Затворницата на дракона

ПЕТА ГЛАВА

Нахвърлиха се върху него, когато се връщаше от банята. Бяха петима, всичките облечени в кожените дрехи на хора от охрана. Той обаче се съмняваше, че са такива. По-скоро бяха някакви крадци. Беззаконието и корупцията се ширеха в повечето градове със слаби градоначалници. Не познаваше Къркбурой. Досега не бе пътувал из тези места. Знаеше само, че повечето пътници биваха обирани или отвличани за голям откуп. Да се движиш сам или с малка охрана из Англия, ръководена от Стивън, беше равносилно да рискуваш живота си.

Всъщност си беше истинска глупост от негова страна да остане единствено със своя оръженосец. Но силно желаеше да изглежда добре за утрешния ден, когато трябва да срещне годеницата си. Малка немарливост, и ето какво го сполетя. Прекалено дълго беше живял със самочувствието, че никой не може да му причини нищо лошо. Така беше вече много години, дори и сега, когато живееше единствено за отмъщението.

Уорик дьо Шавий би могъл да оправдае своето лекомислие, но не можеше да прости на себе си. Той не беше от мъжете, които лесно забравят. Градът му изглеждаше миролюбив и добре подреден. Скоро щеше да се ожени за трети път. Не искаше и този път съпругата му да се страхува от него така, както предишните две. Имаше голяма вяра в лейди Изабел. Въпреки че не беше в стила му, той я беше ухажвал близо година, докато открие път към сърцето й. Баща й му я беше обещал веднага. Самият Уорик силно желаеше този съюз, но искаше и самата Изабел да изпитва същото. Сега договорът беше сключен и той нямаше търпение да я направи своя.

Лейди Изабел Малдюи беше не само голяма красавица. Тя говореше тихо, имаше благ характер и изключително чувство за хумор. А Уорик се нуждаеше от повече забавления в своя живот. От времето, когато семейството му бе погубено, той копнееше за любов и смях. Сега беше принуден да живее сред омраза и разочарования. Имаше две дъщери, но те бяха себелюбиви и разпуснати същества. Обичаше ги, но не можеше да търпи техните препирни и капризи. Жадуваше в дома му да цари атмосферата от неговото детство. Тя щеше да го тегли към семейството, а не към бойното поле. Освен това копнееше да има и син.

Наистина не искаше много. Само това, което всеки мъж би пожелал. Една подходяща съпруга би го дарила с всичко това. Беше сигурен, че я е открил в лицето на Изабел. Вече се беше привързал към нея. Надяваше се, че след толкова години на омраза не е загубил способността да обича. Всъщност беше достатъчно само съпругата му да го обикне. Но ако тази нощ загинеше, всичко вече не би имало значение.

Той дори не беше добре въоръжен. Беше оставил меча и ризницата в наетата от него стая. Вероятно Джефри ги почистваше в този момент. Беше слязъл до банята само с камата, затъкната в колана му. Сега беше дори и без дрехите си, оставени на слугата да бъдат изпрани. Около кръста си беше навил един чаршаф, а отпред на корема му стърчеше камата.

Въпреки че беше съвсем беззащитен, петимата отначало се поколебаха дали да измъкнат мечовете си. Уорик дьо Шавий не беше мъж с нормални размери. Висок около метър и деветдесет, той стърчеше с половин глава от най-едрия насилник. Голите му ръце и гърди издаваха невероятна сила. Най-голямо впечатление правеше суровото изражение на лицето му. Такъв човек би убил, без да му мигне окото. Погледът на сивите му очи пробождаше нападателите като стомана. И в един момент им се прииска да се прекръстят.

Все пак мъжете извадиха оръжията си. Вероятно водачът им нямаше да издаде заповед за нападение, но Уорик не беше от пасивните рицари. Той измъкна камата си с такъв вик, че потрепериха и гредите над главите им. Веднага връхлетя върху близкостоящия и разцепи лицето му. Беше се прицелил в гърлото, но ревът на нещастника постигна още по-добър ефект.

Веднага стана ясно, че нападателите или бяха доста несръчни с оръжието си, или не искаха да го убиват. Е, добре, това си беше тяхна грешка. Уорик рани още един, после камата му започна да се забива в желязо. Не искаха да го наранят, но и не желаеха да загинат. Тогава към свадата се присъедини и Джефри, с не по-малко силен вик от този на господаря си. Момчето беше а петнадесет години. Уорик не би го взел със себе си на бой, защото още не беше добре подготвен оръженосец, въпреки че добре въртеше меча, придаваше прекалено много тежест на всеки удар. Тялото му още не се беше развило, затова пък в него най-много преобладаваше волята да се научи. Освен това си беше въобразил, че може да прави всичко, както господаря си. Момчето нападна, но никой не го взе насериозно. Без ризницата, беше пронизан още преди да успее да се извърти.

Уорик видя лицето му. Юношата не можеше да повярва, че всичко това се случва с него. Мечът се беше забил в корема му и той издъхна след няколко минути. Джефри беше приет в дома на рицаря едва седемгодишен. Миналата година Уорик го беше взел под крилото си, въпреки че вече имаше няколко оръженосеца и нямаше нужда от друг. Беше се привързал към момчето и сега се вбеси от неговата смърт. Захвърли с ярост камата си по човека, убил Джефри, и тя се заби в гърлото му. Уорик веднага измъкна сабята от ръцете на най-близкия нападател, но не успя да я използва. Друга сабя се стовари върху черепа му той бавно се свлече на пода.

Двамата, имали щастието да бъдат далеч от него, сега се наведоха задъхани над падналия. Мина цяла минута, преди да приберат оръжието си. Единият подритна Уорик с ботуша си. Искаше да бъде сигурен, че няма да се надигне. Кръв струеше по все още мократа от банята коса на ранения, но той дишаше. Не беше мъртъв и можеше да бъде използван.

— Този мъж не е крепостен селянин, какъвто трябваше да намерим — каза единият на другия. — Така, както се бие, трябва да е рицар. Не можа ли да разбереш това, като го видя да влиза в банята?

— Не, целият беше покрит с прах. Забелязах само, че не носи ризница. Цветът на очите и русата му коса са точно такива, каквито лорд Джилбърт иска да бъдат. Дори помислих, че е цяло щастие, дето сме попаднали точно на него.

— Натъпчи един парцал в устата му тогава. Надявам се лорд Джилбърт да не пожелае да разговаря с него.

— Каква е разликата? Половината от войниците на лорд Годуин са прости селяци. Ето, открихме един с нужните очи и коса. За какво ли му е притрябвал?

— Това не ни засяга. И защо го удари толкова силно? Сега трябва да го носим.

Другият изсумтя.

— По-добре така, отколкото да се разправяме с него, когато се събуди. Когато го видях за пръв път, не ми изглеждаше толкова огромен. Това момче дали не беше негов син?

— Може би. Това означава, че като се събуди, отново ще налети на бой. По-добре да завържем ръцете и краката му. Дори на лорд Джилбърт ще бъде трудно да се справи с такъв!