Затворницата на дракона

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роина не помоли Джон да не я води при господаря си. Ако не той, друг щеше да го направи. От Фулкхърст си спомняше единствено огромното му тяло и жестоко стиснатите му устни. Също и ледения тон, с който я беше изпратил в тъмницата.

Едва забеляза големия салон. Беше ранен следобед и нямаше много хора.

Въведоха я в стаята на господаря, която беше точно зад салона. Цялата беше облята от слънчеви лъчи, проникващи от два огромни прозореца. Между тях се намираше огнището. Огромното легло беше покрито с красив балдахин. То беше поставено до стената откъм големия салон. През зимата можеше да се топли и от камината там.

Имаше и други неща за гледане, но Роина се взираше единствено в купчината вериги върху кревата. Не забеляза и мъжа, докато той не се приближи до нея.

Веднага го позна по високия ръст. Устните му бяха стиснати в познатата жестока цепка. За миг зърна тъмнорусите му коси, а очите… Сребристото в тях, както винаги, издаваше чувствата му. Успя само да промълви:

— Ти? — После тъмнината милостиво я отнесе. Уорик се спусна напред и я пое от ръцете на възрастния човек. Отнесе я до леглото и я положи на него. Едната й ръка беше близо до веригата. Усмихна се при мисълта, че като се събуди, ще я почувства.

— Не знам как стана така, господарю — промълви загрижен Джон зад гърба му. — Нахранена е добре!

Уорик не откъсваше поглед от русокосата жена пред себе си.

— Значи си я глезил, така ли? По гладката й кожа няма ухапвания от плъхове или други белези.

Отговори му звучно изсумтяване. Уорик добре познаваше Джон, известен с благородното си сърце. Този човек се отнасяше милостиво към всяко живо същество. Когато беше разбрал, че единствен Джон Джифърд се грижи за нея, се беше ядосал. Въпреки това не го беше подменил. Планът му не включваше физически мъки. Не искаше да я докосва друг мъж, поне докато не се увери, че планът й е успял. Според Джон това беше станало.

— Тя е толкова нежна и мила, господарю! Какво е направила, за да се озове в тъмницата?

— Престъплението ме засегна лично и толкова дълбоко, че не мога да говоря за това.

— Сигурен съм, че не е така!

— Позволил си красивото й лице да те подведе, Джон. Тя е една алчна кучка, която няма да се спре пред нищо, за да постигне целта си. Решителна и упорита е като мъж. Тя… — Замълча, защото осъзна, че казва повече от позволеното. Не беше необходимо пред никого да обяснява мотивите си. — Лиших я от титлата, получена от брака й с Годуин Лионс. Не я наричай повече „лейди“. Поне засега няма да се върне в тъмницата, така че не се тревожи за нея.

Тъмничарят беше достатъчно мъдър, за да премълчи. Обърна се и тихо напусна стаята.

Уорик продължаваше да гледа своята пленница. Сега, когато беше дошъл часът на отмъщението, нямаше закъде да бърза. Първо трябваше да се увери, че алчността й е дала резултат. Сега го знаеше и това правеше още по-тежко престъплението й спрямо него. Ако досега му бяха минавали мисли да я пощади, бременността й възвръщаше гнева му с пълна сила. Тя носеше неговото дете, а нямаше право на това!

В момента, в който го беше познала, ужасът буквално я беше сринал. Не беше сигурен дали го е познала в двора на Къркбурой, когато беше заел ризницата на Робърт. Дано беше научила досега що за човек е той. Всеки, причинил му зло, трябваше да плати за това. Това, че досега не е искал реванш от жена, нямаше значение. Докато беше търсил Изабел, беше имал достатъчно време да измисли подходящия начин.

Между другото издирването не беше дало резултат. Когато му бяха съобщили, че Изабел не е пристигнала във Фулкхърст, беше намерил повод да отложи и собственото си идване. Безплодните усилия го бяха обезсърчили. Имаше толкова различни пътища, по които би могла да е поела към Фулкхърст. Накрая беше оставил всичко в ръцете на баща й. Без съмнение той беше по-разтревожен от нейното изчезване. Мислите за тази нахалница го отвличаха от истинската цел, неговата бъдеща съпруга. Това го вбесяваше още повече.

Роина леко въздъхна. Уорик затаи дъх и зачака да срещне погледа на тези нейни сапфирени очи. Устните й бяха разтворени. Припомни си с каква чувственост се бяха плъзгали по тялото му, за да го накарат да се подчини. Светлите й коси бяха сплетени в две плитки. Едната лежеше върху гърдите, а другата — под гърба й. Припомни си пленителната пълнота ла гърдите, които не беше имал възможността да докосне. Скоро щеше да го направи, но няма да бърза. Тя трябва да бъде напълно в съзнание, за а види какво ще прави с нея.

Тя се протегна и тихо пое дъх. После застина. Само ръката й опипваше веригата. Лицето й се намръщи. Явно се чудеше какво е това.

— Подарък — обясни той. — От Къркбурой. Очите й се отвориха широко. Огромни, те доминираха над малкото й лице. От устата й излезе звук, сякаш се задушаваше. Явно от страх чак я заболя.

На Роина й се прииска отново да загуби съзнание. Господи, оказа се, че престоят й в тъмницата няма нищо общо с имотите й! Тя щеше да умре, но не за да й се отнеме собствеността. Не беше забравила омразата на този мъж. Вероятно ще я измъчва до смърт. Сега си обясняваше защо толкова упорито се беше съпротивлявал. Той бе властен пълководец и никой няма право да го унижава. Този нещастен глупак Джилбърт изобщо не беше разбрал, че е пленил смъртния си враг. В гърлото й неочаквано заклокочи смях. Ако още не беше полудяла, сигурно скоро щеше да го направи. А той просто стои край леглото й и се мръщи. Как е могла да помисли, че е красив? Каква заблуда! Тези устни, тези студени очи! Той е нейният кошмар. Мъжът, чиито черти издаваха единствено жестокост. После Роина започна да трепери. Той изруга. Ръката му я сграбчи през гърлото. Очите й станаха още по-големи.

— Ако отново припаднеш, ще те набия! — изгърмя гласа му.

Той се отдалечи от леглото и застана пред огнището, загледан в него.

Отзад нямаше вид на чудовище. Тъмнорусата му коса леко се къдреше на тила. Роина никога не беше имала смелостта да се доближи до лицето му и да я докосне. Тялото му грабваше окото. Беше се досетила, че е висок, но не чак толкова. Гърбът му беше така изпънат, че туниката се впиваше в плещите му.

Времето минаваше, а той не се обръщаше да я погледне. Роина спря да трепери и пое дълбоко дъх. Мъчението й нямаше да започне веднага, и то тук, в дневната. Беше я довел тук, за да я изплаши и да позлорадства. Пленникът се беше превърнал в господар на положението.

— Успокои ли се, момиче?

Да се е успокоила? Тя никога вече нямаше да познае това състояние. После кимна, но осъзна, че той не я гледа.

— Да.

— Въпреки че имам право, нямам намерение да те убивам.

Не можеше да повярва на ушите си. Но той не беше свършил…

— Ще бъдеш наказана. С теб ще постъпя така, както ти с мене. — Обърна се, за да види реакцията й. — Двамата с брат ти имахте намерение да ме убиете, но аз успях да избягам. Сега животът ти е в мои ръце, въпреки че няма висока стойност. Както се отнасяхте с мен, така и ще постъпя с теб. Отложих малко наказанието, за да видя дали си успяла. Двамата знаем, че е така. Както открадна това дете от плътта ми, така то ще ти бъде отнето, след като се роди.

— Не — промълви тихо тя.

— Не? — избухна вбесен Уорик.

— Девет десети от…

— Сега не говорим за имоти. Това е плът от моята плът, която ти открадна!

Господи, как можа да му противоречи и да го вбеси толкова? Той може да я пречупи на две, но няма да му позволи да въвлича и детето в отмъщението си.

Роина продължи тихо, надявайки се да го убеди в правотата си:

— Аз го нося и аз ще го родя. Искам го за себе си. И няма друга причина за това, освен че е мое.

— Това дете никога няма да е твое! Ти само ще го родиш!

Той не крещеше. Говореше съвсем тихо и хладно.

— Защо ти е нужно? — извика Роина. — За теб то ще е само едно копеле! Нямаш ли вече достатъчно такива?

— Каквото е мое, си е мое! Ти също си моя и ще правя с теб, каквото си поискам. Не спори с мене повече, момиче, или ще съжаляваш за това!

Тя не можеше да игнорира това предупреждение. Въпреки че беше интимничила с него, изобщо не познаваше този мъж. Времето щеше да покаже, а тя имаше време пред себе си. Беше й подарил живота. Трябва да почака, за да се надява и на други победи.

Роина бавно стана от леглото. Въпреки презрението на този мъж към нея, все пак я беше положил на него. Може би ще разбере мотивите й? За него обаче няма значение, че тя съжалява за това, което е направила. Стореното е сторено, и тя заслужава неговото отмъщение. И детето не би трябвало да бъде нейно. Не защото той мисли, че го е откраднала от него. Тя просто не беше честна и към още неродената си рожба…

Студеният му поглед я прониза.

— Този план да запазиш Къркбурой издава липса на интелигентност и…

— Джилбърт измисли това, а не аз!

— Продължаваш да бъдеш глупачка! Никога не ме прекъсвай, жено! И никога вече не ми обяснявай защо и какво си направила! Не твоят Джилбърт идваше при мен да ме насилва и…

Беше прекалено разгневен, за да продължи. Лицето му потъмня и Роина се изплаши.

— Съжалявам — промълви тя. Съзнаваше, че не говори, каквото трябва, но не знаеше какво да каже.

— Съжаляваш? Уверявам те, че ще съжаляваш много повече. Веднага можеш да започнеш да ме успокояваш. В тези дрехи направо не мога да те позная. Веднага ги съблечи!