Загадката Олвър

6. Майкъл

По времето, когато заминахме за Франция, аз се ужасявах от хомосексуалността си, но бях успял да се убедя, че тя е само период, който рано или късно ще надрасна. Макар че никога не съм си се представял като щастлив баща, винаги съм допускал, че все пак ще се оженя, ще имам деца и въобще ще върша онова, което се очаква от мен. През лятото във Франция обаче стана невъзможно да прикривам повече истинските си желания. Желаех Оливър. Но не можех да му го кажа. В Ирландия хомосексуалността беше декриминализирана едва през 1993 година.

В спалното ни помещение в замъка леглото ми беше точно до неговото. Винаги усещах, когато той се измъкваше тайно нощем, за да се вижда със сестра ми. За мой срам веднъж го последвах и на лунната светлина зърнах силуетите им, преплетени в тромавите движения на секса. Видяното беше далеч от очакванията ми. Бях чел „Любовникът на лейди Чатърли“. Е, поне донякъде. Давах си сметка, че сексът е първичен акт, но дълбоко в себе си си го представях грациозен. В действителност беше допотопен и животински. Напомняше повече на текст на Джойс (от него също бях попрочел това-онова), отколкото на Лорънс. Почувствах се като перверзник: първо, похотта ми беше насочена към мъжа и, второ, жената в акта беше сестра ми. Срам и позор.

Сега като се замисля, явно всички са знаели, че съм гей. По поведението ми не личеше, но очебийната ми липса на интерес към местните госпожици няма как да не е предизвикала подозрения. Една знойна юлска вечер, след няколко чаши от местното вино и няколко дръпвания от ароматната цигара, която един от местните работници ми беше дал, повече не можех да се сдържам. Играехме старата невинна детска игра, наречена „Истина или предизвикателство“, която бяхме прекръстили на „Истина или питие“. Когато зададат на играча директен личен въпрос, той може да избере или да отговори, или да изпие два пръста от виното в чашата. Беше мой ред и едно от момичетата ме попита коя от тях бих искал да целуна. Сега като се замисля, навярно самата тя ме е харесвала. Настъпи тишина в очакване на отговора ми. Аз заобиколих огъня и със страст (характерна за хомосексуалните) обвих ръце около шията на Оливър и заявих на всеослушание: „Аз съм влюбен в Оливър!“

Лора ме цапардоса през лицето. Оливър се разсмя. От смеха му ме заболя повече, отколкото от шамара. Лора ме дръпна настрани и ме наруга, задето съм толкова пиян. Беше бясна, настояваше, че съм се изложил тотално. Не можело да съм гей. Татко щял да ме убие. Било неморално. Отец Игнейшъс щял да бъде скандализиран. Какво щял да си помисли Оливър? И прочее, и прочее.

Не си спомням как съм си легнал същата вечер, но на следващата сутрин се събудих рано-рано, изпълнен с чистопробни ужас, страх и срам. Извърнах се към Оливър. Той лежеше по гръб с ръце под главата и ме наблюдаваше.

— Дано не си обратен — рече той. — Мразя обратните, мръсни копелета са.

Обърнах му гръб, изпълнен с огорчение и мъка, и запримигвах яростно в опит да прогоня сълзите.

— Просто още не си срещнал подходящата жена. Това ти трябва. Иначе нищо ти няма. Проклетата девственост те обърква. Остави тая работа на мен. Аз ще те оправя.

После скочи от леглото, разроши косата ми и ме перна с хавлията си по задника, скрит под влажния от пот чаршаф. Ако се мъчеше да ме отблъсне от себе си, никак не му се получаваше. Така или иначе, реших да играя по неговата свирка. В края на краищата, той мразеше обратните.

Оливър ми напомни, че мадам Вероник е вдовица. Всички знаят, рече, че вдовиците са „луди по секса“. Освен това била французойка, което автоматично я правело сексапилна. Очевидно не смяташе факта, че бях два пъти по-млад от нея, за някаква пречка. Насърчи ме да се сближа с нея. Да предложа да й помагам в кухнята, когато готви за всички ни, да й правя комплименти за облеклото и прическата, и прочее. Пълна лудост, знам, но това беше начин да се ползвам със специалното доверие на Оливър, да прекарвам повече време с него.

Не беше никаква изненада, че мадам беше буквално слисана от моето внезапно проявило се внимание към нея. Но каква прекрасна жена беше тя! Тя ме научи на всичко, което знам. В кухнята.

Не ме възбуждаше по никакъв начин, разбира се, но действително предизвикваше небцето ми. По онова време Ирландия в гастрономическо отношение беше нещо като пустиня. Магданозеният сос се считаше за върха на изисканата храна. В кухнята на мадам Вероник научих, че варенето не е единственият начин, по който можеш да сготвиш един зеленчук, че сладкарството е изкуство, че месото може да се опушва, консервира, пече на скара и задушава; научих, че подправките добавят аромат и че чесънът изобщо съществува.

Обучението ми в кулинарията започна случайно. Буквално. Когато в онази сутрин се изправих на вратата на кухнята и предложих услугите си, пред очите ми се разигра случка, която предопредели бъдещето ми. Ан-Мари, възрастната кухненска помощничка, се препъна, докато носеше тава с прясно омесени кифлички, падна, удари се в мивката и съответно си счупи ръката. Счупването не беше лошо — не стърчаха натрошени кости или нещо подобно — но очевидно беше много болезнено. Жената извика от болка и предизвика невероятна суетня. Изпратиха за лекаря от селото. След това откараха Ан-Мари в местната болница и до края на престоя ни в замъка повече не я видяхме. След като бездруго вече се бях натресъл, а обядът така или иначе трябваше да се приготви, мадам ми показа какво трябва да правя с кифличките (да ги напръскам с вода и да ги метна във фурната), а след това ме назначи да й помагам до края на седмицата. Преживяването се оказа истинско блаженство. Учех бързо, до края на първия ден бях приготвил първия си винегрет, бях задушил шест пресни пъстърви (задушил, представете си!), бях изпекъл цяла торба моркови и бях сотирал тиквичките. Разбира се, мина още време, преди да мога сам да приготвя сос veloute или да изпека тарталети с праскови, но аз бях упорит. Мадам беше отлична учителка, но и аз, ако смея да отбележа, бях отличен ученик. Освен това бях на закрито и вършех работа, която ми доставяше истинско удоволствие. Да, беше доста горещо, особено когато работеха и двете фурни, но въпреки това беше по-добре от това да се пека цял ден на слънцето.

Когато вечерта се върнах в спалното помещение, греех от вълнение и възторг. Оливър реши, че мадам е откликнала на авансите ми, но истината е, че аз съвършено бях забравил за мисията си да я съблазнявам.

Лора, разбира се, побесня: брат й си живееше живота в кухнята, приятелят й се наслаждаваше на още по-изисканата обстановка в библиотеката, а тя садеше и окопаваше като последна селянка. Опитах се да я успокоя, като й казах колко добре изглежда след всичкия този труд. Физическата работа беше развила мускулите й, а след първоначалното изгаряне кожата й беше придобила очарователен тен и сестра ми приличаше на истинска амазонка. Вместо да приеме комплимента ми, тя дълго се оплаква колко уморена и самотна се чувства. До края на дните си ще съжалявам горчиво, задето не обърнах внимание на думите й тогава.

Направих няколко жалки опита да флиртувам с мадам, но тя проявяваше точно толкова малко интерес към мен, колкото и аз към нея. Езиковата бариера правеше нещата още по-конфузни (макар че усилията ми бездруго бяха напразни), но аз бях твърдо решен да не разочаровам Оливър. Той ми даде още няколко съвета и аз реших, че съм достатъчно подготвен.

В края на един особено горещ и потен ден спрях мадам, отместих кичур коса от лицето й и я попитах дали ще ми позволи да я среша. Оливър настояваше, че това било ход, гарантиращ стопроцентов успех. Жената доста се изненада, но се съгласи. Оливър се оказа прав. Жените обожават някой да докосва косата им. Докато я решех, ми дойде великолепна идея. Косата на мадам беше доста дълга. Хванах с ръка един кичур и го преплетох с друг, като ги усуках заедно и така направих нещо като кок на тила й. Tres chic. Току-що бях изобретил своя собствена прическа. Какво да ви кажа, не беше много оригинално. Прическата беше всъщност chignon, типично френска, модерна в Париж през 40-те години на века, но аз и мадам нямаше откъде да го знаем. Аз никога преди не си бях играл с женска коса, а мадам може и да разбираше от bain-marie и sabayon, но в модата никаква я нямаше. Едно можех да кажа за нея обаче: не беше глупачка.

— Ти es homosexuel? — попита тя.

За щастие тази дума звучи еднакво на всички езици.

— Oui — отвърнах аз. След това плаках цял час.

Мадам се държа невероятно мило. Нямах ни най-малка представа какво ми говореше, но жестовете й — опираше пръст на устните си — подсказваха, че ще пази тайната ми. Новината ни най-малко не я притесни — не ме изхвърли от кухнята, не ми се присмя, не се ужаси. За нея това беше нормално. Просто странното ми поведение получи своето обяснение. С жестове признах, че съм влюбен в Оливър, и това вече доста я скандализира. Тя, както и всички в замъка, знаеха, че той и сестра ми Лора са двойка. Мадам ме прегърна майчински и заприказва дълго-дълго на френски, докато жестикулираше към хълма навън. Реших, че ме праща да ида да се поразходя. Отидох. Не помогна.

Същата вечер в спалното помещение Оливър нямаше търпение да узнае как върви съблазняването.

— Страхотно — рекох.

Ежедневната ми борба продължи. Мадам ме хващаше да наблюдавам Оливър, докато той общуваше с новото си семейство — мосю и Жан-Люк. Достатъчно лошо беше, че съперница за сърцето му беше собствената ми сестра, а сега трябваше да го деля и със семейството на мадам Вероник. Зачудих се дали и тя не ревнува заради времето, което баща й и синът й прекарваха с Оливър. Тя ми се усмихваше съчувствено, а след това мушваше в ръцете ми гребена. Аз потисках ревността си, като се потопих напълно в новата си роля и се заех да науча всичко, което можех, в кухнята.

Два дни по-късно мадам ме запозна с Морис, грубоват производител на зеленчуци, който всъщност притежаваше фермата на върха на хълма. Неговият английски беше по-добър от нейния. Той ми довери как мадам споделила с него, че съм un homo. Каза ми, че той също е гей и че може да ме заведе в един нощен клуб в Бордо, където ще срещна и други гей мъже. Аз пламнах от неудобство, а той избухна в сърдечен смях и ме заведе при божествения Тиери — красавец, който отглеждаше свине в Сент Емилион и който в крайна сметка отне девствеността ми. През онази нощ очите ми се отвориха. Осъзнах, че принадлежа към това ново за мен чудновато общество. Там ми беше мястото. До ден днешен сънувам как се будя до Тиери.

На следващата сутрин закъснях за работа в кухнята. Мадам ми намигна, усмихна се широко и направи неприличен жест с ръка. Несъмнено великолепна жена! Разбира се, Оливър не спря да ме пита къде съм прекарал предната нощ. Измислих някакво обяснение, но той знаеше, че не съм бил с мадам, така че ясно почувствах разочарованието му. В същото време неодобрението му към хомосексуалността ми, което довчера силно ме притесняваше, днес вече нямаше ни най-малко значение. Чувствата ми към Оливър се бяха променили из основи от вчера до днес. Той никога нямаше да отвърне на сексуалния ми интерес, пък и какъв би бил смисълът да го прави? Той скоро установи къде съм бил и мълчаливо премести леглото си в другия край на спалното помещение. Не разменихме и дума повече по въпроса. Сега, когато вече не се интересувах от Оливър, Лора поомекна и започна да проявява по-голямо разбиране. Дори започна да ми помага в новите връзки, като ми организираше транспорт до Бордо и ме запознаваше с други мъже, за които подозираше, че са хомосексуални. Лятото ми продължи в разточителен хедонистичен дух, който днес ми се струва изключително неуместен предвид трагедията, която скоро последва.

Към средата на август, за голямо неудоволствие на останалите работници, Лора не спираше да се оплаква от постоянна умора. В началото всички се оплакваха, но вече отдавна бяха свикнали с работата. Сега като се замисля, Лора трябва да се е чувствала много изолирана — брат й и приятелят й работеха в замъка, а тя блъскаше на полето. Разбира се, групата ни беше голяма, но тя беше най-близка с мен и Оливър. Аз вече бях прекалено зает с новия си живот, за да обръщам внимание на малката си сестра, макар вече да ми беше ясно, че връзката й с Оливър е на доизживяване. Той прекарваше все по-малко време с нея и все повече със стареца и момчето. А след това един ден просто я донесоха в безсъзнание в кухнята. Както обикновено, мадам пое контрола и веднага организира да я закарат на лекар. Ние е Оливър ужасно се притеснихме, но мадам скоро ни обясни, че Лора имала проблеми със стомаха и след седмица щяла да бъде отново на крака. След посещението при лекаря настаниха сестра ми в стаичка на третия етаж в една от кулите на замъка, до която се стигаше по скърцащо дървено стълбище. По няколко пъти на ден ходех да я наглеждам. Тя непрекъснато плачеше и не желаеше да разговаря с никого. Допуснах, че връзката им с Оливър не върви, но, честно казано, не го винях, че губи интерес. Постоянното мрънкане и оплакване на Лора лазеше по нервите на всички. Опитах се деликатно да повдигна темата пред нея, но тя не пожела да разговаряме, като ми каза, че „не бих я разбрал“. Права беше. До ден днешен не я разбирам.

Опитах се да поговоря с Оливър. Той поддържаше версията, че Лора чисто и просто се дразни от това, че ние работим в къщата, а тя — не. Призна, че се е опитал да сложи край на връзката им, но Лора не го приела добре и не можела да разбере, че всичко е свършило. Твърдеше, че работата му с мосю му отнемала много време и това дразнело Лора.

Стана ми ясно, че дори и Оливър някога да е обичал сестра ми, любовта му към новото му „семейство“ съвършено е засенчила предишното чувство. Той избираше да прекарва времето си с тях, а не с Лора. Много внимателно се опитах да й обясня това и й предложих да му даде време. В края на краищата, нямаше да стоим тук вечно. Скоро всички щяхме да се върнем в Ирландия и макар увлечението на Оливър по семейство Д’Егс да беше наистина странно, на Лора трябваше да й бъде ясно, че то е само временно.

Лора заяви, че с Оливър всичко е приключено, че не й остава друг избор, освен да приеме, че той я е отхвърлил окончателно, и отказа да коментираме повече въпроса. Почувствах, че помежду ни оставаха още неизказани неща, но не настоях. А след това обстоятелствата до такава степен завладяха вниманието ми, че непостоянните настроения на Лора минаха на заден план в съзнанието ми.

Три седмици по-късно, в първия ден след началото на гроздобера, всички спяхме дълбоко в спалните помещения. Бяхме ужасно уморени, защото в брането трябваше да се включат всички свободни ръце. Моите задължения в кухнята и ангажиментите на Оливър в библиотеката бяха отменени — периодът, в който гроздето придобиваше оптимално качество, беше кратък и то трябваше да се обере максимално бързо. Вечерта бях буквално като разглобен, паднах на леглото и мигом заспах, но три часа по-късно се събудих, напълно дезориентиран. Отвън се чуваха високи гласове. Оливър и Лора си крещяха, макар че, ако трябва да бъда честен, всъщност крещеше само Лора. Другите също се размърдаха, някои излязоха да проверят какво става. На мен вече искрено ми беше писнало от капризите на Лора. Тя непрекъснато се излагаше, излагаше и Оливър, и мен. Излязох навън и го видях как се опитва физически да се отскубне от нея, а тя беше обвила ръце около шията му.

— Ти ме обичаш! Трябва да ме обичаш! — хълцаше тя и отказваше да го пусне.

— Лора! — креснах високо. Тя се дръпна от Оливър, обърна се и впери поглед в мен. — Отивай да си лягаш — прошепнах й гневно. — Ставаш за посмешище.

Оливър също се обърна да си върви, но аз го спрях.

— Оливър, трябва да поговорим.

Той се поколеба, но ме последва в спалното, където останалите също постепенно потъваха обратно в сън. Започнах шепнешком да се извинявам за поведението на Лора.

— Обикновено не е такава, не знам какво я прихваща напоследък… Може би е заради новото място, може би работата се оказа твърде тежка за нея.

Помолих го да се опита да бъде по-търпелив с нея. Разбирах, че той вече не желае връзка с нея, но все пак настоях да й обръща малко повече внимание, за да не се чувства тя напълно пренебрегната. Той дори не вдигна очи да срещне погледа ми и докато ме слушаше, не спираше да си играе с каишката на часовника си. Беше ми изключително неприятно, че бях принуден да водим подобен разговор, особено толкова скоро след като бях признал собствените си чувства към него.

Минаха още няколко минути, преди да доловя нещо странно във въздуха. Не можах да го определя веднага, но инстинктът ми подсказа да стана. Надигнах се тихо, не желаех да притеснявам отново останалите. Измъкнах се на пръсти навън, Оливър ме последва. Излязохме на открито. Нощта беше топла, но навън миризмата се усещаше ясно и в объркването си отначало помислих, че някой пуши марихуана. Тогава Оливър посочи към къщата. За разлика от други нощи, луна почти нямаше и едва-едва се очертаваше силуетът на замъка, но в следващия миг чух припукването и хукнах. Изкачих стълбите тичешком: знаех, че ми мирише на дим, че това е мирисът на пожар, че въздухът е напоен с него, а след това стигнах до най-горното стъпало и изпепеляваща горещина ме блъсна в лицето. Видях, че приземният етаж на едното крило е изцяло обхванат от пламъци. Оливър се втурна да събуди останалите.

Ако бях нащрек, ако бях тичал по-бързо, ако не бях толкова уморен, ако се бях досетил, ако го бях предвидил, ако… Господи, до края на живота си можех да си измислям нови и нови „ако“! Закрещях, но гласът ми потъна немощно в нощта и аз си спомних, че акустиката тук беше такава, че за да ме чуят в къщата, трябваше да се кача на предната тераса.

Едно от задълженията ми беше да викам работниците на обяд, като бия камбаната на изоставения параклис в единия ъгъл на двора. През дима успях да видя, че той е незасегнат от пламъците, така че, крещейки за помощ, се втурнах натам, блъснах с рамо тежката дървена врата и задърпах с все сили старото въже, а камбаната загърмя безредно в камбанарията. Шумът от пламъците вече беше много силен: пукаха, съскаха, стенеха. Най-много се тревожех, че над библиотеката — която беше погълната от свирепи пламъци — може да има спални. От дима започнаха да изскачат хора, видях хаос, паника и ужас. Скоро намерих Лора, обляна в сълзи и вкопчена в Оливър, самия той с посивяло лице. Накарах няколко от момчетата да домъкнат маркучите от поливната система на лозето, но, първо, това ни отне много време и второ, когато ги развихме, се оказа, че са фиксирани неподвижно и доста къси — най-далечната точка, която бихме могли да облеем с вода от тях, отстоеше на повече от десет метра от пожара. Неколцина от работниците вляво от мен жестикулираха и крещяха, опитвайки се да вдигнат каменната плоча, служеща за капак на отдавна изоставения кладенец в основата на стълбището към терасата. Други влачеха стар градинарски маркуч от подобните на пещери изби под замъка. Имаше и хора, които просто стояха наоколо, застинали в пълен шок. Тогава от пламъците изскочи някакво същество, което въобще не приличаше на човек, но през шума от огъня и виковете аз дочух женски писъци — не ясния, висок писък на героините по телевизията, а грозния, страшен вой на изпепеляващата мъка. Никога преди не бях чувал нищо подобно и от самата мисъл да го чуя отново ме побиват тръпки. Така звучаха загубата, скръбта и отчаянието на мадам. Цялото й тяло и леката й нощница бяха почернели, по-голямата част от дългата й коса беше напълно изгоряла, главата й беше цялата в рани. Сграбчих я и я задържах здраво, защото тя се опита да се отскубне и да се втурне обратно в зейналата адска паст зад гърба си, като крещеше дрезгаво „Папа! Жан-Люк!“, докато остана без глас.

Цялото източно крило на къщата беше обгърнато плътно от пламъците, които ближеха и обвиваха рухващите една по една греди, плочките, зидарията. По-късно узнах, че Жан-Люк често прекарвал нощта в креватчето си, поставено специално за тази цел в спалнята на дядото на първия етаж на същото това крило. Мисля, че пожарните пристигнаха час след началото на стихията, но пред лицето на нещастието времето няма никакво значение. Това е фалшив, човешки конструкт, който няма сили да противостои на природата. Тя не се интересува от тиктакането му. Пожарникарите ни изтикаха назад и поеха нещата в свои ръце. Бяха отлично организирани и трябва да призная, че пристигането им ме изпълни с известно облекчение, макар надеждата за добър край отдавна да беше потънала в пламъците.

До другата сутрин от източното крило не беше останало нищо, освен голите външни стени. През зейналите прозорци се виждаше само небето и няколко от падналите покривни греди. Нямаше надежда, че ще намерят мосю или Жан-Люк живи. Клетата мадам — семейството й и цялото й минало бяха заличени за миг по възможно най-жестокия начин.

Докато качвах мадам в линейката — напълно съсипана и разтърсвана от безмълвни хлипове — забелязах зад гърба си Оливър, неподвижен, мълчалив, със застинало лице и неконтролируемо треперещи ръце. Беше в шок.