Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Дневната не беше много мръсна и двете с Енид бързо я чистиха. Наближаваше обяд, когато Роина се насочи към тъкачницата. Една от вратите, край които минаваше, се отвори внезапно и тя подскочи изплашена. Бързо я издърпаха вътре.

— Крайно време беше да се появиш! — Гласът беше сърдит, но обичта в него беше позната.

— Милдред!

— Цяла сутрин чакам да излезеш от тъкачницата. Защо идваш отдолу?

Роина беше прекалено заета с това да прегръща своята приятелка и не й беше до спорове.

— Как попадна във Фулкхърст? И на тебе ли иска да отмъщава Уорик? Толкова се радвам да те видя, Милдред, но не искам това чудовище да наказва и теб! Не мислех, че ще те видя…

— Замълчи, милата ми — успокои я прислужницата и я настани на табуретка между панерите с шивашки принадлежности. — Как бих могла да кажа нещо, след като не си затваряш устата? Защо не отговори на въпроса ми? Казаха ми, че ще спиш в тъкачницата.

Милдред придърпа стол и седна до нея, но Роина не я погледна, когато отговори:

— Спах долу миналата нощ.

Изчервяването й беше достатъчно красноречиво и Милдред не попита повече. Само отбеляза:

— Не съм изненадана.

— И защо? Той вече получи своя реванш!

— Не знаех.

— Да, направи така, че да почувствам същото. Не мога да разбера защо продължава да го прави!

— Значи е било ужасно?

— Повече от ужасно!

— Всичко ли беше така?

Роина се намръщи.

— За какво намекваш?

Милдред сви рамене.

— Ако правилно съм те разбрала, котенцето ми, би трябвало да почувстваш същото, което причини на него. Така ли беше наистина? — Лицето на младата жена стана още по-червено. — Виждам, че има разлика. Това и трябва да се очаква, след като такъв хубав мъж…

— …и жесток…

— …знае какво иска.

— Единственото нещо, което Уорик дьо Шавий желае, е да платя за алчността на Джилбърт. Сега ми кажи какво правиш тука? Мислех, че те е зарязал в руините на Къркбурой, без възможност да се върнеш дори в Туре.

— Никой не беше оставен в руините. Лорд Уорик пощади града. Изгори само хана, където са го пленили. На всички, останали без подслон, предложи убежище в земите си. Колкото до мен, той мисли, че ми е задължен. Повярвай ми, уверих го, че съм изпълнявала единствено твоята заповед.

— Знам колко мрази да слуша извинения!

— Да, мислех, че ще ме убие, ако още веднъж спомена за твоята невинност. Предложи ми подслон във Фулкхърст, ако му се закълна във вярност. Приех предложението с удоволствие. Единственият проблем е, че ми забрани да разговарям с тебе.

Роина въздъхна.

— Така си и мислех, той не би понесъл да съм облекчена от присъствието ти тук.

Милдред стисна ръката й.

— Не се отчайвай, миличка! Сигурна съм, че не е толкова лош, колкото иска да се представи. До ушите ми стигнаха толкова слухове за събитията, направили го такъв, че направо го съжалявам.

— Съжаляваш го? — Роина не вярваше на ушите си. — Да не би да те е ударил по главата, преди да те домъкне тук?

Милдред се засмя.

— Не, само ме мъкнеше из околността, за да търси изчезналата си годеница. Трябва да те уверя, че хич не мислеше за нея. Изобщо не беше разочарован, когато не я откриха. Но всеки ден при него пристигаше човек от крепостта, който му носеше информация от Джон Джефърд.

Роина застина.

— Джон? Мислех, че е само тъмничар тук. Какви вести може да е чакал от него Уорик?

Милдред я изгледа недоверчиво.

— Не се прави, че не разбираш!

— Но Уорик не знаеше, че Джон се грижи за мен в тъмницата!

— Как да не е знаел, след като той е заповядал това?

— Той? Мислех, че сър Робърт…

Значи Уорик я беше хвърлил в тъмницата само за да страда от ужасните картини във въображението си. Килията й беше почти палат с тъмничар като Джон. Не е възможно Уорик да не познава доброто сърце на този човек.

Благородството му просто витае във въздуха. Той не би могъл да нарани ничия душа. Внезапно Роина извика:

— Нищо не разбирам! Защо е трябвало да се грижи за мен, преди да е сигурен, че нося неговото дете?

— Понякога жената зачева много бързо. Имаш ли някакви проблеми? Разполагам с някои неща, които биха ти помогнали.

— Не, единственият симптом е липсата на месечното ми разположение — успокои я бързо Роина.

— Така беше и с майка ти. Вършеше и най-тежката работа, сякаш не е…

— Милдред, не желая да говорим на тази тема, след като Уорик има намерение да ми отнеме детето!

— Казал ли ти го е? — попита замислена Милдред.

— Иначе бих ли била толкова сигурна? Заяви, че ще ме лиши от него така, както аз го откраднах от него.

— А ти искаш ли си го?

— Разбира се! Та то е мое!

— И негово — изтъкна прислужницата.

— Но той не го е пожелал!

— Ти също!

— Но Уорик го иска само, за да ме нарани!

— Това не е убедителна причина.

— Да — и може би той ще го разбере. Да не правим планове за оставащите осем месеца. Със сигурност дотогава няма да напуснеш замъка. Минавала ли ти е мисълта за бягство?

— И още как — изсумтя Роина. — Само да разбера кога двете врати остават без стража, изчезвам!

Милдред се засмя.

— Няма да е толкова лесно, но може би лорд Джилбърт ще помогне, когато разбере къде си. Не се съмнявам, че вече е узнал за разрушаването на Къркбурой. Чудя се защо още не е пристигнал пред вратите на Фулкхърст с армията си.

— Не си го и помисляй дори! — ядоса се младата жена. Предпочитам да търпя жестокостите на Уорик, отколкото отново да попадна в ръцете на този омразник!

— Доведеният ти брат би могъл да те ожени отново…

— Един грохнал съпруг ми стига, Милдред! Колкото до Джилбърт, преди да избяга от Къркбурой, той ме целуна съвсем не като брат!

— Значи най-сетне е издал похотта си? Бъди сигурна, че ще последва и повече. Сигурен, че вече носиш наследника на Къркбурой, не би се поколебал да те пъхне в леглото си. Е, поне е красив мъж. Сигурно няма да имаш нищо против него?

— Милдред!

— Е, тогава бъди доволна, че скоро няма да напуснеш тези стени. Тук си на сигурно място и Джилбърт не може да се докопа до тебе.

В това имаше нещо вярно, но Роина не би желала затворничеството и прекаленото внимание на Уорик да имат чак такова значение.

— Защо ми се струва, че не си много разтревожена, Милдред? Мислиш, че Уорик е приключил с отмъщението си спрямо мен? Грешиш. Решил е, докато съм под покрива му, с всякакви жестокости да ме наказва като най-долна крадла!

— Мисля, че враждебността му няма да продължи дълго. Ти може и да го харесаш. Когато му го покажеш, няма да се държи така.

— Вече съм сигурна, че те е праснал по главата, преди да те домъкне тук!

Милдред се изсмя.

— Грешиш, миличка. Просто съм имала възможност да го наблюдавам по-дълго време. Той не е толкова жесток, колкото се представя. В противен случай би те измъчвал до смърт и би се наслаждавал на това. Вместо това лорд Уорик просто иска да изпиташ същото като него.

— И ми наложи статуса на крепостна селянка!

— Ако питаш мен, към теб го привлича не само отмъщението. Досега враговете му са били само мъже. Не е свикнал да се оправя с жени.

— Такива разсъждения няма да ми помогнат, Милдред! — възкликна ядосана Роина.

— Тогава не си мислила да използваш оръжията, които притежава всяка жена, нали?

— Какви оръжия?

— Красотата ти, например. Неговата похот. Може би детето ще го подтикне и към брак?

— Той никога…

— Да, ще го направи, ако отчаяно те желае! Ти можеш да го предизвикаш. Можеш да го накараш дори да те обикне!

Господи, как ли това чувство би се сместило в сърцето на Уорик? Дали би могъл и да обича така, както мрази? Не, мисълта за това беше направо абсурдна! Но Милдред не беше свършила.

— Повечето дами ненавиждат задълженията си в брачното ложе. Мъжете им са похотливи мръсници, чиято цел е да правят деца. Ти вече знаеш как ще изглеждат нещата леглото с този мъж. Като съпруг едва ли ще бъде различен. Освен това той е млад, доста силен и не е грозен.

— Дори е красив… когато се усмихне — възрази, без да помисли Роина. После осъзна, че е казала нещо добро за своя мъчител. — Ти си полудяла, Милдред и приказките ти са направо смешни. Единственото, което Уорик иска от мен, е пълна компенсация за кражбата ми. Той презира дори сянката ми!

— По-скоро мрази единствено ефекта, който имаш върху него. Ти не ме разбра. Исках да кажа, че той постепенно би могъл да стигне до мисълта за женитба с теб. Засега просто трябва да го накараш да забрави, че иска да те наказва.

— Това би било чудо!

— Напротив, просто му предлагай неочаквани неща, това ще го обърка. Ако реши, че въпреки всичко го желаеш, още по-добре. Вместо да измисля нови наказания, ще прекарва времето си в чудене. Дали ще можеш да го направиш?

— Сигурна съм, че не мога да заприличам на глупачка. Колко се заблуждаваш, Милдред!

— Съвсем не. Не ти ли харесва как се отнася с теб?

Роина си припомни как го беше молила да я люби през миналата нощ и потръпна.

— Не!

— Тогава направи така, че нещата да се променят! Покажи му, че си същата, каквато беше, преди да пристигнат Д’Амбре. Никой мъж тогава не би могъл да ти устои.

— Не мисля, че бих могла да бъда отново онова безгрижно и щастливо момиче.

Милдред я прегърна развълнувана.

— Знам, сладката ми! Просто се преструвай на такава! Можеш ли да го направиш?

— Може би.

— Значи ще опиташ?

— Трябва първо да помисля. Не съм сигурна, че искам вече внимание от Уорик.

— То няма да се промени и без това.

Брадичката на Роина се вирна упорито.

— Не съм сигурна, че ще престана да го мразя!

Прислужницата се засмя.

— Ами мрази си го, но не позволявай да отгатне истинските ти чувства. За разлика от него, на твоето лице те не се проявяват. Само помни: след като веднъж започнеш играта, може да се окаже, че нещата са се променили.

Мисълта, че Уорик дьо Шавий би могъл да я ухажва, беше толкова смешна и нелепа, че Роина се отказа да спори. Реши да смени темата.

— Как стана така, че сме сами в шивалнята, Милдред?

— Изпратих жените да изпробват новата боя.

Роина се засмя, като видя дяволития поглед на приятелката си.

— Да не е онова ужасно зелено, което с теб направихме миналата година?

— Точно така, само че не им казах истината. Посъветвах ги да очакват красив нюанс и те ще загубят доста време, докато го търсят. После ще си призная, че съм забравила за жълтото, което прави боята да прилича на пролетен лист.

— Имаш ли право да командваш шивачките?

— Не, но всички са предпазливи с мен, след като съм прислужница на господарските щерки. Не са сигурни докъде се простират правата ми и се подчиняват, без да питат.

— Как ти се струват момичетата?

Милдред изсумтя.

— По-високомерни и самолюбиви кучки не си срещала! Лорд Уорик изобщо не ми направи услуга с тази длъжност, но той дори не подозира всъщност колко са разглезени дъщерите му. Те се възползват от факта, че почти никога не е при тях.

— Да, нескончаемите му войни с Джилбърт и още Бог знае с кой. Дали няма да заминава скоро?

— О, не разчитай на това, миличка. Освен това твоята участ няма да стане по-лека, ако го няма.

— Ще ми бъде по-спокойно.

— Представи си, че реши отново да те затвори в тъмницата.

Това беше много вероятно, а може би Джон нямаше да я пази този път. Алтернативата беше да покори този мъж, но как би могла да се справи с тази задача?

Роина се изправи, ядосана.

— По-добре да си тръгвам, преди да са ни хванали. Ще накажат и двете ни.

— Но това е етажът за жените — възрази Милдред. — Той не стъпва тук…

— Снощи направи точно това — прекъсна я младата жена, тръгнала към вратата. Там внезапно спря и се обърна. — Какво искаше да кажеш с това, че Уорик непрекъснато трябвало да живее с мисълта за отмъщение?

— Не си ли чула за случилото се тук преди шестнадесет години?

— Той спомена, че някой друг е владеел Фулкхърст. За това ли става дума?

— Да. Лорд Уорик не е бил тогава тук, иначе и той е щял да загине.

— Обсадени ли са били?

— Не, имало е предателство. Казаха ми, че някакъв феодал на име Едуард Бейнат ламтял за Фулкхърст и за лейди Елизабет, майката на Уорик. Той бил приятел на семейството и никой не подозирал за истинските му намерения. При едно гостуване той пристъпил към действие: отпратил всички войници и слуги, за да не се намесят. Промъкнал се в спалнята и убил бащата на Уорик пред очите на лейди Елизабет. Глупакът мислел, че тя ще бъде прекалено изплашена, но не отчел чувствата й към убития си съпруг. Тя го издала и за наказание той я предал в ръцете на подчинените си. Горката жена умряла от перверзиите им. Двете сестри на Уорик, за да не ги сполети същата участ, се хвърлили от парапета. Едната загинала на място, а другата се осакатила и цяла седмица агонизирала, преди да умре в страшни мъки.

Сега Роина разбра защо Милдред съжалява Уорик.

— Бих предпочела да не знам това — отрони се от устата й.

— Мъдро е да познаваш врага си. Когато узнал за ужасните събития във Фулкъхрст, лорд Уорик бил на шестнадесет години. След шест месеца научил подробностите, но без помощта на краля или без собствена армия, бил безсилен. Бейнат знаел това и оставил Уорик жив. Но не взел в предвид това, че все още бил в сила брачният договор, направен преди години. Макар и млад, когато получил рицарско звание, Уорик потърсил годеницата си. Със земите и зестрата й спретнал солидна армия. Помогнал му и баща й.

— Върнал си е Фулкхърст?

— Да.

— Убил ли е Бейнат?

— Със собствените си ръце, но това не го задоволило. Фактът, че трябвало да чака две години, за да си отмъсти, отровил душата му. Освен това, поради жестокостите и глупостта на Бейнат той заварил имението в окаяно положение.

— Искаш да кажеш, че и другите земи на престъпника станали негова цел?

— Кхърст станал двойно по-голям. През това време Уорик загубил съпругата си и се оженил втори път. Втората му жена била с обикновен произход, но той се стремял още повече да увеличи богатствата си.

— Сигурно е имал и друг враг и се е нуждаел от по-голяма армия?

— Не, но се заклел, че никой няма да му стори зло, без да плати скъпо за това. Тази клетва го въвлича в непрекъснати войни.

— И се е превърнал в жестоко чудовище — отбеляза горчиво Роина.

— Не, такъв е станал, когато е узнал за трагичната гибел на семейството си. Скръбта и отчаянието са превърнали онова момче в този мъж, когато познаваш. Казват, че между двамата няма никаква прилика. Някога е бил весел, мил, преливащ от хитростите и радостта на един младеж.

— А мъжът е студен и безсърдечен…

— Сега знаеш причината за промяната у него. Все още има шанс да възвърне истинския си образ.

— Дали би го направил?

— Къде е оптимизмът на собствената ти младост, Роина?

— Смазаха го мъжете от семейство Д’Амбре.

— Тогава си го върни, миличка. Като излекуваш този мъж от демоните на миналото му, сама ще успееш да осигуриш бъдещето си. Заслужава си да опиташ, не мислиш ли?

— Съжаляваш го, но не си принудена да търпиш непрекъснатите му наказания. Ако питаш мен, той и демоните му напълно си подхождат — каза раздразнена Роина.

— Ще позволиш ли собственото ти нещастие да те направи така безсърдечна и злопаметна като него?

— Не го изкарвай, че прилича на мен, Милдред! Казах ти, че ще помисля.

— Много добре! — Прислужницата въздъхна, но добави упорито: — Не пламваш ли поне малко съжаление към него сега?

— Дори и капчица! — заяви Роина. Искаше й се това да беше вярно.