Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато Роина най-сетне се приближи до масата с нов поднос храна, Уорик изцяло бе погълнат от разговора със своя иконом. След малко настоя тя лично да напълни чинията му, като избираше онова, което му харесва. Заповяда й да остане, за да допълни халбата му с пиво, въпреки че зад него стоеше един млад прислужник с кана в ръка. През цялото време тя не трябваше да откъсва очи от него.

На Роина не й харесваше постоянно изменящото се изражение върху лицето му. Винаги познаваше кога мислите му се връщаха на нея. Знаеше, че това е друга форма на отмъщение. Тя не биваше да забравя, че е изцяло зависима от неговата милост, а такава няма да заслужи никога.

Когато се нахрани, той я извика с ръка. Дори не се обърна към нея. Проверяваше дали изпълнява заповедта му. Това направо я вбеси. Дали изобщо някой дръзваше да му противоречи, или да го ядоса? Глупава мисъл! Дори когато не бе намръщен, той просто всяваше страх. Колкото и да бе ядосана, тя нямаше нерви отново да го предизвика. Само щеше да си заслужи друго наказание.

— Тази вечер искам да се изкъпя — сухо произнесе той, когато усети, че е зад гърба му. — Върви и приготви всичко.

Роина затвори очи. И това няма да й бъде спестено днес! Чу как една от дъщерите се изхили, а възпитателката я смъмри. Усети, че се изчервява. Всички от присъстващите би трябвало да са слепи, за да не забележат отношението на Уорик към нея. Когато господарят предпочита някоя от прислужничките, няма съмнение, че тя ще осъмне в кравата му. Никой обаче не се досещаше, че в нейния случай това не е привилегия, а наказание.

Роина побърза да се махне от салона. Искаше да избяга от тези студени сиви очи. В кухнята Мери вечеряше със съпруга си. Това й припомни, че самата тя още не се беше нахранила. Но кога да го направи след всичките задължения, които й беше стоварил? Дано днешният ден да бъде изключение. Надяваше се Уорик да не се къпе всеки ден.

Мери обясняваше на Роина как трябва да изпълни новата си задача и пъхаше сочни хапки месо в устата си. Стомахът на младата жена се разбунтува. Не беше съгласна, че й се полагаше само миризмата на пържоли. Тя узна, че от нея не се очаква да мъкне тежката вана до малката стая зад дневната. През лятото господарят се къпел там. Сега обаче оръженосецът му бил настанен в това помещение. Имало мъже, които трябва да носят ведрата с вода. Следващия път тя самата може да ги ръководи. Обясниха й къде да намери кърпите и сапуна, които използваше единствено господарят. Предупредиха я, че господарят обича водата да е по-топла, но не гореща. Това е нейно задължение и лесно може да получи плесница, ако не се справи.

Изглеждаше влудяващо отново да прекоси салона, за да стигне до дневната. Този път Уорик сякаш не я забеляза. Никой не извика след нея. Когато най-сетне влезе в малката стая зад дневната, тя се озова лице в лице със Селия.

Веднага я позна. Любимката на лорда беше доста хубавичка. От зелените й очи струеше чиста ненавист. Сукманът и ризата й откриваха разкошна гръд. Медните къдрици се тръскаха предизвикателно върху раменете й. Жълтеникавите зъби почти не се забелязваха, но ароматът на рози беше направо задушаващ. Тази жена, както много други благородници, явно мислеше, че силният парфюм ще замести чистотата.

Без да се церемони много, Селия направо започна атаката:

— Познавам те… Ти беше в тъмницата. Какво направи, за да заместиш наказанието с такава привилегия? Краката ли си разтвори за него, или му падна на колене, или…

— Затвори мръсната си уста и се махай, Селия!

Зелените очи проблеснаха недоверчиво.

— Ти… ти дръзваш да ми говориш така? На мен?

Само това й трябваше сега: да се бие за ненавистния мъж. Ситуацията беше направо смешна — да й завиждат за омразните задължения? Дразнеше я арогантното поведение на тази жена. Спомни си какво беше казала Мери Блу за нея. Това, че е любовница на господаря, явно й даваше основание да се държи като надута пуйка. Колкото и да се опитваше да не личи по говора й, тя си беше една прислужница. „Аз също съм такава, — припомни си Роина. — Защо трябва да бъда по-различна от останалите?“ Това разкритие не спести сарказма в думите й:

— Имам всички права да ти говоря така, Селия! Сега аз съм неговата любимка!

Това й донесе една плесница, колкото неочаквана, толкова и злобна.

— Когато му омръзне кльощавото ти тяло, ще те накарам да съжаляваш, че си заела мястото ми! — Селия затръшна вратата след себе си.

Роина беше прекалено смаяна, за да отговори. Никога не беше удряна досега. Не беше приятно. Сигурно трябва да свиква с ударите от госпожа Блу или от Уорик. Но да я удря една прислужница! Представяше си обаче как ще реагира Уорик, ако се опита да върне плесницата на любимката му. Селия добре знаеше това и по тази причина се държеше толкова нахакано.

Мъжете започнаха да пристигат с ведрата. Роина отиде до дневната. Там в една ракла бяха кърпите и сапунът на лорда. Взе още една, натопи я в студената вода и я притисна до страната си. Червените следи почти не се виждаха, когато Уорик най-сетне се появи.

Той изгледа първо ваната. От нея се издигаше пара. Всички ведра с гореща вода бяха отишли за затоплянето й. Беше останала само студена вода, с която Роина трябваше да го изплакне. Тъкмо щеше да нареди за още топла вола, но неговото присъствие изкара всички мисли от главата й. Особено когато погледът му се впи в бузата й. Приближи се до нея и вдигна брадичката й.

— Кой те удари?

— Никой.

— Лъжеш! Какво направи, че заслужи вече недоволството на госпожа Блу?

Защо веднага приемаше, че тя е виновна? Трябва да му каже истината. От друга страна да се оплаче от Селия означава да падне на нейното ниво. Ако узнае за поведението на своята любимка, Уорик сигурно няма да предприеме нищо.

Роина предпочете да излъже и го направи с удоволствие.

— Просто се спънах, докато прекосявах салона. Нали постоянно трябва да те гледам?

Лицето му се намръщи, но този път това не я изплаши.

— Глупачка! Трябва да се научиш да се справяш с всичко.

— Ще го направя, ако ми позволиш да не те зяпам постоянно. Не искам да мислиш, че не ти се подчинявам.

— Така ли? Сега ще видим колко си покорна. Съблечи ме.

Беше очаквала това, но лицето й пламна. Вече и двете й страни бяха еднакво червени. Той стоеше пред нея, отпуснал ръце край тялото си. Изобщо нямаше намерение да й помага. Роина не обичаше да стои близо до него и той го разбираше. Това беше друго негово отмъщение: да се отнася с нея като със своя покорна слугиня.

Роина веднага се залови за работа, без да прикрива възмущението си. Не вдигна поглед към лицето му. Със сигурност щеше да види подигравателната му усмивка Затова пък й се наложи да гледа тялото му. Колкото и да се стараеше, все още не откриваше дефекти в него.

Уорик не се наведе, когато трябваше да изхлузи туниката през главата му. Това я принуди плътно да се притисне до гърдите му. От устните й се изтръгна въздишка, когато зърната й веднага настръхнаха. Толкова рязко се отдръпна, че падна по гръб с дрехата в ръце.

Уорик се изсмя. Откъде би могъл да се досети за реакцията на предателската й плът? Умът на Роина не го побираше. И как може да й действа така, след като го мрази така силно?

Не й се искаше да го приближи отново. Оставаха панталоните и ботушите. Само при мисълта за това зърната й безсрамно щръкнаха. Господи, какво й става?

Той търпеливо чакаше. Когато тя остана неподвижна, й нареди:

— Довърши си работата! — Роина поклати глава отрицателно. Едната му вежда се повдига въпросително. — Би предпочела отново да те окова в леглото си?

Роина скочи напред и едва не го повали от порива си. Чу смеха му и стисна зъби. Това презряно чудовище…

— По-добре ще се справиш на колене.

Веднага коленичи и се озова срещу подутината в панталона му. Червенината отново завладя лицето й. Пръстите й започнаха да развързват колана, за да освободят това негово отмъстително оръжие.

— Доста е приятно да те видя в това покорно положение… Като кученце в краката ми. — Тонът му беше леден. — Може би и на масата ще ме обслужваш така?

Пред очите на всички?

— Моля те! — Думите неволно се изплъзнаха от устните й.

Той положи ръката си върху главата й, точно като върху куче, което плаче за вниманието на господаря си, и я принуди да го погледне.

— Ще продължаваш ли да ми се противопоставяш?

— Няма.

Уорик не промълви и дума повече. Беше я поставил на колене, защото бе дръзнала да откаже да довърши задачата си. Не беше ли достатъчно това унижение?

Роина свали панталоните му. Без да гледа какво се кокори срещу нея, старателно се зае с ботушите. Когато приключи, той продължи да стои. Младата жена гледаше голите му стъпала. Въпреки предизвикателството, все пак това не беше неподчинение.

— Наистина умееш да подлагаш търпението ми на изпитание — каза той, а тя продължаваше да фиксира краката му.

Този път Уорик не показа лош характер. Обърна се и се потопи във ваната. Роина въздъхна от облекчение, забравила, че й предстои да го изкъпе. Той й напомни.

— Какво чакаш още? Ела тук и измий главата и гърба ми!

Е, поне не иска да го изкъпе целия! Не й се искаше да се приближава до голото му тяло. Само мисълта за това я караше да се чувства разгорещена и лишена от воля за съпротива.

Роина грабна гъбата, намокри я и я натри със сапун, после попита:

— Защо съпругата ти не прави това?

— Аз нямам съпруга.

— Но имаш две дъщери.

— Да, и две съпруги, които отдавна не са между живите. Имам нужда от… — Той неочаквано сграбчи сукмана й, привлече я към себе си и изгърмя: — Трябваше да я посрещна, когато бях принуден да върша друго нещо! Тя изчезна. Знаеш ли какво трябваше да правя, лишен от възможността да посрещна съпругата си? — Тя се страхуваше да отговори, а и той не я изчака. — Бях окован в едно легло, за да ти доставям удоволствие!

Господи, нима и за това трябваше да я обвинява?

— Не беше за мое удоволствие — прошепна Роина. Уорик я отблъсна.

— Моли се да открием лейди Изабел и тя да не е мъртва!

Нова заплаха с неизвестни последствия. Чудеше се дали тази жена е изчезнала, или просто е избягала, за да не се омъжи за този човек.

Уорик отново се беше ядосал. Тя усети това по сковаността на гърба му, докато го триеше. Не се изненада, когато отказа да вземе гъбата от нея. Явно беше заслужила ново наказание.

— Днес съм доста изморен. Защо не ме измиеш навсякъде? По-добре свали дрехите си, за да не се намокрят.

Дяволско изчадие! Как може да я наказва и за най-дребното нещо?

Без да каже и дума, младата жена побърза да се подчини. Изхлузи сукмана и ризата си едновременно, при което разкъса някои от връзките им. После отново навлече сукмана. Не искаше той да види, че и без водата от ваната, тя се е навлажнила сама.

Когато коленичи и започна да търка гърдите му, той я изгледа изненадан. Роина стаи дъха си. Очакваше нова заповед, но той не направи нищо. Тогава погледна нагоре и видя… широката му усмивка. Върху лицето й се изписа такова удивление, че Уорик избухна в смях.

Роина седна на пети раздразнена. Последното нещо, което искаше, е да развесели чудовището. Когато му мина, той й нареди:

— Хайде, довършвай, преди да е изстинала водата.

Роина го направи, но да се измие това огромно мъжко тяло си беше цяло мъчение. Сърцето й се раздумка, пулсът й се ускори. Настръхналите й зърна се търкаха в грубата вълна на сукмана. Неволно си припомни за времето, когато трябваше да го подготвя за себе си. Толкова пъти беше виждала неговата възбуда. Сигурна беше, че още преди да е довършила къпането му, той ще изригне.

Лицето й пламтеше. Уорик продължаваше да я наблюдава — все така красив, с усмивката на уста. Цялото й тяло гореше. Неочаквано я обзе безумното желание да се пъхне във ваната при него.

Вместо това скочи на крака и се захвана с главата му. Търкаше я с такова ожесточение, че сапунът напълни очите му.

— Достатъчно, за Бога! — оплака се той. — Сега ме изплакни!

Роина въздъхна облекчено, че се вижда краят на мъките й. Посегна към ведрото и… замръзна от ужас. Спомни си, че не беше останала топла вода.

— Трябва да почакате малко…

— Не, веднага!

— Но… господарю… водата е…

— Изплакни ме веднага, да те вземат мътните!

Роина стисна устни. Добре, щом толкова настоява! С огромно удоволствие тя изля ледената течност върху главата му.

Докато водата се стичаше по лицето му, тя усети как спря дъхът му. После започна да пръхти. Удоволствието й се превърна в тревога. Въпреки че не беше виновна, сега със сигурност щеше да си отнесе боя! Уорик не скочи от ваната, но тя започна бавно да отстъпва към вратата. Ръцете му най-сетне паднаха долу и сребристите му очи я прободоха.

— Аз… Опитах се да те предупредя, че няма топла вода… господарю.

— Така е, но очите ми направо щяха да изгорят.

Роина замръзна.

— Знам, че пак аз ще съм виновна! Ако ме беше попитал щях да ти кажа, че никога досега не съм къпала някого и…

— Замълчи!

Определено беше ядосан, но изглежда нямаше намерение да я набие. Това й даде смелост да предложи:

— Ще се обличаш ли? Мога да донеса нещо…

— Няма нужда. Липсва ми собственото легло и имам намерение да се отправя направо в него.

— Тогава… свободна ли съм… господарю?

Въпросът й прозвуча като подмазване. Погледът му й показа, че той е разбрал това.

— Не, първо ще ме изсушиш.

Не би могъл да измисли по-голямо наказание заради студената вода. Уорик стана и пред погледа й отново се разкри красивото му тяло.

— Доволна ли си от това, което направи?

— Не — увери го искрено Роина.

— Това ме изненадва.

Гласът му беше дрезгав. Господи, дали няма отново да прелъсти? По-добре да я освободи и да изпрати някого за Селия. Нали търсеше само отмъщение?

— Аз… Насилието не ми беше приятно повече, отколкото на тебе — отбеляза нещастно тя. — Обясних ти колко съжалявам за онова, което ти причиних. Кога ще спреш да си отмъщаваш?

— Когато образът ти престане да ме дразни. Когато всяка обида получи удовлетворение. Когато убия брат ти, причинил смъртта на моя оръженосец. Когато загубя интерес към тебе. Не и преди да… Всъщност, може би никога.