Затворницата на дракона

ПЪРВА ГЛАВА

Англия, 1152 година

Жената беше дребна и нежна. Пред нея стоеше огромен рицар и това я правеше още по-малка. Русокосата й глава едва стигаше до раменете на мъжа. Когато огромната му длан се стовари върху лицето й, тя отхвръкна настрани. Двамата оръженосци я прихванаха. Те старателно изтикваха нещастницата напред, за да не пресрещнат юмрук по погрешка. Дори не й позволяваха да се приведе. Държаха я изправена, за да не я отмине някой от ударите.

Роина Белем стоеше в другия край на малката стая. И нея държаха двама войника. Същите, които я бяха довлекли тук. Принудиха я да гледа бруталността на доведения си брат. По брадичката й струеше кръв. Девойката хапеше устни, за да не изкрещи. По пребледнелите й страни се стичаха сълзи. Доведеният й брат не я беше бил. Явно не искаше да отговаря на неудобни въпроси, защото синините по тялото й със сигурно щяха да смутят младоженеца.

Джилбърт Д’Амбре явно не страдаше от подобни скрупули относно мащехата си. Лейди Ан Белем носеше неговата фамилия и за втори път беше овдовяла, но това нямаше значение за него. С нея единствено можеше да контролира поведението на Роина. Наистина нямаше нещо, което дъщерята не би направила за своята майка. Но това, което този път искаше от нея…

Ан погледна своята дъщеря. По страните й личаха отпечатъци от пръстите на Джилбърт, но въпреки това очите й оставаха сухи. От устните й не се отронваше и стон. Лицето й беше толкова изразително, че девойката се разплака още по-силно. Безмълвно майката сякаш й казваше: „Толкова често са се отнасяли с мен по този начин! Не обръщан внимание, дъще! Не се подчинявай на този мръсник!“.

Нейното желание съвпадаше с това на Роина. Лорд Годуин Лионс, когото Джилбърт беше избрал за неин съпруг, можеше да й бъде дядо. По-точно прадядо. Майка й, която трябваше да я убеди да приеме предложението, в този момент само потвърди слуховете:

— Познавам Лионс. Той не е подходящ, за наследница от рода Белем. Дори и да пренебрегнем възрастта, името му е свързано с такава скандална слава! Никога няма да одобря такъв съюз!

— Той е единственият, който ще успее да възвърне имотите й — изтъкна Джилбърт.

— Защото баща ти ги изпусна, заслепен от собствената си алчност.

— Не — той е единственият…

— …който ще заграби земите на съседа си? — В гласа на лейди Ан прозвуча презрение към доведения й син. То обаче не можеше да се сравни с онова, което беше изпитвала към баща му. — Той ще обяви война и няма да търси помощта ти? Ще насилва жените да се омъжват повторно още преди да са изстинали труповете на съпрузите им? Това стана възможно след като слабохарактерният Стивън седна на трона!

Джилбърт се изчерви от гняв. Продукт на своето време, той изобщо не се срамуваше от онова, което баща му беше причинил на лейди Ан. Стивън беше отнел короната от Матилда след смъртта на стария крал Хенри. Тогава кралството се беше раздвоило. Половината от феодалите не приемаха жена на трона. Останалите й бяха верни и искаха да ги управлява синът й Хенри Аквитански. Хюго Д’Амбре подкрепяше Стивън. За него беше в реда на нещата да убие бащата на Роина, васал на Хенри. После принуди вдовицата на Уолтър Белем да се омъжи за него и така си присвои всички земи на единствената наследница. Доби контрол и върху имотите, които Ан беше донесла като зестра. Нито Ан, нито Роина можеха да разчитат на нечия помощ. Кралството беше хвърлено във вълна от беззакония.

За разлика от баща си, който вършеше своите безобразия злобно, Джилбърт беше типичен продукт на своето време. Груб и невъздържан, най-много обичаше да пълни хазната си на чужд гръб. Седемнадесет от своите двадесет и три години беше преживял в анархия. Политиката му не се отличаваше от тази на останалите феодали. Повечето от тях се възмущаваха от безхарактерния крал, но успяваха да се възползват от царящото беззаконие.

В интерес на истината, за тези три години, като доведен брат на Роина, той не я беше нагрубил нито веднъж. Не беше посегнал и да я бие, както правеше баща му. Като рицар, Джилбърт беше добре обучен и смел. Като мъж беше дори красив. Косите му бяха гарваново черни, а тъмните му очи издаваха остър ум. До този ден Роина го беше мразила единствено защото беше син на такъв баща. Поради ненаситната си алчност те постоянно водеха войни със съседите. Това беше разкъсало земите им. Всичко по-ценно, което притежаваха двете с майка й, вече беше загубено. Бяха разтурили брачния договор, създаден от баща й. Държаха я неомъжена, за да продължават да безчинстват с имотите й. Всяка година облагаха нейните васали с непосилни данъци.

Миналата година Хюго Д’Амбре съвсем безразсъдно беше решил да завземе крепостта Дирууд, но сякаш се беше пъхнал в гнездо с оси. Дирууд принадлежеше на един от най-силните военачалници на северните провинции, лорд Фулкхърст. Той не само се беше притекъл на помощ на своя васал в Дирууд, но оттогава систематично разоряваше нахалника, дръзнал да нападне негова собственост. За нещастие целта му не бяха само имотите на Хюго, но и тези, придобити чрез настойничество. Тогава бащата на Джилбърт разбра какво нещастие е да имаш слаб крал. Монархът отказа да му се притече на помощ, прекалено зает със собствените си проблеми. Преди два месеца Хюго беше убит при тези безредици, но това не задоволи Фулкхърст. Джилбърт не се съмняваше, че нещата вървят към жестоко отмъщение.

Предложеното от сина примирие му бе отказано високомерно. Вбесен, Джилбърт беше решил да си върне земите на всяка цена. В тази цена, разбира се, той включваше единствено жертвата на Роина. Тя трябваше да се омъжи а този дърт развратник. Беше я уверил, че ще бъде за кратко, защото съпругът й е с двата крака в гроба. Тогава отново щеше да я постави, под свое попечителство. Проблемът беше в това, че независимо от продължителността на този брак, Джилбърт искаше дете от него. Беше дал да разбере, че само но този начин тя може да си върне всички имоти. Чрез наследника щеше да получи земите и богатствата на стария козел. Така Джилбърт можеше да завладее обратно собствеността на Д’Амбре от ръцете на Фулкхърст.

Това беше идеален план, но служеше единствено на интересите на Джилбърт. Нямаше да му струва нищо, а придобивките щяха да бъдат огромни. Включително и да вкара Роина а леглото си. Нещо, за което беше копнял винаги. Точно това беше в центъра на машинациите му. Джилбърт беше луд по русокосата красавица, която от няколко години му се падаше заварена сестра.

Когато баща му се ожени за Ан Белем, Роина беше на петнадесет години. Джилбърт я пожела отчаяно. Баща му веднага изби тази идея от главата му. Цената на момичето рязко щеше да падне, ако я лишат от девствената й ципа. За щастие Хюго Д’Амбре нямаше вечно да бъде жив. Джилбърт съзнаваше, че девствеността на девойката не беше за него. Той можеше да изчака и да я има след съпруга й.

Точно по тази причина той се беше държал добре с нея. Не искаше неговата грубост да я настрои срещу него, както срещу баща му. Искаше Роина да го пожелае, когато я отведе в леглото си. Толкова я искаше, че беше готов дори да се ожени за нея, ако от това щеше да има някаква облага. За сега не виждаше такава, след като Д’Амбре вече контролираха имотите й, но веднага щом забременееше, той имаше намерение да я вкара в леглото си. Заварената му сестра трябваше да стане негова любовница! Въпреки това нямаше да се поколебае да я омъжи отново, за да се облагодетелства от новия й брак. Можеше да се отървава от съпрузите й без проблем, но очевидно по-трудно щеше да бъде да събуди страстта у нея.

Омъжвайки я за Лионс против волята й, си спечелваше презрението й. Не мислеше, че като бие майка й пред нея, щеше да я обиди прекалено много. Джилбърт беше свикнал да гледа как баща му непрекъснато малтретира лейди Ан и този факт отдавна не му правеше впечатление. Не помисли обаче за това, че Роина през последните три години бе държана в крепостта Кемел, вместо да бъде с майка си, и че не е свикнала на такава гледка. Беше сигурен, че девойката няма да го намрази, като види как се отнася с майка в. А това просто беше последното нещо, длъжен да направи, за да я принуди да се омъжи по негова воля.

Първата грешка на Джилбърт беше, че пренесе автоматично отношението към майката и върху Роина. Втората му грешка беше, че докато биеше мащехата си, не обръщаше внимание на Роина. Когато видя упорито вперения поглед на лейди Ан, той се обърна назад и вбесен разбра грешката си: момичето обичаше своята майка. От огромните й сапфирени очи капеха сълзи. С последни усилия на волята си налагаше да не го помоли да спре. И всичко това стана, защото майка й не одобряваше този брак!

Трябва просто да я завлече при Лионс и да я омъжи за него. Щеше да е пъхната в леглото му преди да е успяла и да мигне. Сега красивите й сини очи го гледаха с такава ненавист, че тя със сигурност никога нямаше да го пожелае. Така да бъде! Той ще я притежава, и то доста скоро. От гняв пръстите му се свиха в юмрук, който се стовари върху главата на лейди Ан. Жената се отпусна безмълвно. Роина се задави от мъка и едва успя да прошепне:

— Стига толкова!

Джилбърт остави майката да виси в ръцете на войниците и застана пред дъщерята, все още кипейки от ярост. Повдигна лицето й към своето, но въпреки яда си не я стискаше грубо. Без да се замисли, дори изтри сълзите от бузите й. Когато заговори обаче, тонът му беше рязък.

— Ще се ожениш ли за лорд Годуин?

— Да.

— Ще го направиш ли по собствено желание?

Роина го изгледа мрачно и избухна:

— Искаш прекалено много и…

— Напротив. Какво ще ти коства една усмивка? Така ще си осигурим неговото съгласие, когато се подписва брачният договор.

— Нима е под въпрос съгласието му?

— Не, но нямаме време за губене. Фулкхърст сега не ни безпокои, но това е, защото съвсем наскоро превзе Тур.

При тази новина Роина пребледня. Тя знаеше, че две от нейните крепости в близост до Дирууд са превзети. Едната се предала дори без бой. Но замъкът в Тур беше най-голямото имение на баща й. Той беше най-силната твърдина и отстоеше доста на север. Роина беше отраснала в Тур. Всичко, което знаеше за любовта и щастието, го беше научила сред каменните му стени. Сега този военачалник държеше крепостта. Всъщност през последните три години кой ли не беше я превземал… Тя самата със сигурност никога нямаше да я притежава. Дори и да успееше лорд Годуин да й я върне, крепостта щеше да бъде нейна само на книга.

Джилбърт не изтълкува точно изражението й.

— Не се отчайвай, Роина. Лионс е забогатял, защото двадесет години е обирал търговците на Къркбурой. Неговите пари ще ни помогнат да отблъснем Фулкхърст. До един месец ще си получиш Тур обратно.

Девойката не каза нищо. Вече я бяха информирали, че брачният договор е съставен в нейна полза. Веднъж възвърнати, имотите оставаха на нейно име. Това изобщо не я радваше, тъй като в кралството законът и справедливостта не означаваха нищо. Ако Хенри дойдеше на власт, положението щеше да бъде съвсем различно. Без съмнение Лионс възнамеряваше, да използва нейните имоти. Джилбърт обаче нямаше да позволи това да продължи дълго. Ако старикът не умре скоро, той, без съмнение, щеше да му помогне в това начинание. Но тя първо трябваше да роди. Както беше правила всеки ден през тези три години, Роина отново се замоли Хенри Аквитански да си възвърне престола. Баща й беше васал на Хенри. Тя щеше веднага да последва неговия пример. Само тогава можеше да избегне контрола на Джилбърт Д’Амбре. Вместо да издаде мислите си, девойката попита:

— Означава ли това, че моите васали ще работят за мен, или отново ще бъдат въвлечени в нескончаемите ти войни?

Джилбърт пламна цял. Това беше друго беззаконие, започнато от баща му. Когато именията на Белем смениха собственика си, техните девет васали трябваше да отдадат почит на Роина. Но през тези три години тя не беше виждала нито един от тях, държана в изолация в най-малката крепост на Хюго. Всеки път, когато споменаваше за това, обяснението беше, че рицарите й или са в обсада, или се сражават, или са заети с нещо друго. По всяка вероятност нейните хора я смятаха за умряла. В противен случай нямаше да спестят на Хюго усилието да им обясни как е тя.

— Петима от васалите ти загинаха от оръжието на Фулкхърст — категорично заяви Джилбърт. — Колкото до сър Джерард, дали е жив или мъртъв, не мога да ти кажа. Той беше управител на замъка в Тур. Може би онзи мерзавец го е посякъл, както направи и с моите рицари. — Мъжът повдигна рамене. Сякаш му беше безразлично дали Джерард е бил помилван.

Ако някакъв цвят се беше върнал по страните на Роина, то той изчезна отново. Тя не попита нищо повече. Страхуваше се да узнае кои още от рицарите не са между живите и кого трябва да обвинява за съдбата им. Дали жестокия Фулкхърст или Джилбърт и баща му, навлекли си мъстта му? Господи, кога най-сетне тази земя ще заживее в мир?

Роина тихо помоли да бъде освободена. Джилбърт кимна с глава и двамата войника я пуснаха. Девойката веднага се завтече към майка си, но Джилбърт я сграбчи и я насочи към вратата. Девойката безуспешно се задърпа.

— Нека да ида при мама!

— Не! За нея ще се погрижат придворните.

— Не съм я виждала от три години, Джилбърт — припомни му тя.

— Когато детето на Лионс започне да зрее в утробата ти, достатъчно време ще бъдете заедно.

Този път девойката не издържа.

— Ти си по-лош дори от баща си! Той поне беше честен в своята жестокост.

Ръката му я притисна още по-силно. Това беше единственият знак, че думите й са го засегнали.

— Грижа се единствено за интересите ти и…

— Лъжец! Ще направя каквото искаш, но ако още веднъж ми кажеш, че аз ще спечеля от това, ще закрещя!

Джилбърт благоразумно замълча. Единственото, което му се искаше, беше да я стисне в прегръдките си и да я целува. Силата на гнева й го възбуждаше повече от красотата й. Но не посмя дори да я погали. Ако пък я изпратеше при Лионс без девствената й ципа, рискуваше никога да не получи богатствата му.

— Хайде, днес тръгваме за Къркбурой — успя да изрече накрая. — Сватбата ще бъде утре. — „При първия признак, че си забременяла, ще легнеш в моето легло“, продължи мислено Джилбърт.