Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Добре дошъл, Шелдън! — възкликна Уорик и прегърна приятеля си. — Цяла вечност не си ни посещавал.

— Сигурно защото всеки път ми чупиш по едно ребро.

— Лъжеш — отряза го Уорик.

Шелдън дьо Вер не беше толкова едър, но на височина бяха еднакви. Той беше най-големият син на семейството, в което Уорик беше живял и служил като негов оръженосец. Въпреки че между тях имаше пет години разлика, двамата бяха добри приятели. На тридесет и седем, Шелдън беше с прошарени брада и коси, белег на семейството му. Белите коси не накърняваха красотата му, но когато го видеше за пръв път човек, му изглеждаше малко странен.

— Позволи на оръженосеца ти да свали тази тежка ризница и сядай — продължи Уорик, като го водеше към огнището. После извика към минаващото наблизо момиче: — Ема, донеси нещо освежаващо за госта ми! — Момичето се обърна, за да изпълни заповедта, когато той извика след нея: — Искам новата прислужница да ни обслужи!

Шелдън се загледа в гъвкавата походка на девойката.

— Все още я третираш като прислужница — отбеляза тон, след като момичето изчезна към женското отделение на къщата.

— Тя е такава.

— Но също е и твоя дъщеря!

Уорик се намръщи.

— Не е доказано. Кълна ти се, че спах с майка й само веднъж, когато ме пуснахте за малко у дома. Тогава бях на петнадесет и не ми се вярва…

— Не се залъгвай — прекъсна го приятелят му. — Достатъчно е да я погледне човек, за да се увери, че е твоя дъщеря. Всъщност само тя прилича на теб.

Уорик се отпусна тежко на стола си, още по-намръщен.

— Не подозирах за съществуването й, докато не я видях напълно пораснала. Майка й толкова се страхуваше от мене, че я е крила в селото. Прислугата пък беше достатъчно благоразумна, за да не споменава за Ема. Дори ти досега не си ми говорил за нея.

Шелдън се изчерви, защото това беше самата истина.

Уорик изсумтя.

— Тогава, приятелю мой, тя беше толкова смутена, че изобщо не помислих да търся прилика. В същото време се почувствах абсолютен глупак за това, че не съм и подозирал за съществуването й.

Шелдън се засмя.

— Такова объркване не се забравя лесно.

— Така е. Отначало тя се криеше, когато си бях вкъщи, сега обаче не е така.

— Но ти призна ли я?

— Не. Казах ти, че това не може да се докаже. Когато се е родила, баща ми беше още жив. Може и да е негова дъщеря.

— Вярваш на това не повече от мен, нали? Всеизвестен факт е, че баща ти толкова обичаше твоята майка, че едва ли е търсил услугите на други жени.

Уорик не можеше да отрече това и се ядоса още повече.

— Е, стари приятелю, още не съм те поздравил като хората, а ти ми говориш само за нея!

— С това трябваше да започна. По-малкият ми син Ричард би искал да се ожени за нея — въздъхна Шелдън.

Уорик дълго го гледа, после избухна в смях.

— Да се ожени за нея? Да не би да се шегуваш?

— Ни най-малко. Не вярвам да си забелязал, но с твоята мощ човек трябва да се съобразява. Съюзът с тебе би повишил властта на всеки феодал. Не те ли отрупват с искания за дъщерите ти?

— Да, дори са толкова много, че не се замислям над това. Имам две законни дъщери. Всяка от тях бих дал с удоволствие на Ричард.

Шелдън се намръщи.

— Не се обиждай, Уорик, но синът ми заплаши, че ще се премести във Франция, ако му доведа някоя от тях. Иска единствено Ема и трябва да призная, че съм съгласен с избора му.

— Но тя не е нищо повече от крепостна селянка! — избухна Уорик.

— Не и ако я признаеш за своя дъщеря!

— Това няма да е добра услуга на семейството ти. Ема няма възпитанието и маниерите на дама. Само ще ви посрамва…

— Може да бъде научена на необходимото.

— И кой ще го направи? — изгърмя Уорик. — Ако помоля лейди Роберта да се заеме и с незаконородената ми дъщеря, тя ще се изсмее в лицето ми или ще ме напусне веднага. Няма да стане!

Приятелят му отново въздъхна.

— Трябвало е да бъде научена отдавна, но ти не си знаел за съществуването й. Аз също нямам съпруга, която да се заеме с нея. Колко ще бъде разочарован Ричард! Това момиче му е легнало на сърцето. Наистина ли е толкова невъзпитана?

Уорик не чу въпроса. В салона влизаше Ема, следвана от Роина. Видът на русокосата пленница издуха всички мисли от главата му. Тя не го погледна, докато изчезна по стълбите към кухнята.

Връхлетяха го спомени за предишната вечер и той започна да се върти неспокойно на стола си. Тогава се сети Шелдън.

— Какво си ме зяпнал?

— Попитах те дали не възразяваш да наема жена за Ема — отговори нацупено Шелдън. — Необходимо ми е одобрението ти, преди да започна да правя нещо по въпроса.

Уорик продължаваше да седи отнесен.

— Човече, какво ти става?

Роина се беше върнала с поднос, отрупан с напитки. Точно тя го смущаваше, това е истината! Не можеше да я погледне, без да си спомни как му действа. Като мислеше за това, слабините му започваха да горят. Гняв и страст се преплитаха и, изглежда, ядът щеше да победи.

— Желаете ли още нещо, господарю?

Роина беше оставила подноса между двамата. Стоеше край него и смирено гледаше в краката му. Беше я облякъл в дрехи на прислужница, но, по дяволите, от нея лъхаше кралско достойнство! Това отначало го разгневи, но после го накара да се усмихне. В къщата си имаше най-подходящия човек, който би могъл да се заеме с обноските на Ема.

След тази мисъл той заповяда:

— Върви и кажи на госпожа Блу да приготви стая за моя гост!

— Очевидно няма да получа отговор на своя въпрос — отбеляза Шелдън, след като Роина излезе. — Това ли е дамата, която беше затворил в тъмницата си?

— Как си разбрал за това? — изненадан, попита лордът.

— Преди две седмици идвах във Фулкхърст, за да поздравя съпругата ти. Никой ли не те е информирал?

— Не. Но откъде имаш сведения за Роина?

— Видях огромния ескорт, който я настани в тъмницата, пък и всички само за това говореха. Наистина ли е дама?

— По-правилният въпрос е дали е била. Беше, но вече не е.

— Как така?

— Защото е моя пленница и няма никакви права. Понеже не я обесих, нито одрах кожата от гърба й, нито я осакатих, я превърнах в крепостна селянка.

— Какво е направила?

— Не искам да говоря за престъплението й. Запомни само едно: трябва да е щастлива, че не я убих!

Шелдън мълча известно време, защото усети, че приятелят му е прекалено афектиран.

— Трябва да е било наистина ужасно — накрая измърмори той. После се сети, че проблемът му не е разрешен. — Какво ще правим с Ема?

— Остави това на мен. Новата ми прислужница може да я научи. Нека да видим дали желязото може да се превърне в сребро, преди да говорим повече.