, това го прави едва ли не също толкова виновен, колкото насилниците, и ми беше необходимо време, за да го убедя, че разликата между двама разумни възрастни, които съзнателно влизат във физическа връзка, и по-възрастен мъж, който злоупотребява с властта си, за да въздейства върху дете, което понякога дори не е достатъчно голямо, че да разбере какво всъщност му се случва, е от земята до небето. Дърмът отиде няколко пъти на изповед, разговаря с епископа, опита се бъде честен и открит с него. В отговор от църквата му казаха да си затваря устата, в противен случай щели да го преместят в някоя мисия в най-затънтеното кътче на земята. След още шест месеца вглеждане в себе си и размисъл, Дърмът се отказа от свещеническия сан и си върна светското име. В онзи момент с него вече бяхме станали близки приятели, довереници, а не след дълго станахме и любовници. Преди Дърмът не можех дори да допусна, че ще свържа живота си само с един мъж. Струваше ми се, че за човек като мен връзките ще се изчерпват с мимолетни сексуални срещи, но за своя голяма изненада установих, че съм заобичал Дърмът с цялата си душа и искам той да остане завинаги в живота ми. За щастие чувствата ни бяха взаимни, макар че на него му беше необходимо адски много време, докато най-сетне го признае.
Но аз избързвам. Щом се прибрах при родителите ми през есента на 1973, не знам защо почувствах настоятелен порив да пиша на Оливър и да му съобщя официално, че съм гей. Мисля, че желаех да направя това признание пред човек, с когото съм бил близък в досегашния си живот, исках също да обясня ревността, която изпитвах към него и Лора през лятото. Исках той да знае, че не е възможно да „не харесва обратни“, защото аз бях обратен и го смятах за свой приятел. Днес ми се струва, че щеше да е по-добре да бях трезвен, докато писах писмото. Целият се сгърчвам вътрешно, като се сетя за него. След седмица получих отговор. Не знам както съм искал или очаквал да прочета в него, но Оливър признаваше, че обяснението ми в любов през лятото не го изненадало, извиняваше се, че се опитал да ме сватоса за мадам Вероник, пожелаваше ми всичко хубаво и се надяваше, че ще срещна някой добър мъж. Беше ясно като бял ден, че писмото му зачеркваше приятелството ни веднъж завинаги.
В онзи период сигурно съм причинил много тревоги на родителите ми. Положението се обтегна още повече, когато обявих, че смятам да напусна колежа и да си отворя ресторант. Този път обаче мама застана на моя страна и с много усилия убеди татко да ми даде назаем капитала, който ми беше необходим за начало. В месеците след завръщането ми от Франция кухнята у дома беше предпочитаното ми място и мама беше във възторг от новите ми кулинарни открития. Някои продукти бях донесъл от Франция, а други ми достави моят първи любовник Тиери. Татко също остана впечатлен от храната, но смяташе, че трябва да прекарвам повече време над книгите. Въпреки това, когато собственоръчно приготвих храната за една от вечерите, които те с мама даваха за дузина от най-изисканите си приятели, а гостите ахкаха и се прехласваха над всяко блюдо, на татко му се наложи да повярва, че имам дарба, в която си струва да се инвестира.
Всички тези уговорки всъщност просто отвличаха вниманието ни от заявлението на Лора, че няма да се прибере и за Коледа. В нередовните си писма от Франция тя разказваше, че в резултат от масирани дарения от хората в цял Прованс е започнал проект по възстановяване на изгорялото източно крило на замъка Д’Егс. Макар и малко объркани от цялата история, ние се гордеехме с благородното доброволчество на Лора и за Коледа й изпратихме огромен колет с лакомства, към който баща ми приложи и немалък чек.
Ресторантът ми — „L’Etoile Bleue“ — отвори врати в края на март 1974 година в една пряка встрани от един от площадите с джорджианска архитектура в самия център на Дъблин. В рамките само на година целият ми живот се беше преобърнал изцяло по изумителен начин. Ресторантът заработи отлично още от самото начало и след няколко месеца видях, че ако продължавам да работя със същото темпо, ще мога да изплатя инвестицията на баща ми в рамките на пет-шест години, което беше просто чудесно. След това, през август, Лора се прибра у дома.
Разбира се, родителите ми въздъхнаха облекчено и всички нямахме търпение да узнаем всичко, което се е случило в Клошан, как върви проектът по възстановяването на замъка, как е мадам Вероник, дали е виждала Тиери и прочее. Отговорите на Лора ни се сториха хладни и безразлични. Тя самата изглеждаше ужасно: беше много отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Едва побутваше храната в чинията си. Особеното й поведение не ни позволи навреме да си дадем сметка, че всъщност преживява нервен срив. Мама я заведе на лекар, който й изписа някакъв тоник с отвратителна миризма и без никаква полза. Когато й предложих да се свърже с Оливър, сестра ми почти не реагира. Не разбирах какво се случва с нея и силно се тревожех. Предложих й няколко седмици да поработи в ресторанта. Тя беше прекъснала обучението си в колежа за една година и й оставаше още месец, преди да започне отново занятия. Лора се съгласи, работи няколко дни, но след това изчезна, като остави всички ни в кухнята ядосани и без така нужната ни помощ. После ми каза, че била уморена.
— От какво? — креснах аз. — Ти нищо не вършиш!
Неохотно писах на Оливър с молба да се отбие у дома да се види с Лора. Той се съгласи, като предложи да я изведе на вечеря или някъде другаде, но Лора отказа. Оливър дори й писа лично, но Лора не пожела изобщо да се срещнат. Зачудих се дали около скъсването им не се крие още нещо, останало неизвестно за мен. Погледнато отстрани, Оливър се беше държал като съвършен джентълмен по време на цялата им връзка — изключено беше да й е изневерил или нещо подобно, — но явно Лора отказваше да му прости, задето я беше отхвърлил. Обикновено Лора беше тази, която отхвърляше партньорите си. Личеше си, че не й понася да бъде губещата страна. Не допусках, че Оливър може да е причината за депресията й. Не и в онзи момент.