Затворницата на дракона

ШЕСТА ГЛАВА

Втренчена в мястото, където беше паднал лорд Годуин, Роина беше задрямала на самия ръб на леглото. Джилбърт сам беше изнесъл тялото от стаята. Няколко пъти й беше повторил, че не трябва да пуска никого.

О, как би искала и него да заключи отвън! Ако имаше някакво оръжие, сигурно би го убила, преди да я насили да направи още по-отвратително нещо. Но тя нямаше оръжие. Дори не можеше да избяга, без да изложи на опасност живота на майка си. Зачуди се кое е по-противно: нейната сватба, или това, че трябваше да спи с този дърт развратник. Какво по-лошо би могло да се случи на една осемнадесетгодишна девойка?

Не изпитваше и капчица жал за мъртвия, въпреки че отчасти и тя имаше вина за това. Той беше погубил доста невинни жени, имали нещастието да бъдат негови съпруги. Те или му бяха омръзвали, или беше имал нужда от нова зестра. Роина знаеше, че има и такива мъже, но познаваше и баща си. Той беше честен и се отнасяше почтено с жените. Все пак не целият свят беше тръгнал към пъкъла.

Вече беше съвсем тъмно, когато Джилбърт дойде да я буди. Тялото й крещеше от изтощение, умът й беше като замъглен: явно не беше спала много. Но думите на Джилбърт веднага я разсъниха.

— Всичко е готово. Хората ми са имали късмет. Очите и косите ме тревожеха най-много. Същите са като на съпруга ти. Точно това се забелязва първо във всяко бебе, така че няма да имаме проблеми.

Кръвта на Роина закипя, после се вледени. От страх стомахът й се сгърчи. Наистина го беше направил! Хвърляше я в леглото на някакъв непознат, от когото трябваше да забременее. Дори и в мислите си Лионс и Джилбърт си приличаха като две капки вода. Нямаше да се изненада, ако й беше довел онзи Джон, за когото говореше съпругът й. Господи, кога щеше да свърши този кошмар?

— Побързай — продължи задъхан доведеният й брат, като я изтегляше от високото легло. — Има още много време преди да съмне, но ще трябва да го предразположиш. Трябва да се чифтосате поне два пъти, за да сме сигурни, че семето му се е закрепило добре.

— Защо го казваш на мене? — сряза го Роина, опитвайки се да се измъкне от ръцете му, които я тикаха към вратата. — Дай своите противни инструкции на онзи сладострастник, когото си намерил!

— Сега ще видиш!

И тя видя почти веднага. Мъжът беше затворен в малка стая точно срещу нейната. В нея имаше само легло и два свещника.

В тази стая старецът беше развратничил с крепостните селянки, но Роина нямаше откъде да научи това. На стената над леглото бяха закрепени вериги, но сега те не бяха използвани за този човек. Той беше прекалено голям. Джилбърт се страхуваше, че би могъл да ги строши. Все пак те бяха предназначени за жени. Той беше заповядал да донесат по-дълги и да ги закрепят под леглото. Бяха привързали глезен към китка. Така пленникът не можеше да мръдне крак, без да издърпа и другия.

В началото Роина забеляза единствено, че мъжът е завързан за леглото и е покрит с чаршаф. После забеляза и ръцете му, вдигнати високо над главата, пристегнати с белезници. Две вериги минаваха под чаршафа и завършваха някъде под леглото. Трябвало е да бъде завързан с вериги? И е приспан, а може би е в безсъзнание?

Внезапно всичко й стана ясно, но успя само да попита:

— Защо просто не му платите, за да изпълни задължението си?

Джилбърт стоеше до нея и продължаваше да държи ръката й.

— Тогава той ще те притежава. А така ти ще го имаш и няма да се почувстваш…

Джилбърт доста се колеба, затова Роина му помогна:

— Изнасилена?

Лицето му пламна.

— Не. Исках просто да направиш нещата по свой вкус. Така или иначе, тази нощ ще се простиш с девствената си ципа.

Нима той смяташе, че й прави услуга? Това беше пълен абсурд! Джилбърт виждаше нещата само по един начин: той винаги трябваше да има изгода и облаги. Ако няма наследник на Годуин Лионс, цялото му богатство, включително и многочислената армия от наемни войници, отиваше в ръцете на брат му. А доведеният й брат имаше намерение да се възползва от тази армия в близките няколко седмици. Това означаваше, че ще прикрива смъртта на Лионс. Но за това време няма да успее да си върне всичко, заграбено от Фулкхърст. Да върви по дяволите този подстрекател на войни! Той беше по-лош дори и от Джилбърт. Ако не беше той, тя нямаше да бъде принудена да преживее целия този кошмар. На първо място нямаше да я насилят да се омъжи.

Споменал за девствената й ципа, явно Джилбърт се досети, че е целомъдрена.

— Знаеш ли… знаеш ли какво трябва да правиш? Ако имаш трудности, ще повикам някой, който да ти помага. Бих го направил сам, но не мисля, че бих могъл да понеса…

Роина го изгледа потресена.

— Ти също намираш, че всичко това е противно, нали? И все пак ще ме принудиш да го направя?

— Няма друг изход — отговори той, стиснал зъби. — Трябва да задържим Къркбурой на всяка цена!

По-добре беше да забрави всякаква надежда.

— Ще лъжеш за неговата смърт — отрони Роина. — Би могъл да лъжеш и за детето, докато използваш армията му.

— И ако накрая не се появи дете? Не, градът е доста голям и не ми се иска да го рискувам заради капризите ти. Ще постъпиш така, както ти заповядам. Роина! Поставил съм го наблизо, за да не те виждат как идваш при него всяка нощ. През деня може да спиш. Ще пусна слуха, че Годуин е болен и ти се грижиш за него. Прислугата ще бъде държана настрана, освен личната ти прислужница. Надявам се тя да постъпва според инструкциите ти, ако искаш да я запазиш!

Още заплахи? Милдред също беше застрашена. Господи, как само го мрази!

— Колко време ще продължи това, Джилбърт?

— Докато заченеш. Ако ти е прекалено неприятно, съветвам те да сядаш на члена му по няколко пъти на нощ. Предполагам, че за мъжага като него няма да е трудно да те обслужва по няколко пъти.

Значи кошмарът няма да свърши тази нощ. Той просто само започва. Унижението включваше и този клетник имал нещастието да бъде с руси коси и сиви очи.

— Възнамеряваш да го държиш така през цялото време?

— Не трябва да се безпокоиш за това — отговори безгрижно Джилбърт. — Той не е нищо повече от крепостен селянин. Веднага щом изпълни задачата си, ще бъде отстранен.

— Крепостен селянин? Като го гледам, е доста едър. Мисля, че сте отвлекли свободен човек.

— Не ми се вярва. Най-много да е слуга на някой богаташ, нищо повече — увери я той. — Може и да е свободен, но не вярвам да е нещо повече от пътник.

— После възнамеряваш да го убиеш, нали?

— Не ставай глупава! — сряза я раздразнен Джилбърт. Естествено, че не може да бъде оставен жив! Веднага ще търси права над детето! Никой няма да му повярва, но е пак ще тръгнат слухове. От тях би могъл да се възползва братът на Годуин.

Значи дори и тя да постъпи точно според волята на доведения си брат, някой все пак ще загине! Това прозрение отприщи целия й гняв.

— Дано гниеш в пъкъла за отвратителната си алчност, Джилбърт! — прокле го тя и се отдръпна от него. Изненадата върху физиономията му издаваше, че не е разбрал къде е сбъркал този път. Гневът й вече преливаше в крясък: — Махай се! Нямам нужда от помощ, за да изнасиля този мъж! Изпрати ми Милдред, защото все пак трябва да го съживим. В това състояние едва ли ще ни бъде полезен!

Гневът и несправедливостта я караха да крещи и именно последните й думи събудиха Уорик. Той не отвори очи. Прекалено дълго беше по бойните полета, за да дава на противника такова предимство.

След малко вратата се затръшна и наоколо стана тихо. За момент беше оставен сам, но тази писклива жена скоро ще се върне. Беше чул думите й. Жените обаче не изнасилват! Как биха могли да го направят, като нямат подходящ инструмент? Във всеки случай сигурно няма него предвид. Това беше просто шега, изречена от една грубиянка. Но колкото повече време минаваше…

Той отвори очи и се загледа в тавана. Стаята беше добре осветена. Обърна глава към вратата, но го прониза болка. За момент застина, затворил очи. Лежеше на меко легло. Върху бедрата му беше преметнат някакъв плат. Явно все още беше така, както го бяха пленили — без дрехи. Нямаше смисъл да го обличат, след като може да го направи и сам. А леглото? Все пак беше по-добре от тъмницата.

Тогава усети белезниците на ръцете си. Опита да раздвижи едната и чу дрънченето на вериги, които придърпаха глезена му. Господи, бяха го завързали! И то не с въже, а с вериги!

Ако искат откуп, тогава знаеха кой е. Крадците и престъпниците действаха само когато са сигурни, че пленникът ще им плати. Не се интересуваха дали са отвлекли рицар или търговец, господарка или селянка. Не подбираха и методите на мъчение, стига да постигнат целта си. Веднъж беше превзел укреплението на един бандитски главатар. В тъмницата му беше открил тела, смазани от тежки камъни. Кожата им беше опушена от изгаряния. На някои стъпалата бяха почти овъглени. Всички бяха мъртви, забравени от мъчителите си заради неговата обсада. Но сега той самият не лежеше върху пода на някоя колиба. Каменните стени означаваха богат господар.

Уорик отново отвори очи. Опита се да игнорира болката в слепоочията си и да обмисли възможностите, които му даваше този изтънчен затвор. Вдигна глава и я видя до леглото си. Тогава реши, че е умрял. Не, такава жена не можеше да бъде смъртна. Със сигурност беше един от ангелите Господни, съществуващи единствено в отвъдното!