Затворницата на дракона

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Следобедът се влачеше изнервящо бавно. Двамата от Къркбурой не се връщаха. Може би бяха решили да не предупреждават другарите си, а сами да се спасяват от „сигурна смърт“?

Трябва да е била луда да си въобрази, че с няколко изречения би хвърлила в паника цяла армия. Тя просто искаше да им каже, че тази война не ги засяга и че е по-добре да се завърнат при пълноправния си господар.

С тези плътни облаци отгоре беше невъзможно да се отгатне настъпването на нощта. Внезапно се появи Джилбърт върху задъхания си кон. Изглежда не забеляза, че мъжете с нея бяха по-малко. Забеляза Роина и вдигна ръка към нея.

— Ще кажа, че съм те намерил на пътя без охрана. Тъй като не си ми обяснила откъде идваш, съм решил да те взема със себе си. Дългът ми на рицар изисква да се погрижа за една дама, нали? — После се ухили широко и попита: — Мислиш ли, че ще те приемат?

— След като са отговорни за деянията ми, сигурно ще пуснат моста. — Наложи си гласът й да звучи доста кисело. Това явно му хареса, защото миролюбиво продължи:

— Не се коси, Роина. Ще ти се наложи да останеш в тъмницата само няколко часа. Не си ли заслужава, като се има предвид какво ти е причинил Фулкхърст?

Струваше ли си да му отговаря? И двамата й бяха причинили мъка. Единият го правеше, за да си отмъсти. Него донякъде оправдаваше. Другият щеше да проклина до рая на живота си.

— Ще видим дали си е заслужавало да бъда затворена, ако планът ти успее, Джилбърт!

Отговорът й не го ядоса. В очакване на близката победа нищо не би могло да го разстрои. Роина беше доволна, че загнездените от нея съмнения са дали резултат. Щеше да намери възможност да провали плана му, каквото и да й струваше това! Предпочиташе обаче да не е по този начин, защото така ще падне в ръцете на Уорик. Другата алтернатива я поставяше във властта на Джилбърт. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. Роина се огледа. Все още никой не идваше, за да предупреди Джилбърт, че армията му се е разпаднала. Гората оставаше безмълвна.

Бяха пред портата на Фулкхърст. Джилбърт крещеше фалшивото си име, повтаряше, че е пратеник на крал Стивън, обясняваше как е намерил Роина по пътя и как е било негов дълг да я доведе. Тя не се показваше иззад гърба му на коня. Стражите на крепостта можеха да я разпознаят.

За пореден път погледна назад. Един от хората на Джилбърт препускаше към тях! Като ги видя пред замъка, намали ход. Дали рицарите от Къркбурой не бяха решили да изчакат нощта? В тъмнината Джилбърт нямаше ги преследва. Влязъл в крепостта, той щеше да очаква армията си. Стратегията им беше добра за тях самите, но е и за нея.

Конникът вече се връщаше назад. Беше късно да предупреди Джилбърт, а и доведеният й брат може би разполагаше с достатъчно хора. В този момент един от стражите извика:

— Чакайте там! Господарят лично ще получи момичето!

Роина се намръщи. Зачуди се каква ли хитрост бяха измислили. Джилбърт погледна назад и високо изруга. Тогава Роина чу тропота на стотици конски копита и сама се извърна поглед Наистина Драконът се завръщаше. В сумрака знаците не се отличаваха добре, но тя не бъркаше. Нито Джилбърт.

Той продължи да ругае, макар и вече не толкова силно.

— Да го вземат мътните! Не е възможно толкова бързо да е сигнал полето Джили и да се е върнал!

— Значи е променил намеренията си.

Гласът й му напомни за нея.

— Не се притеснявай — каза й той. — Планът ми ще претърпи малко изменение. Армията ми е по-голяма от неговата и ще се върна още през нощта. Добре, че не помолих за подслон. Така ще настоявам да продължа пътя си.

Роина не вярваше на ушите си.

— Имаш намерение да го поздравиш?

— Защо не? Той никога не ме е виждал отблизо и без ризница. Голям смях ще падне, като се върна.

Планът й отиваше но дяволите, но би могла да поразклати самоувереността му.

— Не ми е приятно да ти го напомням точно сега, Джилбърт, но той ще те познае! Знае само, че си ми доведен брат, а не, че си Д’Амбре. Все пак изгаря от желание да те убие, защото те видя как го оковаваш към леглото в Къркбурой!

— Лъжеш! — избухна Джилбърт. — Не може да съм пленил именно него, без да разбера за това! Освен това, след като е бил окован, как би могла да те плени неговата армия?

Роина извъртя малко истината.

— Така беше, но армията не я водеше той. Рицарите му не дойдоха за тебе, а за него, Джилбърт. Когато го освободиха, той веднага ме хвърли в тъмница. Има намерение да ме накара да страдам до края на дните си. Но не обръщай внимание на думите ми. Ти сам ще го познаеш, като го поздравиш и…

— Достатъчно! — Джилбърт светкавично я свлече от коня си.

— Какво правиш?

— В замъка те познават. Ако те взема със себе си, ще започнат да ме преследват, което не е добре за мен. Кажи им, че съм имал спешна задача. И не се бой. Като се върна, първо ще поискам твоето освобождаване.

Той и хората му изчезнаха в тъмнината. Приближаващата армия все още не се виждаше. Само се чуваше ужасен тропот.

Роина се зачуди защо просто стои и чака. Лесно би могла да се промъкне към тресавището. Дори би могла да се скрие под сваления мост и по-късно да избяга. Джилбърт ще открие армията си. Уорик няма да знае намеренията му и ще го последва само с шепа войници. Колко глупаво е да се помайва още, а вече се виждат приближаващите конници.

По стените на крепостта запалиха допълнително фенери. Нямаше такива само откъм тресавището. Изведнъж безпричинно й стана смешно. Не се разсмя, защото самият Уорик спря коня си до нея.