Затворницата на дракона

ТРЕТА ГЛАВА

Роина се събуди, загубила чувство за ориентация. Това продължи само няколко мига. Вече знаеше къде е и защо се намира тук. Не помнеше кога е заспала, но трябва да е било много след полунощ. Сега усещаше как ужасът постепенно смразява кръвта й и я вцепенява.

През малкия прозорец се прокрадваше светлината на деня. Тя не беше по-обилна от тази на огнището и на свещите, запалени в стаята. Мина много време, преди да си зададе въпроса кой беше дал топлина и светлина на стаята й. Кой беше дръпнал и завесите на леглото й? Ако Джилбърт е дръзнал…

— Да не искаш да лежиш, докато дойде свещеникът?

— Милдред! — Роина зяпна от изненада, познала скъпия глас.

— Аз съм, милата ми!

Девойката седна в леглото. Прислужницата й се беше настанила върху нейната собствена ракла.

Не можеше да си спомни и минута, през която Милдред да не е била с нея. Преди да обслужва Роина, беше се грижила за лейди Ан.

Милдред беше дребна жена, по-ниска от Роина, но доста закръглена. Не можеше да се отрече, че прислужницата й обича да си похапва. Въпреки че беше само на четиридесет и пет години, кестенявата й коса беше започнала да посивява. През изминалите три години й бяха разрешили да живее с Роина — единственото добро нещо, което Хюго Д’Амбре беше направил за заварената си дъщеря.

— Как така си тук? — Роина се огледа дали са сами в стаята.

— Когато вчера сутринта дойде да те вземе, той заповяда да се опаковат и донесат всичките ти вещи. Тези грубияни искаха да ме оставят, но аз им дадох да се разберат!

— Бил е сигурен, че ще участвам в този фарс — отбеляза горчиво Роина.

— Когато пристигнах, успях да зърна старика. Как си могла да се съгласиш на този брак?

Роина усети как сълзите отново напират в очите й. Когато заговори, долната й устна още трепереше:

— Джилбърт едва не преби майка ми! Страхувам се, че ако не бяха дала съгласието си, щеше да я умъртви.

— О, пиленцето ми! — Милдред се разплака. Приближи се към леглото и взе девойката в прегръдките си. — Знаех си, че е чудовище! Също като баща си. Всеки път, когато се увърташе около теб, ти говореше такива сладки приказки… Никога не е успявал да ме заблуди.

— Да ме прости Господ, но толкова го мразя! Да не мислиш, че е загрижен за бъдещето ми? Той преследва само своите интереси.

— Така е. Тук вече се приготвят за война. Говори се, че всички ще напуснат крепостта до утре сутринта. Господарят е обещал на Джилбърт рицарите и войниците си. Ще му даде и злато, с което би могъл да наеме още хиляда души. Няма да е далеч времето, когато всичко, отнето ти от онова чудовище Фулкхърст, ще ти бъде върнато.

— Не на мен — издума тъжно девойката. — Мислиш ли, че Джилбърт ще ми върне някога имотите? Той ще ги заграби за себе си. Когато Лионс се спомине, ще ме върне, но само за да ме омъжи отново. Така непрекъснато ще трупа богатства.

— Значи такава била работата! — ахна Милдред.

— Фантазията ти е бедна да си представиш на какви машинации е способен. Междувременно трябва да родя дете от Лионс, за да бъде сигурен Джилбърт, че и неговите имоти ще бъдат присвоени. — Роина се изсмя горчиво. — Може ли толкова възрастен мъж да направи дете, Милдред?

Прислужницата изсумтя.

— На много би им се искало, но това е невъзможно. Откакто съм пристигнала, постоянно ми разправят как този човек непрекъснато се опитвал да направи друг син, който да замести убития в някаква война. През последните години е сменил четири съпруги, без да се броят онези шест от младостта му.

Какво им се е случило на тези жени?

— Първите съпруги са измрели. Слугите се кълнят, че с всяка една от тях се е случило по нещо гнусно. Последните са били прогонени. Всички били девици, но понеже не му раждали синове, той ги пропъдил с противни обвинения. От теб се очаква единствено да му родиш син.

— Значи ако не го направя, след една година ще пропъди и мен? Не се учудвам тогава защо Джилбърт ме уверява, че няма да съм омъжена дълго време.

— Този старик няма да го бъде дълго, ако питаш мене. Би трябвало да е покойник поне от пет години. Сигурно е влязъл в заговор с дявола, щом още е жив!

— Не говори така — прошепна Роина, въпреки че и на нея й беше заприличал на труп.

Милдред я изгледа въпросително.

— Наистина ли ще се омъжиш за лорд Годуин?

— Говориш така, сякаш имам друг изход.

— Имаш, разбира се. Би могла да го убиеш!

Роина се намръщи. Надеждата й се беше върнала, но само за миг.

— Мислиш, че не съм се сетила за това? Ако обаче проваля плановете на Джилбърт по такъв начин, той ще пребие майка ми до смърт. Не бих могла да рискувам.

— Разбира се, че не можеш — съгласи се прислужницата. Тя обичаше еднакво и майката, и дъщерята. — Щом трябва да се омъжиш, направи го, но не си длъжна да лягаш с този дърт развратник. Може да направим така, че да е опиянен…

Роина я прекъсна.

— Само кръвта по чаршафите ще задоволи Джилбърт.

— Не е нужно да бъде твоята.

Девойката не се беше сетила за това. Няма защо да търпи докосването на тези изкривени, съсухрени пръсти и да се задушава от гнилия старчески дъх. Беше сигурна, че ще умре от отвращение. Само ако… Девойката се сви като ударена. Тези „само ако“ с нищо не й бяха помогнали досега.

— Лорд Годуин може и да е готов за гроба, но това не означава, че е глупак. Ако няма спомен, че бракът е консумиран, ще повтори всичко на следващата сутрин. — Тя потръпна само при мисълта за това. — Бих предпочела да понеса този ужас в прикритието на нощта, вместо на светло, Милдред. Мисля, че няма да понеса да го виждам, освен че трябва и да понасям докосването му.

— Много добре, сладката ми. Ще ти приготвя една напитка. От нея няма да заспиш, но ще ти бъде безразлично какво прави с теб този пропаднал развратник.

Роина се намръщи. Не беше сигурна, че иска да бъде съвсем безчувствена близо до Годуин Лионс. И без това беше достатъчно безпомощна. Но кое щеше да е по-добре: да не усещаш, или просто да не виждаш?

— Колко дълго ще продължи действието на твоите треви? — попита замислена девойката.

— Няколко часа. Достатъчно дълго, за да свърши това, с което се е заел.

— А ако той го изпие по погрешка?

— Няма да му навреди с нищо. Просто на другата сутрин няма да помни какво е правил.

Роина изпъшка и отново потъна сред завивките.

— Значи отново ще съм принудена да го търпя?

— Защо трябва да има грешка? Ще оставя виното в стаята за първата брачна нощ. Твоята чаша вече ще бъде налята, а неговата — не. Веднага щом влезеш, я изпий, без значение кой ще бъде с тебе. Всеки би се съгласил, че имаш нужда от нещо силно, за да издържиш онова, което ти предстои.

— Тогава го направи. Всичко би било по-добре от…

Роина замълча, защото някой почука на вратата. Не беше Джилбърт. Влязоха цял куп прислужници. Те носеха вана и вода за тоалета й, подноси с храна за закуската и булчинската рокля. Казаха й, че лорд Годуин би желал да я облече, ако тя нямала нещо по-подходящо. Роина дочу от шепота на две прислужнички, че последните две съпруги на господаря са носили тази дреха. Това не беше просто проява на пестеливост. Господарят демонстрираше колко малко се съобразява с нейните чувства.

Когато една от жените вдигна роклята, за да я огледа булката по-добре, Роина възкликна:

— Защо не? Другите му съпруги са имали щастието да се отърват от него. Може и аз да имам този късмет!

Прислужничките бяха така шокирани, че онемяха. Роина разбра, че е трябвало да си свива езика. Последва нервно хихикане. После всички се разсмяха от сърце, защото бяха съгласни с нея. Без съмнение мразеха човека, който трябваше да бъде неин съпруг.