Загадката Олвър

5. Барни

Излизахме вече от пет месеца. Напоследък Алис беше заета да рисува илюстрации с животни и растения за някакви научнопопулярни енциклопедии. Рисунките й бяха много красиви, изпипани, с много подробности. Тя полагаше изключително старание в работата си, изследваше всяка жилчица на листата под микроскоп в ателието си. Наистина беше много отдадена. След това издателят й даде да прочете коректурите на една детска книжка и това беше краят.

Бяхме заедно, когато тя за първи път прочете книжката на Юджийн. В нея се разказваше за един летящ стол и заради нашата игра с летенето Юджийн веднага я хареса. Щом четенето свърши, веднага поиска да чуе приказката и втори път. След това и трети път. Алис също реши, че приказката е прекрасна, пък и това, че Юджийн я хареса, също оказа сериозно влияние.

Мен ако питате, приказката си беше окей. Нищо повече. Дори днес, когато книжките с нея се продават по целия свят, пак не смятам, че е нещо кой знае какво. Отпред на коректурата беше написано името на автора: Винсънт Дакс. Когато обаче ни запознаха, той ни обясни, че истинското му име е Оливър Райън. Не го разбирам това. Ако аз бях написал нещо, щях да искам всички да знаят, че аз съм авторът.

Присъствах на запознанството на Алис и Оливър през март 1982 година. Никога няма да го забравя. Бяхме на премиерата на една от енциклопедиите, които Алис беше илюстрирала. Мразех тези партита, защото се изискваше официално облекло и се налагаше да си обличам костюма, който малко ме стягаше, а вратовръзката направо не ми даваше да дишам. Оливър беше от познатия тип самоуверени мъже, красавец с бронзов загар, носеше изискан ленен костюм и пушеше френска цигара. Приличаше на филмова звезда с тъмните си очи и с цигарата в ръка… Когато ни представиха, аз стоях до Алис, но мога да се закълна, че той дори не забеляза присъствието ми. Гледаше само нея, направо не откъсваше поглед, а тя се изчерви по онзи начин, който така добре познавах. Понечих да се престоря, че кашлям, но вместо това неволно издадох противен звук като от повръщане, и с това вече привлякох вниманието му. Обърна се към мен, а аз преметнах ръка през раменете на Алис, за да му подскажа, че тя е моя и да не се натиска да си бъбри много-много с нея. Глупав ход. Никога преди не бях го правил, с нея не бяхме от този тип двойки. Сега дланта ми просто конфузно увисна през лявата й гръд и тя цялата се сви. Представи ме като своя приятел Барни. Почувствах се малко по-добре, но в този момент Оливър отвърна, че имал приятел, чието куче се казвало Барни, и Алис се засмя — тъничък, звънлив смях, какъвто никога преди не бях чувал, Оливър се присъедини към нея. Смееха се заедно. Наложи се и аз да се засмея, по-точно да се престоря, но се издадох — смехът ми прозвуча фалшиво. Ако бяхме картинка в комикс, в балончето над главата ми щеше да пише: „Ха! Ха!“

След тази първа среща пропуших. Отне ми известно време да свикна. Същото лято се опитах да хвана и тен, но само ушите ми изгоряха и изглеждах ужасно глупаво. Оливър изстреля кариерата на Алис доста напред. Тя направи илюстрациите за първата му книга, а по всичко личеше, че ще има повече от едно продължение. Той ни заведе на вечеря няколко пъти, обикновено бяхме в компанията на други двойки, явно негови стари приятели. Всички се държаха много добре с мен, но аз чувствах, че мястото ми не е сред тях. По някаква причина ми се струваха доста по-млади от мен, а в същото време и някак по-зрели. Говореха за книги, които не бях чел, за филми, които не бях гледал, и за политика, от която не се интересувах. Явно няколко години по-рано някои от тях бяха ходили заедно на континента. Като Клиф Ричард в онзи филм, само дето не бяха пътували с автобус.

В края на май в компанията им се заговори за друго пътуване в чужбина, този път до някакъв гръцки остров. Освен че нямах задграничен паспорт, за мен беше изключено да замина и по други причини. Чичо Хари беше получил лек удар по-рано същата година и основната част от работата в сервиза беше легнала на мен. Не че имах нещо против. Чичо Хари винаги е бил много добър към мен и мама. А и, честно казано, не обичах особено да пътувам. Слънцето не ми понасяше, а и се притеснявах от чужденци. Право да ви кажа, беше ми достатъчно да си представям летенето наужким. Виждах обаче, че Алис наистина искаше да отиде, но за нея също беше невъзможно. Майка й вече не беше добре със здравето и със сигурност щеше да се възпротиви на подобно приключение, а и не трябваше да забравяме Юджийн. Майка й нямаше да може да се справи сама с него.

Идеята беше моя. Сам отидох при майката на Алис и й я предложих. Всеки ден преди работа щях да ходя у тях, да помагам с миенето и обличането на Юджийн, а след това да го карам до дневния център, който той посещаваше. Надвечер госпожа О’Райли щеше да го взима, а аз пак да идвам след работа, за да вечеряме, да помогна на Юджийн да се оправи за лягане, да полетим малко с вълшебния стол, да му прочета приказка и да го сложа да спи. Отначало идеята не допадна на майката на Алис, но постепенно успях да я убедя, че Алис заслужава почивка след всички тези години, в които безропотно се грижеше за побърканото момче. Двамата заедно съобщихме на Алис. Бях много горд със себе си. Обикновено не се напъвам да участвам в неща, които не ми носят никаква полза, но този път го правех заради Алис, пък и така тя щеше да разбере колко я обичам, без да се налага да й го казвам директно. Никак не ме бива в сълзливите излияния.

Следващите три седмици бяха най-дългите в живота ми. С Юджийн нямах проблеми. Е, малко мрънкаше преди сън, защото не четях приказките като Алис, но като цяло се държа прекрасно. На мен Алис също ми липсваше, много повече, отколкото бях предполагал. Толкова ми липсваше, че два дни преди да се върне, затворих сервиза по-рано, отидох до бижутерията на О’Конъл Стрийт и купих годежен пръстен с диамант. Спестявах отдавна, без сам да си давам сметка, че съм спестявал точно за това, а бижутерът много ми помогна с избора. Диамантът не беше голям, а само диамантена люспа, монтирана на тъничка златна халка. Бижутерът го нарече „дискретен“. Сигурно това е любезен начин да се каже „малък“.

Очаквах Алис да се върне в събота вечер. Бях готов да ида да я взема, но майка й каза, че някой от компанията щял да я докара у дома направо от летището. До неделя вечер тя още не ми се беше обадила. Годежният пръстен в кадифената си кутийка прогаряше джоба ми. Реших да ида до тях.

Отвори ми госпожа О’Райли. Помня, че се зарадвах, задето ме сложи да почакам в гостната, като обеща, че Алис след малко ще дойде. Не ми се искаше да правя предложение на кухненската маса пред нея и Юджийн.

Когато Алис влезе и дори не срещна погледа ми, изведнъж разбрах, че нещата никак не са наред. Макар очите й да бяха зачервени от плач, тогава тя ми се стори много красива. Кожата й беше със златист загар, а от слънцето косата й беше изсветляла до светлокестеняво. По лицето й се бяха появили лунички, които никога преди не бях виждал. За минута ми се стори, че всичко ще се подреди, че каквото и да не е наред между нас, ще се оправи, щом извадя кутийката от джоба си.

— Барни — каза Алис, — съжалявам.

По начина, по който го каза, веднага разбрах, че съжалява мен. Извиняваше ми се. Как можах да съм такъв глупак! Внезапна болка ме прониза в стомаха. Зарязваше ме. Имаше друг. Оливър. Алис и Оливър. Мъчейки се да й докажа колко я обичам, я бях тласнал право в обятията му.

— Оливър — отвърнах. Не беше въпрос.

Защо, за Бога, не се бях досетил по-рано? Той едва ли ни канеше на вечеря, за да се наслаждава на моята компания. Смятах, че това са работни вечери, но от къде на къде съм мислел така, при положение че на масата рядко се говореше за работа? Предполагам, че дори да съм се досещал, че той я харесва, никога не съм очаквал тя да си падне по него. В края на краищата, тя беше моя приятелка.

От бижутерския магазин отказаха да ми върнат парите. В крайна сметка размених пръстена за брошка, която подарих на мама за рождения ден няколко месеца по-късно. Дълго време бях много, много тъжен. Нали разбирате, бях планирал всичко — щяхме да имаме три деца, щях да пристроя допълнителна стая към къщата, за да настаним там Юджийн и да му купим негов си грамофон, за да може да си танцува, колкото му душа иска. Не бях мислил за бъдеще без Алис. Изгарях от ревност и се чудех дали вече са спали заедно. Сигурно. Оливър си беше играч, ама и аз добре му помогнах! Месеци наред не можех да понасям да виждам нито него, нито Алис. Две седмици след раздялата видях колата на Оливър, паркирана пред къщата на Алис, и му откраднах свещите. След това, през декември, изневиделица получих покана за сватбата, към която Алис беше прикрепила малка бележка, в която пишеше, че щяла да ме разбере, ако не желая да дойда, но тя никога нямало да забрави добрината ми към нея и Юджийн.

Мама ме накара да отида.

— Ще отидеш с високо вдигната глава — рече тя, — и няма да позволяваш на снобарската кучка да ти внушава, че не си достатъчно добър за нея.

Не помня някога преди да съм чувал мама да нарича някого „кучка“, но трябва да призная, че и нея я заболя не по-малко от мен. Сигурен съм, че си е представяла как с Алис социалното ни положение ще се подобри. Аз лично никога не съм смятал Алис за кучка.

Сватбата беше съвсем скромна. Никой от семейството на Оливър не присъстваше. Това ми се стори доста странно. Дори човек да няма семейство, все ще изкопае отнякъде някой вуйчо или братовчед. Нямаше и голямо тържество. Държах се, докато приключи церемонията в църквата, но след това се сринах. Сюзан и Дейв ме изведоха навън и хубавичко си поговорихме. Следваше хубава вечеря в един ресторант в града, собственост на един гей тип, явно приятел на Оливър. Не знам как издържах до края. Сигурно, ако знаех, че сватбата ще е толкова малка и в тесен кръг, въобще нямаше да отида. Нямаше тълпа, сред която да се скрия. Наложи се дори да поприказвам насаме с Алис. Тя изглеждаше прекрасно и й го казах. Тя се опита да ми обясни как съм щял да срещна подходящата жена един ден. Аз й се усмихнах, кимнах и пожелах на нея и Оливър всичко най-хубаво.

Най-много се дразнех от това, че Оливър никога не погледна на мен като на реален съперник. Никога не ме призна за приятел на Алис, нито дори за бивш приятел. Бях му под нивото. Така си мислех тогава. Днес вече много неща са ми ясни.

Госпожа О’Райли ми каза, че винаги съм добре дошъл у тях, а Юджийн ми рече, че му липсвам, и се извини, задето се е държал лошо и вече не можем да бъдем приятели. Това момче може да ти скъса сърцето, честна дума. Трябваше да му обяснят как стоят нещата, а не да се държат с него като с идиот. След това действително се отбивах у тях от време на време, понякога през уикендите извеждах Юджийн на разходка с колата. Дори го научих на някои неща. Смятам, че след определен момент Алис и майка й напълно бяха спрели да се опитват да го учат на каквото и да било, но аз не виждах причина да не се опитам да му помогна, така че след няколко месеца редовно общуване с мен той вече можеше да се храни сам с лъжица, ако нарязвах храната предварително, подарих му и „вълшебна“ кърпичка, с която той се научи да си изтрива устата и брадичката при хранене. Госпожа О’Райли много ми се радваше. Една вечер ми каза, че смята, че Алис е направила грешка с Оливър, но в момента, в който го изрече, се опита да си вземе думите назад. Сигурно е решила, че не помага на никого с тях, но не беше права. На мен думите й ми помогнаха.

Истината беше, че Оливър имаше пари, имаше и класа. Постепенно се превръщаше в световноизвестен автор, а аз бях автомонтьор, карах коли втора ръка и живеех с майка си във Вилите. Мама вече не можеше да се грижи съвсем сама за себе си, а Сюзан беше в Лондон. Така и никога не постъпи в университет. Тоя мизерник Оливър ще се грижи за нея, така си мислех, нищо, че се прави на важна клечка. След сватбата двамата се преместиха в града, така че няколко години не се виждахме изобщо, но когато госпожа О’Райли почина, Алис и Оливър се върнаха в голямата къща и заживяха с Юджийн, тъй че започнах отново да ги срещам из квартала. Сприятелиха се с Мойя Блейк, онази от телевизията, която се нанесе да живее до тях. Не се и съмнявах, че така ще стане. Мойя беше типична жена от Авенюто и с нея идеално си паснаха. Взеха да си вирят носа, ако ме разбирате. Не че ме пренебрегваха, де. Оливър винаги ми кимаше, когато се срещахме, а Алис придобиваше виновен вид, но лека-полека ледовете помежду ни взеха да се топят. Стараех се да не бъда злопаметен, но, право да ви кажа, беше адски трудно.

Наложи се обаче да стоя настрани от Юджийн. Обясних му, че Алис сега си е у дома да се грижи за него, и аз вече няма да идвам. Реших, че ме разбра. Оливър и Алис така и останаха бездетни. Много странно. Винаги съм смятал, че Алис би била прекрасна майка, но явно не е можела да забременее по някаква причина. Тя вече не беше моя грижа, затова и никога не я попитах.

Единственото, което така и никога не успях да проумея, беше това, че отпратиха Юджийн в дома „Сейнт Катрин“ на другия край на града. Това истински, ама истински ме потресе. Когато я попитах, Алис не ми даде кой знае какво обяснение, но Джон-Джо от кръчмата ми обясни как Оливър казал, че Юджийн станал невъзможен след смъртта на майка си и с Алис нямали друг избор, освен да го пратят в дом. Преди това си приказвах с Юджийн всеки път, когато го видех на улицата, но откак живееше с Алис и Оливър, той беше страшно напълнял и винаги изглеждаше малко нещастен. Въпреки това и за секунда не съм допускал, че ще го пратят в дом. Срамота, мен ако питате, наистина срамота. Няколко пъти се обаждах и предлагах да извеждам Юджийн от време на време от дома, докато накрая Оливър направо ми каза да забравя за него и че всяко споменаване на брат й разстройвало Алис. Каза ми също, че идеята да ходя да го посещавам не била добра, защото той нямало да ме познае и щял да се държи много агресивно. Клетичкият, не можех да повярвам, че това е възможно, но Оливър настояваше и, да си призная, по онова време смятах, че Оливър повече ги разбира нещата от мен.

Никога не съм и допускал, че един ден отново ще мога да държа Алис за ръка, че Юджийн отново ще се върне в живота ми, но на тоя свят всичко е възможно, помнете ми думата.