Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Роина беше сигурна, че никога няма да преживее този срам. Шушуканията, породени от сцената в салона, навярно ще я следват до края на дните й. Сплетните ще вървят по петите и, дори и някога да напусне Фулкхърст. Лорд Отмъщение, разбира се, нехае за това. Кой ще дръзне да клюкарства за господаря? Всеки благородник спокойно може публично да посрами своя прислужничка.

Младата жена ненавиждаше мисълта, че трябва отново да се върне на това място. Нямаше друг начин обаче, за да стигне стаята на Уорик. Когато след дълго проточилата се вечеря в кухнята, Роина най-сетне се появи там, до ушите й не стигнаха никакви приказки. Мъжете изобщо не я погледнаха, а жените побързаха да отместят поглед.

Дали не беше се притеснявала напразно? Или никой, освен присъстващите на неговата маса, не е забелязал сцената? Единствен Уорик не откъсваше очи от нея, но го правеше някак разсеяно, потънал в спор с приятеля си Шелдън.

Роина беше наистина смутена. Уорик трябваше да бъде объркан, а не тя. Невъзможно беше да открие какво се е случило в нейно отсъствие. Нещо беше накарало жените, дори тези мързеливи тъкачки, да се страхуват от нея. Виждайки, че Ема седи сама, Роина се приближи до нея.

— Ема, знам, че си добър човек. Моля те, кажи ми какво стана, след като слязох в кухнята?

— След онази забавна сцена не се е случвало нищо.

— Разбирам!

Когато се обърна да си върви, момичето я дръпна за ръкава.

— Не исках да те обидя, госпожице. Странно е, че този ужасен дявол може да се държи като нормален мъж.

Ужасен дявол?

— Защо ме наричаш „госпожице“?

Ема повдигна рамене.

— Слугинските дрехи не могат да скрият истинските ти маниери. Освен това говорът ти е на благородничка.

— Ти също имаш добро произношение и добри обноски — подчерта Роина. Беше сигурна, че момичето не знае истината.

Ема се засмя.

— Аз си служа и с гримаси, но ги правя по-добре от Селия.

Роина също се усмихна.

— Наистина е така. Кажи ми, щом нищо не се е случило, защо жените се боят от мен?

— Когато те гледат ли? Чули са какво се е случило със Селия и мислят, че това е твое дело.

— Но аз не съм…

— И аз мисля така, но те са на друго мнение. Забелязали са също, че не се страхуваш от Дракона, дори когато е в най-ужасно настроение.

— Как да не ме е страх? Животът ми зависи от неговото благоволение.

— Той не убива жени. Но дори Селия се криеше в миша дупка, когато е сърдит. Днес обаче всички видяха, че ти успя да го разсмееш въпреки мрачното му настроение.

Неизвестно защо Роина почувства тъга при тези думи, но бързо се овладя. Да развесели този мъж не й костваше нищо, въпреки че през последните дни радостта беше толкова малко в нейния живот…

Макар че предпочиташе да си говори с Ема и да я направи своя приятелка, Роина тръгна към стаята на господаря. Той искаше да я намери в леглото си. Въпреки своята нервност, тя трябва да крие страха си от него. Ще намери начин да го прелъсти, все пак!

Едва влязла в стаята, го усети зад себе си. Трябва да я е последвал веднага, въпреки че изглеждаше погълнат от разговора с приятеля си. Тогава забеляза пламъка в очите му и разбра всичко.

Този мъж я желаеше до полуда и нямаше сили да чака повече. Това й даде чувството за увереност, което щеше да улесни задачата й. Единственият проблем беше… че и тя го желае.

Уорик стоеше до вратата. Бавно събличаше робата си, без да откъсва поглед от нея. Туниката му беше тъмнокафява, със златна бродерия на деколтето и подгъва. Този цвят отиваше на тъмнорусите му коси, пораснали след пребиваването в Къркбурой. Не беше намръщен. Красотата му подсилваше нейното безпокойство.

Осъзна, че й е трудно да го гледа такъв. Беше привикнала към жестокото му изражение.

— Ела тука, Роина!

Тя не се поколеба да се подчини, но криеше очите си от неговите. Изразителният му поглед объркваха всичките й мисли.

— Значи искаш да споделяш моето легло?

— Да.

— Защо?

Господи, дали не беше решил да я подложи на разпит?

— Защо една жена би искала да го направи? — отговори с въпрос тя.

— Защото моето е по-меко от твоето?

Значи се съмняваше в искреността й. Искаше да я накара да се моли.

— Прав си — сковано изрече Роина. — Освен това в твоето не намирам много сън. Може би е по-добре да си вървя?

Тя се врътна сърдито, но Уорик я сграбчи и я притисна към себе си. Устните му веднага и показаха какви чувства беше запалила у него. Решен беше да я накара и тя да усети същото. И наистина успя.

Когато я освободи, отмаляла, Роина едва не се свлече на пода. Уорик не забеляза това. Отдалечи се от нея, погълнат от възбудата, седна на леглото и зарови пръсти в гъстите си коси. Когато я погледна, върху лицето му отново се беше настанило онова жестоко изражение.

— Продължаваш ли да ме желаеш, момиче?

Ако му отговори утвърдително, той ще я накара да съжалява за това. Прочете го в очите му. Ако му каже „не“, ще й докаже обратното. Устните й още тръпнеха от вкуса на неговите. Ако отрече, нямаше да е искрена. И в двата случая ще загуби, а може би… ще победи.

Уорик търпеливо я чакаше да поеме по пътя на страхливеца. Роина реши, рискувайки, да бъде смела.

— Все още те искам, господарю!

Той мълча дълго време. Сякаш никога нямаше да проговори. После до ушите й достигна дрезгавият му шепот:

— Докажи ми думите си!

Беше очаквала това. Тръгна бавно напред, като разкопчаваше сукмана си. Застанала пред него, го изхлузи през глава. Ризата съблече по-лесно. Погледът му не се откъсваше от нея. Сякаш я омагьосваше и й даваше сили да направи това, което при други обстоятелства нямаше да дръзне.

Вдигна крак на леглото, за да свали обувките си. Той простена, протегна ръце и я притегли към себе си. Роина се намери по гръб. Устните му се впиха в гърдите й. Тя го прегърна. Направи го несъзнателно, защото искаше да го притисне към себе си. Тогава я облъхна горещият му шепот:

— Целуни ме!

Роина обхвана лицето му с ръце и се подчини. Целувката й беше опияняващо невинна, лишена от страст. Тя продължи само няколко секунди, защото устните му след това буквално я погълнаха. Уорик я повали по гръб и бързо са настани върху нея. Пулсът й запрепуска, вътрешностите й пламнаха. Пръстите й търсеха опора сред косите му.

Когато я остави, тя изстена. Беше го направил само за да разтвори бедрата й. Устните му се впиха в нежната пъпка на женската й същност. Загубила дъх, Роина не разбираше, че се извива под него и несъзнателно притиска главата му за още.

Когато я остави, тя едва не извика от мъка. Сега върху лицето му я нямаше победоносната усмивка. Страстта му беше толкова голяма, че не беше оставила място за отмъстителността.

Дишането му стана трудно. Погледът му не се откъсваше от нея, докато сваляше дрехите си. Разкошната туника се разкъса. Роина протегна ръце да му помогне, но те трепереха. После твърдата му, привличаща мъжественост се изправи пред нея. Най-естественото нещо на света беше да го сграбчи.

Уорик отклони този жест, легна върху нея и широко разтвори бедрата й. Загубила търпение, Роина изкрещя:

— Моля те, Уорик, направи го по-бързо!

Този път той се подчини. Мигновено. Освобождаването дойде всепоглъщащо. Беше сигурна, че ще загуби съзнание.

Много по-късно, потънала в апатично задоволство, го да казва:

— Чудя се дали някога ще те имам просто за свое удоволствие, или винаги ще ме докарваш до лудост?

Пленницата само се усмихна.