Затворницата на дракона

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Шумът откъм салона показваше, че вечерята е в разгара си. Роина си спомни пред какво трябва да се изправи и забави крачка.

Беше решила първо в кухнята да засити стомаха си най-сетне като хората, но после промени намерението си. Проблемът й сега беше, че закъдето и да иска да тръгне, трябва да мине през салона. Да излезе навън. Не, дълго очакваната буря се беше разразила тъкмо когато беше влязла в кулата.

Уорик я намери да седи унила върху стъпалата. Отпрати с ръка спътниците си и застана до нея.

— Какво правиш тук? Не е ли по-добре вместо да повърнеш гнусната храна в стомаха си, да потърсиш госпожа Блу за нещо по-свястно?

Роина продължаваше да избягва погледа му.

— Но на път за кухнята първо трябва да мина през салона.

— И какво от това?

— Ами… Мисля, че е по-добре да съм с теб, ако решат да ме обвинят.

Внезапно Уорик я вдигна, притисна я до себе си и я целуна. Беше подгизнал от дъжда, но това нямаше значение Тя се сгуши в него. Приятно й беше, че в целувката сега нямаше страст. В нея се усещаха топлина, нежност и закрила.

Когато я освободи, ръката му продължи да гали лицето й. В очите му също имаше топлота.

— Ела — настоя той и я повлече нагоре, прегърнал я през кръста. — Не искам да ме обвиняваш, ако стомахът ги се разбунтува. Дали не е виновно бебето?

— Не, досега не съм се чувствала така.

— Тогава върви да хапнеш!

— Ами ти?

— Сигурен съм, че мога да се оправя без тебе. Когато свършиш, донеси бутилка от новото вино и поръчай баня за двама ни.

Роина беше още изчервена, когато влезе в кухнята. Всичко изглеждаше нормално. Никой не прекъсна работата си. Не бяха извикани стражите. Мери Блу я забеляза и се затича към нея като боен кон.

— Трябва да те напляскам, момиче! — избухна тя, като я тикаше към склада. Явно не искаше да ги слушат. — Къде, по дяволите, беше? Претърсиха целия замък, дори изпратиха патрули да те търсят!

— Случило ли се е нещо?

— Значи си се криела? Търсих те цял следобед, но не казах на никой. Помислих, че си се спотаила някъде да отдъхнеш, като знам как те юрка лорд Уорик. После лейди Биътрикс вдигна ужасна гюрултия за изчезналите си перли! Сигурно затова си се крила?

Значи дъщерята на Уорик все пак беше дала ход на заговора си. Не е знаела, че я няма в замъка. Ситуацията беше смешна, но кръвта й се вледени.

— Къде откриха перлите?

— В стаята на лорд Уорик. Не е ли странно? Стражът Томас казва, че лейди Биътрикс е намерила перлите много бързо, сякаш сама ги е поставила там. Въпреки това тя твърди, че ти си ги взела. Сестра й те е видяла пред стаята им точно преди да започнат да се приготвят за вечеря.

— Кога?

— Преди вечеря. Тогава са потърсили перлите и са разбрали, че ги няма. Сигурни били, че преди били там.

— В късния следобед? — понита възбудена Роина.

— Да, така казват.

Младата жена се разсмя. Прииска й се да прегърне Мери Блу и го направи.

— Това пък за какво беше?

— За това, че ми позволи да мързелувам цял ден, без да вестиш другите за това! Така ще мога да докажа своята невинност.

— Не знам как ще го направиш, но се радвам да чуя това, момиче. Стражите още те търсят. Цяло чудо е, че си успяла да слезеш чак тук, без да те арестуват.

— Може би защото мислят, че Уорик владее положението.

— Той се е върнал?

— Да, и заповяда да се нахраня. Кълна се, че апетитът ми се върна! Трябва също да дам нареждане за банята му и за бутилка вино от Туре.

— Върви тогава да се нахраниш. Аз ще се погрижа за останалото.

— Благодаря ти, госпожо…

— Наричай ме просто Мери!

Когато малко по-късно Роина влезе в салона, притиснала бутилка вино до гърдите си, стъпките й бяха уверени и тя се усмихваше на Уорик.

Той самият не изглеждаше никак весел. Вече беше чул обвиненията. Биътрикс го беше последвала в стаята му. Докато се преобличаше и сушеше косата си, тя му бе разказала цялата скалъпена история.

Сега неговото русокосо момиче изглеждаше така, сякаш има повод да празнува. Надяваше се да е така, защото обвинението срещу нея беше направо гнусно.

Беше се настанил край огнището, защото масите вече се разчистваха. Биътрикс седеше на единия стол, Мелизанд — на табуретка. Уорик покани Роина на другия стол.

Биътрикс пламна от яд, но премълча. Баща й се мръщеше от мига, когато беше обвинила любовницата му. Това й хареса. Предпочиташе да види тази жена съсипана и обругана, но скоро баща й сам ще го направи. Във всеки случай няма да я покани в леглото си, след като я признае за виновна.

— Дъщеря ми отправи сериозно обвинение срещу тебе. Роина — започна Уорик. — Какво ще кажеш относно кражбата на перлената огърлица?

— Каза ли кога е била открадната?

— Биътрикс?

— Един час преди вечеря — откликна веднага дъщерята.

— Питай я, господарю, сигурна ли е в това?

— Биътрикс, слушам те?

Момичето не скри раздразнението си. Какво значение има всичко това? Огърлицата е открадната и после намерена в неговата стая. Сигурно тази жена няма да обвини него?

— Късно следобед реших да я сложа на вечеря. Час по-късно вече я нямаше и тя… прислужницата е видяна пред стаята ми през това време. Мелизанд я е видяла.

Роина се засмя.

— Казах ли ти, господарю, по кое време избягах вчера?

— Избягала си? Да не искаш да кажеш, че не си се крила в замъка от вчера? — възкликна потресена заговорничката.

— Да, госпожице. Не можах да открия такова място тук, след всичко, което си планирала спрямо мен.

Лицето на Биътрикс почервеня, а в погледа й блесна заплаха.

— Значи признаваш, че си избягала? Знаеш ли как се на казва крепостник за такова престъпление?

— Да, лейди Биътрикс. Някога имах свои земи и свои крепостни селяни. Често помагах на баща си, преди да загине. Много добре знам…

— Лъжкиня! Защо само мълчиш и й позволяваш да лъже, татко?

— Мисля, че казва истината — отговори той. — Аз я направих прислужничка, въпреки че по рождение не е такава. Да не се отклоняваме от темата. Но по кое време излезе оттук, Роина?

— Около обяд.

— Отново лъже! — изписка дъщерята. — Как може да я слушаш…

— Настоявам да млъкнеш, Биътрикс — предупреди я студено баща й.

— Това може да бъде проверено, господарю — продължи Роина. — Госпожа Блу ще ти обясни, че ме е търсила, но не е могла да ме открие цял следобед. А пък стражата на задната врата може да ти каже по кое време го заговори Милдред, за да мога да се измъкна. Надявам се да не накажеш този мъж за проявеното от него невнимание. Ако беше по-старателен, нямаше да ме намериш пред портата на крепостта, а в тъмницата… или поне това, което щеше да е останало от мене.

— Какво ще кажеш, Биътрикс?

— Лъже, разбира се! — Дъщерята беше въплъщение на самото презрение. — Доведи тук тези, които тя цитира. Нека потвърдят всичко пред мене!

— Да не искаш да им се скараш? — Върху устните на Уорик се мъдреше противната му усмивчица. — Преди това ще ми отговориш на един въпрос: защо, след като е откраднала огърлицата ти, Роина не я е взела със себе си?

— Откъде да знам какво мисли една курва?

Търпението му вече се изчерпа. Биътрикс обаче не откъсваше наглия си поглед от него, прекалено вбесена, за да се страхува. Когато Уорик обърна намръщеното си лице към Мелизанд, тя избухна в сълзи.

— Тя ме принуди да излъжа! Отказах й, но така ме шамароса… Заплаши, че ще обвини мен, ако не кажа, че любовницата ти е извършила кражбата! Съжалявам, татко… Биътрикс толкова ти беше сърдита…

— Разбирам. — Уорик бавно се надигаше от стола си. Целта й е била аз да пострадам. Но сега това ще се случи с теб, Биътрикс. Отдавна трябваше да се случи!