Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Скоро след като Роина се върна в тъкачницата, на прага й застана Селия. Презрителното изражение и стиснатите й устни не вещаеха нищо добро.

— Веднага тръгвай за източната кула, жено! Там е приготвена баня за сър Шелдън и трябва да му помогнеш да се изкъпе.

Сега Селия тържествуваше, а на Роина й се стори, че подът под нея се разтваря.

— Мери ли те изпрати при мен?

— Не, Уорик. — Селия се усмихна самодоволно. — По-добре побързай, защото гостът вече е в стаята си. Запомни, че той е най-добрият приятел на господаря. Няма да му хареса, ако откажеш услугите си!

Чули това, две от жените се изкикотиха. Роина просто стана и напусна стаята. Беше ядосана на Уорик за новото унижение, но повече се сърдеше на себе си. Вече беше започнала да обмисля предложението на Милдред. Всеки мъж, който можеше да изпрати жена в леглото на друг мъж, не заслужаваше нейното уважение.

Всъщност беше и изненадана. Мислеше, че този път не би могла да го погледне от срам. Той не спомена нищо за предишната нощ, въпреки че споменът за нея светеше в погледа му. Вместо това я беше предложил на приятеля си.

Може би бе заслужила ново наказание, но не откриваше причината. Когато го нарече свой господар, дори не се беше поколебала. Веднага се беше подчинила на заповедта му. Може би Уорик иска да й покаже, че доброто поведение няма да й помогне с нищо? Има ли по-лошо наказание от това да изкъпеш непознат?

Без съмнение щеше да се озове в леглото му, независимо от желанието на Уорик. Рицарят може спокойно да насили жена, срещната на полето, но да направи това с прислужница на своя домакин, не беше прието. Дали Уорик беше позволил на сър Шелдън да я има?

Гневът и обидата почти бяха изкривили лицето й, когато стигна източната кула. Вродената упоритост й пречеше просто да се врътне и да избяга.

Вратата на стаята беше отворена. През нея излизаше младият оръженосец на Шелдън, носейки тежката му ризница. В центъра на стаята беше поставена вана, от която се издигаше пара. Край нея бяха наредени ведра със студена вода. Пред тях стоеше гостът и разтриваше врата си, когато я забеляза, на лицето му се изписа изненада.

— Дошла си да ми помагаш, лейди?

Наричаше я „лейди“! Значи знаеше за нея. Уорик му беше разказал всичко и я беше изпратил при него. По дяволите това чудовище и дяволските му методи за отмъщение!

Роина сведе поглед и процеди през зъби:

— Тук съм по заповед на лорд Уорик.

— Не можех и да помисля… — започна Шелдън, но млъкна изчервен. — Признателен съм му!

Тези думи я засрамиха повече от всичко. Ако тя е господарка на замъка, също ще се погрижи за удобствата на госта. Майка й често го беше правила, но жените, изпращани при гостите, бяха леконравни и отиваха там но свое желание. Невинни девойки не бяха принуждавани никога. Е, тя вече не беше невинна. По-добре да се заеме със задълженията си, преди да е започнала да съди Шелдън.

Роина се приближи, за да му помогне при събличане на туниката. За да прогони своята нервност, тя подхвана някакъв разговор.

— От далеч ли идвате, сър Шелдън?

— Не.

— Казаха ми, че сте добър приятел на лорд Уорик. Отдавна ли го познавате?

— Да, той беше мой оръженосец:

— Така ли?

Гостът се усмихна.

— Защо те изненадва това? Рицарят трябва да премине през определено обучение.

Роина отвърна на усмивката му. Когато го беше видяла в салона, вниманието й беше насочено единствено върху Уорик. Гостът всъщност не беше толкова стар, както й се беше сторило от пръв поглед. На възраст беше почти колкото господаря на Фулкхърст.

— Значи го познавате от времето, преди да стане толкова… — Да изкаже мнението си пред приятеля на Уорик не беше много умно. — …неотстъпчив?

Шелдън избухна в смях.

— Значи не го познаваш много добре, госпожице. Повечето жени биха го нарекли „ужасен“.

Роина се изчерви.

— Не твърдя, че го познавам, но мен не ме плаши толкова. — Тя дръпна силно панталоните му, за да покаже, че не й е приятно.

— Какво правиш тук, Роина?

Тя замръзна от този глас, изгърмял откъм вратата, и се обърна. В този момент Уорик наистина изглеждаше ужасен.

— Изпълнявам твоята заповед, господарю.

Уорик се ядоса още повече.

— Такава заповед никога не съм давал! Задълженията ти са много точно определени! Дали ще се променят, зависи единствено от мене. Сега върви в моята стая и ме чакай там!

Роина пламна от възмущение, но не посмя да спори с него пред приятеля му, и напусна безмълвно. Не беше изминала и половината път надолу по стълбите, когато някой я застигна и я притисна до стената. Досега не го беше виждала толкова разярен.

— Наказание ли си търсиш за твоето своеволие?

— Мислех, че като ме изпращаш при него, ме наказваш! Сега трябва да страдам за това, че съм се подчинила! Само да посмееш…

Уорик я разтърси.

— Не съм заповядвал да идваш тук! Ако още веднъж изречеш тази лъжа, сам ще те набия!

Младата жена реши, че няма смисъл да спори. Гневът му беше започнал сериозно да я плаши. Тонът й беше нежен и омиротворителен.

— Говоря истината! Казаха ми, че трябва да помогна на сър Шелдън да се изкъпе и че ти си наредил така.

— Кой изтърси тази глупост?

— Селия.

— Тя не би посмяла да го направи!

— Госпожа Блу ще ти каже още колко неща си позволява Селия. Всички тъкачки я чуха как ме изпраща тук не само да го изкъпя, но и да задоволя всичките му капризи. — Пръстите му се впиха по-силно в ръката й. — Жените ще потвърдят думите ми, господарю, освен ако Селия не им е наредила да излъжат. Според госпожа Блу те правят всичко, което им заповяда…

— Той докосна ли те?

— Не, но какво значение има? Прислугата не може да се оплаква, нали ти си ми казвал това?

— Не знам какво съм казвал, но никой няма право да те докосва

Сякаш за да докаже това, той стисна плитката и повдигна лицето й. Това беше гневна целувка, която наказваше и покоряваше едновременно. Това не й хареса. Не й хареса и горещината, плъзнала по слабините й.

Уорик нямаше намерение да я люби тук, на стълбите. Спря да я целува, но продължи да я притиска към себе си.

— Щеше ли да задоволиш желанието му, ако беше поискал да те люби?

Не й дойде наум дори да си поиграе с него.

— Не, щях да откажа. Ако това не помогнеше, щях да се боря. — Усети как тялото му се отпуска. Тогава реши да го подразни. — Не вярвам обаче, че бих успяла да победя, след като нямам оръжие.

— Няма и да имаш! — изгърмя отново ядосан той. Същото чувство беше нападнало и нея.

— Тогава как ще се отбранявам, след като ме облече като прислужничка, а да се издевателства над нея е в реда на нещата? Твоите войници няма да се поколебаят… — Видя усмивката му и млъкна.

— Интересът ми към теб е очевиден. Затова нито един мъж тук няма да дръзне да те докосне. Да, ти ще спиш единствено в моето легло. Засега се дърпаш, но това няма да продължи дълго.

Роина отблъсна ръцете, понечили да я погалят.

— Е?

— Мразя това, както мразя и теб!

Тези думи го накараха да се засмее. Вбесена, тя се измъкна от него и затича надолу по стълбите. Той не я спря, но ако искаше, можеше да го направи. Това я ядоса още повече.

Цялата сила беше в негови ръце. Контролираше тялото й, духа, имуществото й. Знаеше и как да я изкара от равновесие.

Не можеше да понесе повече неговата тирания. Беше приела наказанието си, заради издевателството над достойнството му, но той вече си позволяваше много. Смяташе да отнеме и детето й. Добре, ако предложението на Милдред поне с малко успее да намали силата му, заслужаваше си да опита. И щеше да го направи!