Затворницата на дракона

ВТОРА ГЛАВА

Когато пристигнаха в Къркбурой, слънцето клонеше към залез. Портите на града още бяха отворени. На Роина й хареса червеният отблясък, окъпал високите кули. Без съмнение това беше предзнаменование за бъдещето й сред тези високи зидове.

Бяха пропътували спокойно двадесетте километра дотук. Ескортираха ги най-верните хора на Джилбърт. Всички мислеха, че му се подчинява, защото е неин доведен брат и настойник. Но Роина знаеше, че го прави единствено заради майка си. Ако не беше окаяната й съдба, девойката щеше да направи всичко възможно да избяга. Не беше далеч от мисълта дори да убие Джилбърт, толкова го мразеше в този ден. Това обаче би донесло на майка й непоносими страдания, а тя не заслужаваше такава съдба. И без друго достатъчно бяха я унижавали Д’Амбре.

Сега Роина разбра защо двете бяха разделени веднага щом ги отведоха от Тур: защото биха могли да избягат. За тях не би било проблем да намерят помощ сред феодалите, противници на Стивън. Роина дори можеше да се омъжи, за да се защити от алчността на Д’Амбре, поне щеше да има право на избор.

Сега вече нищо нямаше значение. Утре щяха да я венчаят, освен ако… Господи, колко пъти се беше надявала на някакво чудо!

Ако баща й не я беше обичал толкова много, тя щеше да бъде задомена още четиринадесетгодишна. Така постъпваха с всички дъщери. Нейният годеник беше човек с чест. Той щеше да почака с консумирането на брака докато порасне и може да ражда децата му. Но баща й не искаше да предизвиква съдбата, поради непрестанно разцъфтяващата й красота. Освен това не желаеше да се разделя с нея толкова рано.

Ако не беше дръзнал да се изправи сам срещу армията на Д’Амбре, все още щеше да бъде жив. Тур можеше да падне в ръцете на врага, но всички можеха да избягат в двора на Хенри или при някой негов васал.

Ако Хенри беше станал крал, ако Джилбърт умре… Но вече беше прекалено късно за това. Тя е в крепостта на Лионс. Това я поставя под негова власт, дори и да не са женени. Той ще я направи своя съпруга, за да постигне целта си. Дали Джилбърт е с нея, или не, и това е без значение.

Когато се изкачваше по стълбата към централния салон, Роина вече беше вцепенена от отчаяние. Явно бе, че Джилбърт не е преувеличавал за богатствата на този човек. Докато прекосяваха двора, девойката преброи по пътя им девет рицаря. По крепостната стена и кулите гъмжеше от войници. В салона имаше още. Отрупани с бели покривки и златни чинии, масите бяха подредени за вечеря. Дори стените разпръскваха сиянието на богатствата на своя господар, претрупани с блестящи сребърни и златни оръжия, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Прислугата беше многобройна. Вероятно за всеки гост отговаряше човек, но Лионс не харчеше пари за тях. Дрехите им бяха парцаливи, телата им бяха съмнително чисти. Нищо чудно, че ръцете им трепереха и погледът им блестеше явно от глад. Лионс се бе разположил на централната маса като крал. Той зашлеви двама прислужника без видима причина. Един рицар ритна друг така жестоко, че нещастникът падна на пода. Продължиха да го налагат, докато онзи събра сили да избяга.

Роина беше толкова възмутена от сцената пред себе си, че замръзна на място. Наложи се Джилбърт да я дръпне за ръката. Рицарят, който риташе нещастника, я погледна и без никакъв срам и угризения й се усмихна.

Всеизвестно беше, че в отсъствието на дами мъжете се държаха като животни. Но на масите седяха много жени, някои от които сигурно бяха съпруги на рицарите. Очевидно те не се изненадваха от поведението на мъжете си. Това говореше красноречиво за характера на господаря. Всички се чувстваха задължени да следват неговото поведение.

Роина избягваше да гледа натам, където седеше бъдещият й съпруг. Сякаш това щеше да я спаси от неизбежното… Джилбърт я изтръгна от вцепенението. Само един поглед към Годуин Лионс едва не я накара да закрещи от ужас. Когато несъзнателно направи крачка назад, Джилбърт я избута напред.

Гледката беше по-лоша и от най-смелите й фантазии. Този мъж не само беше стар! Той имаше вид на труп. Кожата му беше като варосана и толкова набръчкана, че по нея не можеше да се открие и милиметър гладко място. Каквото беше останало от косите му беше бяло, освен един проскубан рус кичур. Прегърбеното му тяло го нравеше по-нисък от Роина. Ярката му копринена роба по деколтето и ръкавите беше обточена с кожи. Този разкош го правеше направо гротескно смешен.

Бялото на очите му беше мръсножълто. Млечна пелена покриваше студеното сиво на едното му око. Той беше почти сляп. Трябваше да се приближи на сантиметри от Роина, за да я разгледа. Тогава я блъсна противният му дъх на гнило. Ако не се беше отдръпнал, девойката щеше да се задуши. С деформираните си пръсти я пощипна по бузата и се изхили с единствените два зъба, останали в устата му.

Когато я представяше, Джилбърт крещеше в ухото му, което показваше, че бъдещият й жених е и глух. Това беше истински късмет. Роина вече не можеше да се спре. Гордостта й беше изчезнала някъде и тя се примоли на доведения си брат:

— Моля те, Джилбърт, не постъпвай така с мене! Ако трябва да ме омъжиш, избери някой друг…

— Млъквай! Няма връщане назад. Вече сме направили уговорката.

И изобщо не я беше попитал преди това?

— Уговорката може да се промени!

— Не! Няма друг, който да приеме всичките ми условия!

Условията му! За него най-важно е собственото му благосъстояние, а тя се беше унижила да го моли! Няма никога повече да моли мъж за нещо! Мъжете са изтъкани единствено от алчност и похот!

Роина протегна врат, за да се приближи до ухото му.

— Пази гърба си, братко! При първа възможност ще забия камата си в тебе!

— Не говори глупости! — отряза я оня, но в гласа му се почувства неудобство. Нещо в нея му говореше, че това не е празна закана. Когато извика името й, беше направо изплашен: — Роина!

Тя вече му беше обърнала гръб и молеше някаква прислужничка да я отведе в стаята, определена за нея. Ако Джилбърт или лорд Годуин се бяха опитали да я спрат, щеше хубавичко да им покаже как хапе една обезумяла от мъка жена. За щастие никой не го направи. Когато изкачи стълбите до стаята на върха на кулата, нещастната девойка даде воля на сълзите, които я заслепяваха.