Затворницата на дракона

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Изтръпнала, Роина мислеше за ново посещение на Уорик дьо Шавий.

Още не беше се събудила, когато го усети върху себе си на другата сутрин. Утрото не беше настъпило, а той вече се беше слял с тялото й. Свърши много бързо. Тя се ядоса повече на факта, че не й даде възможност да се наспи. Въпреки че не почувства нищо и беше безкрайно изтощена, не можа отново да се унесе.

Малко след това в стаята влезе Енид. Уорик не беше с нея. На Роина не й беше до съчувствените погледи на по-възрастната жена, въпреки че й беше благодарна. Как само я боляха раменете от принудителното обездвижване! Сега Енид ги масажира. Въпреки че беше излишно. На Роина ужасно й се искаше да измие миризмата на това чудовище от тялото си.

На обяд той отново дойде. На свечеряване — също. Единствената компенсация за Роина беше, че на третия път му трябваха доста милувки, за да изтръгне тази безсрамна влага от нея. Същото се случи и на следващия ден. Тогава Роина реши, че за последен път понася тялото му върху своето.

Не, този човек не се стараеше просто да събуди страстта у нея. Целта му явно беше друга. Може би искаше да я подлуди? Разбрал, че вече лесно може да проникне в нея, той продължаваше да я гали. Довеждаше я до състояние, когато беше готова да му се моли да я вземе. Но тя трябваше да получи само онова, което той беше решил да й даде. Роина осъзна колко слаби са и тялото, и духът й. Негодникът я караше да го желае. Разбрал това, той беше на върха на своя триумф.

Единствената мисъл, която даваше сили на Роина, беше, че на третата сутрин той би трябвало да я освободи. Ужасяваше се от съдбата си. Не вярваше той да е задоволен от удовлетворението, което вече беше получил. Беше я уверил, че сега нейният живот е в негови ръце и че го прави заради намерението на Джилбърт да отнеме неговия.

Уорик нямаше да я освободи, поне докато се роди детето. Ако иска да се отърве от нея, сигурно ще я отстъпи на някой от своите васали. И как би се преборила с това? Какво беше в нейна власт? Тя не знаеше дори какво ще й донесе утрешният ден.

В стаята влезе Енид с ключ за веригите. Роина очакваше Уорик лично да я уведоми за очакващите я унижения. Жената, разбира се, не можеше да й каже нищо. В замяна на това донесе храна и дрехи. Сега пленницата се нахрани сама.

Дрехите донякъде хвърлиха светлина върху бъдещето й. Собствените й одежди отдавна й бяха отнети, но тези изобщо не приличаха на тях. Ризата и сукманът бяха от грубо тъкана домашна вълна и прилягаха повече на прислужничка. Сукманът беше по-къс, отколкото някоя дама би си позволила да облече. За колан щеше да й служи сплетена кожа. В добавка имаше вълнени чорапи и платнени обувки. Бельо липсваше. Трябваше да навлече тези груби тъкани върху голото си тяло. Това постоянно щеше да й напомня за променилите се обстоятелства.

Трябваше да напусне и господарската стая.

Веднага щом преодоля сковаността на ръцете си, Роина се облече и сплете косите си. Енид й помаха да я последва.

Уорик седеше край голямата маса в салона. Слънчевите лъчи, които проникваха от високия прозорец, придаваха златист оттенък на тъмнорусата му коса. Въпреки че вече беше късно за закуска, купата и чашата за пиво все още бяха пред него. Той я погледна безизразно. Това й припомни за последния път, когато я беше видял гола в леглото му.

Това вече е минало, припомни си тя. Сега би издържала всичко, което беше намислил, само този кошмар да не се повтаря. Той обаче не я извика при себе си. Явно нямаше намерение да я информира за бъдещето й. Сигурно е толкова ужасно, че не му се иска да наблюдава реакцията й.

Някакво движение зад гърба му привлече вниманието й. Край огнището седяха няколко жени. Оставили ръкоделията си в скута, те се бяха втренчили в нея. Когато очите й се приспособиха към яркото слънце, видя, че повечето от жените са благороднички. Двете най-млади сред тях я гледаха намръщени. Толкова й беше познато това изражение…

Господи, Уорик има големи дъщери! Те не приличаха съвсем на него. Само намръщени, бяха типични дьо Шавий. Тогава би трябвало да има и съпруга! Коя съпруга обаче ще му позволи да завърже жена в дневната и да я насилва? Но мъж като Уорик дьо Шавий може да го направи! Роина искрено съжали съпругата му.

Когато една от жените стана, Роина зяпна. Милдред! Възможно ли е това?

От радост сърцето й щеше да се пръсне. Лицето й светна и тя направи крачка напред. Милдред извъртя поглед към Уорик, после седна и отново потъна сред останалите жени. Без да й каже и дума? Дори изражението й не се промени за поздрав! Роина не разбираше, докато самата тя не погледна Уорик. Усмихнатото му лице намекваше за ново отмъщение. Дали по някакъв начин не беше обърнал Милдред срещу нея? Това не е възможно! Но ето, Милдред няма намерение да разговаря с нея!

Гневът мигновено прогони радостта й. Вече се беше примирила с мизерните си одежди, но да я лиши от жената, която беше като втора майка за нея? Това вече беше нетърпимо! За един миг Роина забрави, че този насилник може да я хвърли отново в тъмницата, може да я бие, дори да я убие.

Тя се откъсна от ръката на Енид, качи се на подиума пред масата и застана точно срещу Уорик. Той си позволи само да вдигне вежда въпросително. Сякаш изобщо не забелязваше гнева й.

Роина се приведе напред и засъска тихо:

— Може да ми отнемеш всичко, Уорик! Но те уверявам, че до края на дните си ще се моля да се печеш вечно в пъкъла!

На устните му цъфна добре познатата й жестока усмивка.

— Трябва ли да се страхувам от една вече прокълната душа, момиче?

Роина стреснато отстъпи крачка назад. Тя току-що го беше проклела, а той се държи така, сякаш е назовала само името му! Тя кипеше, а той продължаваше само да се усмихва.

— Извинявай — присмя се Роина. — Трябваше да те нарека „негодник“!

Уорик скочи толкова бързо, че целият й гняв мигновено изчезна. Преди да е помислила да бяга, той се беше навел през масата и силно стискаше китката й.

— Господарю!

— Какво?

— Не довърши обръщението си към мен както подобава. Кажи „господарю“!

Значи няма да я убие за това, че го е нарекла негодник.

— Но ти не си мой господар!

— Сега съм и винаги ще бъда, момиче! Ще ти се наложи често да използваш това обръщение. Искам веднага да го чуя!

Би предпочела да отрежат езика й. Без съмнение Уорик разбра това. Придърпа я по-близо и произнесе тихо, но заплашително:

— Ще го кажеш! В противен случай ще наредя да донесат камшика. Наказанието ти ще бъде като на всеки, който отказва да се подчини.

Беше го изрекъл и щеше да го направи. Човек като него не се заканва напразно. Роина изчака няколко удара на сърцето си преди да процеди през стиснатите си зъби:

— Господарю.

Той веднага я пусна. Роина започна да разтрива китката си, а той седна. Изражението му изобщо не се беше променило, но след предизвикателството й беше очевидно, че е вбесен. След като я беше освободил, беше дръзнала да спори с него.

— Със сигурност освен ум, ти липсва и мъдрост — отбеляза Уорик. — Сега се махай от очите ми, преди да съм те наказал за нахалните ти думи!

Роина побърза да се подчини, като дори не го погледна. Забърза към Енид и я последва към кухнята на долния етаж.

Обикновено се готвеше на двора, но напоследък беше модерно кухнята да се помещава в замъка. Особено в провинциите, където времето постоянно беше лошо. Във Фулкхърст за кухнята беше отделено огромното пространство, където би трябвало да бъде гарнизонът.

Из помещението сновяха най-малко двадесет човека. Вече се приготвяше вечерята. В огнището се въртеше половин теле. Около голямата маса готвачите белеха зеленчук, режеха месо, приготвяха сладкиши. Двама войника се хранеха прави, а няколко хубавички прислужнички флиртуваха с тях. Млекарката получи плесница, защото едва не разсипа ведрата с мляко. Бяха я изплашили двете кучета под масата. Тя изрита едното, но то не мръдна от мястото си край касапина. Слугите миеха съдовете от закуската. Пекарят мяташе нови хлябове във фурната. Двама здравеняци мъкнеха торби с брашно от мазето.

Кухнята беше обширна и затова в нея не беше горещо. Но от всички страни се издигаха пара и пушек. Роина забеляза това ужасена. Енид я заведе при жената, зашлевила млекарката. Тя беше руса и червендалеста, едра като мъж. Не беше крепостна селянка, а съпруга на главния готвач.

— Значи ти си онази от Къркбурой? — Мери Блу я огледа от глава до пети. Същото правеха и всички останали, макар и не така явно. — Говореше се, че в тъмницата е затворена една дама, но аз не вярвах. Ще ме наричаш „госпожа Блу“ и няма да ми нравиш физиономии, нито ще спориш с мен. Имам същите права като онази нафукана Милдред. Въпреки че се ползва с благоволението на господаря, за нея не бих си мръднала пръста. Ти няма да си толкова привилегирована, нали, драга?

— Всъщност съм в такова положение, че ако и ти започнеш да ме наказваш, сигурно ще умра — отговори горчиво Роина.

— Да те наказвам? — Мери се намръщи. — Ще го правя само ако го заслужиш. Хайде, на работа. Трябва да обиколя тези мързеливи повлекани, иначе няма да свършат нищо. По пътя ще ти обясня задълженията.

Роина попита заинтригувана:

— Значи няма да работя в кухнята?

Мери се разсмя сърдечно.

— Тук има достатъчно хора, а съпругът ми не обича моите жени да се мотаят наоколо. Той ненавижда мързеливите, а аз съм прокълната само с такива. Дори тази кучка Селия забравя заръките ми веднага, щом обърна гръб. Прави го, защото е любимката на лорд Уорик. Всеки знае това. Сега бих искала…

Изкачиха се по стълбите и влязоха в големия салон. По пътя Мери не преставаше да бърбори. Роина се страхуваше Уорик да не е още там, но го нямаше. Около огнището бяха останали няколко жени. Милдред също беше изчезнала.

— Аз не заповядвам на прислужничките на господарките — поясни Мери, като видя накъде гледа Роина. — Тази Милдред излезе голяма късметлийка.

— Отдавна ли е тук?

— Не, дойде с господаря. Защо? Да не я познаваш?

— Така е.

— Тогава стой далеч от нея. Сред хората в крепостта има йерархия. Като я направи прислужничка на двете си дъщери, лорд Уорик я постави най-високо. Но ти стоиш по-високо от слугите в кухнята, затова стой далеч и от тях. Ще имаш достатъчно приятелки сред моите подчинени. Ако слушаш мене, не прави тази Селия една от тях.

Роина изобщо не се интересуваше от „тази Селия“, дори и да беше любимката на Уорик. Беше загрижена повече за собствената си съдба. Знаеше, че ще бъде една от „жените“ на Мери, но не знаеше с какво ще се занимава.

Подозираше, че статусът й ще съответства на дрехите, които й бяха дали. Едно от първите неща, казани й от Уорик в Къркбурой, беше, че тя вече не е дама. Иронията беше в това, че самата тя беше пожелала да бъде проста крепостничка, за да не се избиват мъжете за имотите й. В бъдеше май трябва да внимава с желанията си.

Възпитанието и произходът й не можеха да бъдат заличени. И колкото и да му се искаше, Уорик не би могъл да я превърне в обикновена прислужничка. Но той можеше да се отнася с нея като с прислужница. Вече беше направил това, а тя беше безсилна да се противопостави. Като си помислеше, че би могъл да я хвърли отново в тъмницата и да я лиши от Джон Джифърд, можеше направо да се счита за щастливка при новата ситуация. Прислужницата може свободно да се движи.

Прислужницата спокойно може и да избяга!