Затворницата на дракона

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Изпратих човек да провери полето Джили. Той ми съобщи, че там не се забелязва никаква активност. После ме уведомиха, че на север, към Фулкхърст, се движи голяма армия.

— Значи си знаел за войската в гората! — възкликна Роина. — А ме остави да те убеждавам, че те грози голяма опасност, докато…

— От какво се оплакваш? Не те ли изслушах внимателно.

— Ти се забавляваше с всяка моя дума!

— Не с всяка.

Тази забележка я накара да млъкне. Беше я питал за името на брат й няколко пъти. После се беше поинтересувал къде са земите й. Вероятно мислеше, че Джилбърт ги е завладял. Мълчанието й го беше подразнило. Можеше само да гадае колко е ядосан от факта, че Джилбърт бе дръзнал да подложи крепостта му на опасност.

Не бяха напускали стаята му до сутринта, въпреки че Уорик беше ставал няколко пъти. Изглежда Джилбърт още не беше обсадил крепостта. Роина най-сетне беше събрала кураж да го попита защо се е завърнал толкова скоро във Фулкхърст. Уорик й разказваше, като искаше да не го прекъсва.

Изчака я дали има да каже още нещо и продължи:

— След като не срещнахме никакви войници до края на първия ден, решихме, че е по-разумно да се връщаме. Очаквах от Д’Амбре да ме подмами и да ме нападне. Вместо това брат ти е решил да се възползва от отсъствието ми. Чудя се как Д’Амбре не е получил съобщение за другата армия. В противен случай щеше да се вбеси, че съм отгатнал плана му.

Уорик веднага щеше да пристъпи към действие, ако схване, че Д’Амбре и доведеният й брат са едно и също Лице. Роина се чудеше как сам не се е досетил, след като в околността е забелязана само една армия. Ако си направи правилния извод, той ще разбере, че това е смъртният му враг, оковал го в Къркбурой.

Тя беше мълчала за това прекалено дълго. Трябваше да му каже истината веднага, щом разбра, че няма да я убие.

Сега ще изтълкува мълчанието й като заговор срещу него Може да я обвини, че го е прелъстила, за да дава информация на Джилбърт. В крайна сметка не е длъжен да вярва, че мрази брат си, след като двамата бяха действали заедно срещу него. Истината в този момент не само ще й навлече гнева му, но и ще събуди отново желанието му за мъст. Роина не можеше да понесе това, още повече, осъзнала, че изпитва чувства към този човек.

Знаеше, че е постъпила глупаво. Виновна беше тази дяволска страст, която не успяваше да контролира. Трудно е да презираш мъж, който ти доставя радост в леглото. Още по-трудно става, когато той е започнал да показва и добрите страни на характера си.

Роина среса косата си и започна да я сплита. Беше облякла жълтия сукман, своята дреха. Това не беше предизвикало коментар нито вчера, нито днес. Слугинските дрехи беше пъхнала в торбата. Така изпитваше Уорик дали ще продължи да се държи с нея по същия начин. Обърна се към него и попита:

— Мислиш ли, че Д’Амбре ще опита нещо подмолно?

Уорик седеше на леглото и я гледаше.

— Няма да му дам тази възможност. След два дена ще нападна замъка му.

Пръстите на младата жена се сковаха.

— Има… ли и други?

— Да, той владее и други замъци, но те не са негови Имам намерение да нападна замъка Амбре. Надявам се този път да е там.

Ако Джилбърт не е там, майка й ще бъде. Лейди Ан най-сетне ще бъде освободена, но може и да бъде ранена, ако битката се развихри вътре.

— Ти и твоите хора избивате ли жителите, когато превземате някой замък?

— Беше ли убит някой в Къркбурой?

— Къркбурой не се отбраняваше — напомни му тя.

— В една битка винаги загиват хора, Роина, но аз никога не убивам безразборно. — Уорик стана. — Защо се интересуваш за тези неща? Ако ми кажеш, че се притесняваш за хора, които не познаваш, не знам какво ще…

— Не започвай да ме заплашваш рано сутринта! Просто мислех за жените и децата там. Има ли този човек семейство?

— След като баща му загина, няма. Всъщност останаха вдовицата на баща му и дъщеря й, но те нямат кръвни връзка.

— Чувала съм, че унищожаваш цялото семейство на своя враг.

Уорик се усмихна.

— За мен се говорят много неща, момиче. Но само половината от тях са истина.

Не й беше дал отговор на въпроса и се наложи да го попита направо:

— Значи нямаш намерение да убиеш тези жени, въпреки че са свързани с господаря на Амбре чрез брака на баща му?

Уорик се намръщи.

— Ако имах навика да убивам жени, сега нямаше да ми задаваш такива глупави въпроси.

Роина му обърна гръб, но не преди да е видял покрусената й физиономия. Уорик изруга наум, приближи се до нея и я прегърна.

— Не исках да те обидя, но с въпросите си ме изкарваш почти чудовище. Мислех, че повече не се страхуваш от мене.

— Вярно е!

— Защо не те е страх от мене?

Роина се обърна да го погледне, но се изчерви и сведе поглед. В гласа й звъннаха сълзи.

— Защото не убиваш жени, макар и да имаш право на това. Съжалявам, Уорик, не исках мислите ми да се насочат в тази посока. Не ми харесва, че пак отиваш да се биеш!

— Аз съм рицар…

— Знам, че за рицарите животът е битка след битка. На жените това не се харесва. Дълго ли ще отсъстваш?

Уорик я притисна по-силно към себе си.

— Да, може би месец. Ще ти липсвам ли, момичето ми?

— Половината от задълженията ми ще отпаднат.

— Това не е отговор, достоен за господаря ти.

— Той е предназначен за човека, който ме нарича „прислужница“. Имам друг за мъжа, който ме люби горещо през изминалите нощи. За него ще се моля, ще го сънувам. Ще броя дните…

Ръцете му я смачкаха. Устните му погълнаха нейните. Преди мислите й да се разпръснат от разгоряната топлина, Роина реши, че отговорът й му е харесал. Искаше й се изречените от нея думи да са лъжа!