Загадката Олвър

9. Станли

Трудно ми е да повярвам в онова, което се говори и пише за Оливър. Вярно е, че не съм го виждал от десетилетия, но човекът, когото описват по вестниците, не е момчето, което познавах.

Когато Оливър придоби световна слава под името Винсънт Дакс, наистина се радвах, че животът му се е подредил така добре, защото, доколкото си спомнях, той имаше изключително нещастно детство, нещастно дори по ирландските стандарти. Знам го, защото бях част от това детство. Казват, че децата възприемат собствената си реалност като единствено нормална, затова и предполагам, че Оливър тогава не си даваше сметка доколко пренебрегнат и изоставен беше всъщност, но из училището вървяха слухове за това.

Баща ми почина година преди да постъпя в „Сейнт Финиънс“ в южен Дъблин. Бях на четиринайсет години и имах три сестри. Мисля, че мама просто искаше да получа по-солидно образование и авторитетни мъжки фигури да имат влияние върху развитието ми. Живеехме в провинцията, в южната част на Килкени, и през цялото си детство съм работил във фермата, но мама не желаеше да последвам примера на татко и да легна твърде млад в гроба, което, по нейното мнение, се дължеше на това, че той работеше от сутрин до мрак. По-важната причина — която не осъзнавах по онова време — беше хроничната ми стеснителност. Върху лявото си око имам широк виненочервен родилен белег и съзнанието за него ме измъчваше през по-голямата част от живота ми. Майка ми имала чувството, че ако не намери начин да ме откъсне от фермата още като малък, навярно никога няма да я напусна. Сега разбирам, че е била напълно права.

„Сейнт Финиънс“ не беше лошо училище по тогавашните стандарти. Не помня някога да се е говорело за сексуално насилие там или за други неща от този род. В общи линии свещениците-преподаватели бяха много благи хора. Имахме си и един садист за цвят, разбира се, но само един в цялото училище. За католически интернат през 60-те години това си беше отлично постижение.

Когато започнах, с Оливър се оказахме в един клас. По онова време той учеше и живееше в „Сейнт Финиънс“ от осем години. Днес това ми звучи шокиращо: от мисълта да изпратя малкия си син в интернат едва на шестгодишна възраст направо ме побиват тръпки. През 60-те обаче в това нямаше нищо необичайно. Оливър беше свит и тих, а най-забележителното у него беше фактът, че дрехите му бяха ужасно стари и протрити, почти дрипи. Заради това и заради мургавия си тен той беше обичаен обект на подигравки. В учението се представяше средно, най-добър беше по френски, но отново не отличник. През първата си година в училището, още преди да го опозная, все си мислех, че е приет със стипендия, защото изглеждаше толкова… така де, беден. Знаехме, че няма майка и предполагахме, че е починала. Носеха се слухове, че баща му не бил женен за майка му или пък че е починала при раждането му. Той никога не говореше за нея, така че тези неща някак си се подразбираха. Щеше да е неуместно да го попитаме направо; точно както всички знаехме, че Саймън Уолас е осиновен, но никой никога не говореше за това.

Оливър обаче често говореше за баща си, при това с благоговение и гордост. Не помня точно какво работеше той, заемаше църковна служба — старши съветник на дъблинския архиепископ или нещо подобно. За мен беше голяма изненада, че бащата на Оливър беше такава важна клечка — просто пълното пренебрежение и липса на интерес към сина му бяха смайващи. Онова, което ме шокираше още по-силно, беше фактът, че Оливър имаше брат, по-точно светлоок и русокос полубрат на име Филип, около седем години по-малък от него, който си живееше у дома с бащата и съпругата му и посещаваше началното училище към нашия интернат. Никога не съм ги виждал да разговарят с Оливър или да демонстрират някаква близост. Сякаш изобщо не бяха роднини. Най-ужасното обаче беше, че домът на Оливър се намираше на по-малко от километър и половина от „Сейнт Финиънс“, но на него сякаш му беше забранено да се прибира. По Коледа и през ваканциите той оставаше в интерната с отците. От прозореца на коридора до лабораторията по химия на най-горния етаж на интерната се виждаше домът му. Много, много пъти заварвах Оливър приседнал на перваза, често с моя бинокъл в ръце, да наблюдава как семейството му излиза и се прибира. Днес тази картина ми се струва някак още по-трагична. В коравия свят на мъжкия интернат нямаше място за съчувствие и сантименталности. Ако изпитвахме болка, се учехме умело да я прикриваме.

С Оливър се сприятелихме през втората ми година в интерната. Отношенията ни бяха някак пасивни. Не се избрахме съзнателно. Просто всички други си имаха приятели и компании, а ние бяхме двамата аутсайдери, с които никой не искаше да дружи. Обезобразеното ми лице и болезнената бедност на отхвърления от семейството си Оливър ни поставяше извън всяко училищно общество. Викаха ни „особняците“. Не принадлежахме нито към елитната групичка на популярните, нито на „обикновените“ момчета, не членувахме в нито една банда. Гравитирахме към различните групи, които ту ни вземаха под крилото си, ту ни отхвърляха и ние все се мъчехме да се сближим ту с този, ту с онзи… Смятам, че с Оливър просто си имахме взаимно доверие. В отношенията ни доминираше Оливър, което идеално ме устройваше. Съгласявах се с всичко, което той казваше или вършеше, но тъй като по природа той не беше склонен да нарушава правилата, нито да поема рискове, така и никога не се забърквахме в нищо действително опасно. Той никога не споменаваше белега на лицето ми, а аз никога не отварях дума за майка му. Така поддържахме фундамента на здравото ни приятелство.

Оливър обаче непрекъснато любопитстваше за моето семейство, все ме разпитваше и ме караше по сто пъти да преразказвам случки и анекдоти от ваканциите, които прекарвах у дома. Тъй като нямаше своя майка, той желаеше да научи всичко за моята.

Бащата на Оливър посещаваше училището веднъж на година-година и половина. Седмици преди посещението му Оливър беше кълбо от нерви, стараеше се с всички сили да повиши оценките си и стоеше настрани от всякакви проблеми. Струва ми се, че едновременно копнееше за срещата с баща си и се ужасяваше от нея. Когато майка ми или други родители гостуваха в училището, винаги ни носеха подаръци, най-често домашни лакомства, а по-„готините“ родители подаряваха комплекти дартс, водни пистолети или други оръжия-играчки.

Момчетата, от които се очакваше, че ще споделят с другите донесеното от дома, рязко повишаваха популярността си непосредствено преди посещението на родителите им. Говореше се, че Оливър крие онова, което му носи баща му и отказва да споделя, но аз знаех, че това не е вярно. Баща му никога не му носеше нищо с изключение на един-единствен път, когато му подари томче с псалми.

След втората ми година в интерната, когато на хоризонта се очерта лятната ваканция, майка ми предложи да поканя Оливър да ни погостува за няколко седмици във фермата. Честно казано, не бях сигурен, че идеята е добра. Едно беше да дружим в училище, да правим прашки от откъртени клончета и да шпионираме какво прави училищната медицинска сестра с приятеля си отец Джеймс, но интернатът и домашната среда бяха съвършено различни. В моя дом живеех само с жени — овдовялата ми майка и трите ми сестри, докато Оливър беше израсъл в интерната, заобиколен главно от мъже, ако не броим гореспоменатата сестра и няколко весели чистачки. Помня, че се притеснявах от реакцията на семейството към приятеля ми, притеснявах се и за неговата реакция по отношение на тях, но се оказа, че е било съвсем напразно. Жените в семейството ми се влюбиха в Оливър. Майка ми беше готова да го осинови, ако можеше, а за мой болезнен срам се наложи да наблюдавам как сестрите ми изпаднаха в различни степени на романтично увлечение по него. Уна, най-малката, беше деветгодишна и използваше всеки удобен момент да го кара да я носи на конче и да й чете. Мишел, на тринайсет години, имитираше силен интерес към всичко, което интересуваше Оливър, и печеше най-различни вкусотии в опит да го впечатли. Ийфа, която беше на шестнайсет — с година по-голяма от нас — пробва друг подход: преструваше се, че не го забелязва, но всеки път, когато с Оливър влизахме вкъщи, се оказваше, че тя се преоблича, а и по време на гостуването му разви навика да се обляга на мебелите по начин, който можеше да бъде определен единствено като прелъстителен.

Оливър приемаше всичко това по свой начин. Сигурен съм, че донякъде се притесняваше, но същевременно беше поласкан. Вероятно за първи път в живота си общуваше толкова дълго с момичета на своята възраст. Отначало беше плах и се държеше прекалено възпитано, но постепенно се отпусна и ние го приехме като част от семейството. Планът беше да ни гостува за три седмици. Баща му явно беше предложил синът му да си плати за престоя и прехраната, като работи във фермата с нас, но ние бездруго така бяхме свикнали с лятната работа, че Оливър се вписа идеално в общите задължения. Скоро след това той гордо изпрати картичка на баща си, в която му разказа колко добре си прекарва при нас и го увери, че работи здраво, за да ни помага. Два дни по-късно господин Райън се обади на майка ми и й нареди незабавно да върне Оливър в училището. Оставаха още осем дни от гостуването, но бащата на Оливър не търпеше възражения и не даде никакво обяснение за внезапната промяна в плана. Помня, че майка ми беше много разстроена и преди да качи Оливър на обратния влак към Дъблин, му купи пълен комплект нови дрехи. Оливър стоически се сбогува с всички ни. Изобщо не постави под съмнение решението на баща си, нито демонстрира гняв или яд. Не беше ядосан, но ясно си спомням как проблеснаха сълзите в очите му, докато му махахме от перона: мама го изпращаше тъжна и със свито от жал сърце, а сестрите ми една през друга му пращаха въздушни целувки.

Така и никога не разбрахме точната причина за прибързаното отпътуване на Оливър тогава. Доколкото разбрах, той просто се прибрал в училището и прекарал остатъка от лятото със свещениците, както обикновено. Майка ми до ден днешен твърди, че баща му постъпил така единствено от злоба: картичката на Оливър му подсказала, че момчето е радостно и прекарва добре, и господин Райън решил начаса да сложи край на това. Боя се, че действително друго обяснение нямаше. Трудно е да се повярва, че някой може да бъде толкова жесток към собствената си плът и кръв. Сигурно никога няма да разберем истинската причина за коравосърдечието на баща му, освен ако Оливър не напише някоя автобиография, разбира се. При сегашното му положение обаче не вярвам да му позволят да го стори.

Когато завършихме училище, Оливър постъпи в колеж, а аз се върнах във фермата. От време на време се виждахме в Дъблин да пийнем по нещо. По онова време бях дочул слухове, че Оливър живее в малък апартамент в Ратмайнс и вечер и през почивните дни работи като продавач в „Плод-зеленчук“, за да си плаща наема. Явно баща му вече беше сметнал, че момчето има образование, и — доволен от изпълнения дълг — окончателно си беше измил ръцете по отношение на него. Лятно време Оливър работеше в чужбина, за да си плаща семестриалните такси, но през тези години той буквално разцъфна и натрупа солидно самочувствие. Едно лято с група колеги от колежа отишли на работа на някакво лозе във Франция. Доколкото разбрах, там станала някаква трагедия — май че ставаше дума за пожар, но така и не научих докрай цялата история. Някъде по това време с Оливър прекъснахме окончателно връзка.

През декември 1982 година получих от него покана за сватбата му с момиче на име Алис — илюстраторката на книгите му. Много се зарадвах — беше чудесно, че си е намерил издател, а след това е открил и любовта. По онова време майка ми беше болна и лежеше в болница, така че не успях да присъствам на сватбата. Много съжалявам затова — искаше ми се да отпразнувам този щастлив ден с него.

Няколко месеца по-късно получих покана за премиерата на първата му книга. Отначало се пообърках, защото в поканата беше посочено името Винсънт Дакс, но после звъннах на посочения телефон за повече подробности и разбрах, че това всъщност е псевдонимът на Оливър.

На премиерата имаше не повече от десетина-дванайсет души: беше отец Даниъл от училище, двама-трима от приятелите на Оливър от колежа, които също бях срещал веднъж-дваж, присъстваше, разбира се, агентът му, както и някакви хора от издателския бизнес, беше и новата му съпруга Алис. Прекрасна жена — сърдечна и мила. Направи ми впечатление, че макар да беше илюстраторка на книгата, тя през цялото време настояваше, че това е вечерта на Оливър и че сме се събрали да отпразнуваме неговия успех.

Оливър се тресеше от нерви и аз веднага разбрах защо. Чакаше баща си. Уплашеното момче от ученическите ни години, което отчаяно желаеше да впечатли баща си, все още не беше изчезнало напълно. През цялата вечер, докато хората го поздравяваха и той четеше откъси от книгата си, очите на Оливър час по час се стрелкаха към вратата. Най-сетне го попитах направо дали очаква баща му да дойде. Той ми хвърли поглед, който ясно говореше, че това нито е моя работа, нито подлежи на обсъждане. По-късно седнахме на питие в едно заведение и той малко се поотпусна. Попитах го защо е решил да пише под псевдоним. Той отново се притесни, което ме наведе на мисълта, че баща му е настоял за това.

След това срещите ни с Оливър бяха вече само спорадични. Забелязах обаче, че при всеки следващ разговор той ставаше все по-безгрижен и небрежно-снизходително подминаваше всяко припомняне на общото ни детство. В края на краищата окончателно престана да ми се обажда и да отговаря на поканите ми.

Няколко пъти се мярка по телевизията, слушах го и по радиото, но от последната ни среща вече са минали години.

Откакто възмъжах, срещнах Шийла и се роди малкия ни Чарли, често си мисля какво означава да си баща. Моят собствен баща се самоуби от прекалено много работа и така и не присъства в живота на децата си; бащата на Шийла беше общопрактикуващ лекар в Инъштийг и явно се интересуваше повече от пациентите, отколкото от семейството си. Други бащи пък бяха алкохолици и насилници или пък твърде лениви, за да работят и да отглеждат децата си. Никой от нас не е съвършен. Аз се постарах максимално с Чарли и днес той е прекрасен млад мъж, с когото се гордея. Някои мъже обаче не бива да стават бащи. Просто не са скроени за това.