Затворницата на дракона

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роина нямаше представа още колко остава от този ден. Бяха я хвърлили с вързани ръце върху седлото на един кон. Не обръщаше внимание накъде яздят. Замъкът Фулкхърст беше на север.

Ескортът й се състоеше от петима рицари. По пътя към тях се присъедини още един. Явно носеше специална заповед от господаря. Въпреки че вече не беше господарка, никой нямаше право да я докосва или да я сваля от коня. Това изобщо не я интересуваше, толкова беше шокирана от случилото се.

За през нощта направиха лагер точно край пътя. Току-що бяха разседлали конете и запалили огън, когато пристигнаха още двадесет войника. По запотените животни можеше да се съди, че са яздили бясно.

Роина ги загледа само защото помисли, че един от тях е Фулкхърст. Той беше по-висок от останалите и по-различно облечен. Когато се приближиха до огъня, реши, че не е той. Този беше без ризница. Носеше само туника и вълнени чорапи. Все пак не беше сигурна.

В групата му имаше още девет рицари. Може и да бяха оръженосци. Някои бяха по-млади от нея. Добре облечени, те сигурно не бяха обикновена стража.

Глезените и кръстът й бяха привързани с дълги въжета към едно дърво. Ръцете й бяха пристегнати на гърба, за да не може да се развърже. Толкова й беше неудобно, че почти не обръщаше внимание на войника, застанал на метър от нея.

Когато новодошлият само й хвърли един любопитен поглед, тя си отдъхна. Ако беше Фулкхърст, щеше да и отдели повече внимание. Подозренията й се потвърдиха, когато чу един от стражата да отбелязва:

— Значи е изпратил тебе, сър Робърт? Не мислех, че пленницата е толкова важна!

— Всеки пленник е важен за него, иначе нямаше да ги пленява — отговори сър Робърт.

— Правилно — съгласи се другият. — Сега, когато ти отговаряш за нея, съм по-спокоен. Лорд Уорик много държи тя да пристигне в крепостта Фулкхърст. Знаеш ли какво е направила, че да заслужи тъмница?

— Не ми е казвал, пък и не е наша работа.

Но всички бяха любопитни. Роина виждаше учудването в очите им, но то не можеше да бъде по-голямо от нейното.

В погледите им се четеше също и възхищение. Това малко я притесняваше. Добре беше, че са получили заповед да не я докосват. Можеше да си представи как се отнасят с жени-затворнички. Миналата година една беше хвърлена в тъмницата на Джилбърт за някакво дребно провинение. И тъмничарят свободно се беше възползвал от нейната безпомощност.

— Ричард, сигурен ли си, че не може да избяга?

От резкия тон на сър Робърт Ричард се изчерви. Той беше видял само въжето през кръста. Другото, през глезените, оставаше скрито под полата и одеялото, преметнато върху скута й.

— Само да беше чул тона на сър Уорик, когато ми я хвърли в ръцете — защити се Ричард.

— Тук съм с достатъчно хора, за да я пазим добре и през нощта.

Докато говореше, сър Робърт се приближи до Роина и развърза въжето на кръста й, затова пък завърза китките й отпред. Пленницата му благодари, но той с нищо не показа, че я е чул. Дори не я погледна. После всички насядаха да се хранят и се настаниха за почивка.

Един от оръженосците й донесе парче хляб, мухлясало сирене и мях с вода. Роина нямаше никакъв апетит, но за водата беше благодарна.

Сега вече знаеше името на човека, осъдил я на затвор. И по-рано беше чувала за Уорик дьо Шавий, но не подозираше, че той и лорд Фулкхърст бяха едно и също лице. Господи, утре щяха да я хвърлят в неговата тъмница!

Трябва да е разбрал, че три от нейните имения скоро са преминали в ръцете му. Но как е станало това, след като никога не го е срещала? Навярно е чул, че се е омъжила за Годуин Лионс. Да! Иначе защо му е да я затваря в тъмница? Хората умираха там от недояждане и лоши условия. Какво пречеше и с нея да се случи това? Така нито тя, нито Джилбърт щяха да имат претенции върху имотите си.

Значи тя няма само временно да бъде затворена… Фулкхърст я искаше мъртва, но не желаеше да си цапа ръцете.

Така й се искаше да не е дъщеря на богат благородник! Ако беше обикновена крепостна селянка, мъжете нямаше за какво да ламтят. Тур и всички останали имения й бяха донесли само скръб. Д’Амбре бяха решили, че ще убият баща й, за да ги имат.

Въпреки че малко беше спала тази нощ, на следващия ден Роина не се чувстваше изморена. Безпокойството й нямаше граници. Изминатите километри и денят сякаш препускаха.

Пристигнаха във Фулкхърст точно при залез слънце. Червените отблясъци върху зидовете й напомниха за Къркбурой и тя потръпна. Преди четири дена беше мислила, че влиза в пъкъла. Сега беше по-лошо. Влизаше в леговището на дракона, който бълва огън.

Крепостта беше добре укрепена, като Тур. Докато замъкът на Тур се издигаше пет етажа нагоре, тази тук се разпростираше нашироко. Външният двор явно беше строен преди десетина години. По тази причина вътрешният беше по-обширен. Стените бяха масивни и високи, обградени с ровове вода.

Върху външния двор бяха построени множество постройки. Оттам се влизаше и в големия салон. Явно вътрешният се използваше за тренировки.

Замъкът беше висок четири етажа. Роина откри, че има още един, изкопан под него. Към зимника лорд Уорик беше построил и тъмница.

Стълбите водеха към малка стая с каменни стени и дървен под. В нея нямаше стража. Вратата и резето бяха железни. През нея се излизаше към коридор, дълъг не повече от два метра. В дъното му имаше друга врата. Килията там беше квадрат със страна около три метра. Върху тавана беше поставена желязна решетка, която да укрепва мазето.

Килията беше съвършено гола. Нямаше дори съдран килим на пода. Въпреки че беше лято, през гредите отгоре се просмукваше влага. Роина гледаше пустата килия и едвам се удържаше да не заплаче.

Сам сър Робърт я доведе тука. Намръщен, той свали въжетата от ръцете й. Когато погледът му срещна нейния, тя можеше да се закълне, че иска да й каже нещо, но заповедта на господаря му го възпираше.

Когато излизаше, мъжът избоботи към войника край вратата:

— Остави фенера и кажи на тъмничаря да донесе сламеник и всичко необходимо!

Вратата се захлопна и Роина остана на тъмно. Тишината беше угнетяваща. За кратко се чуваха стъпки, но скоро заглъхнаха. После над главата й започнаха да се надбягват плъхове.