Затворницата на дракона

ДВАДЕСЕТА И ВТОРА ГЛАВА

Без огън в огнището и с множеството фенери, кухнята си беше направо приветлива. Домашният ловец на мишки изсъска гневно и се шмугна някъде. Готвачът мърмореше сънен, а Бернард държеше високо свещта. Роина продължаваше да бъде в ръцете на Уорик. Всеки път, когато се размърдваше, той затягаше хватката си.

Когато най-сетне я постави на табуретка до масата, пред нея бяха подредени чинии, отрупани с различни деликатеси. Наистина студени, но изкушаващи празния й стомах. Хлябът до утре щеше да изсъхне, но сега, с маслото върху него, изглеждаше цял разкош. Имаше дебело парче печено говеждо, желиран телешки джолан, филе от скумрия, гарнирано с магданоз. Отстрани лежаха парче сирене, сочна круша и ябълков пай, заедно с халба пиво.

Когато Роина започна да се храни, Уорик попита готвача:

— Не са ли останали яребици?

— Има една, господарю, но лейди Биътрикс я иска за закус…

— Донеси я! Дъщеря ми ще яде приготвеното за закуска, като всички нас. Не виждаш ли, че тази жена умира от глад?

Роина не можеше да повярва на ушите си. Не разбираше ли той, че й създава нов враг? Не е прието да отнемаш от детето си и да даваш на прислужник! Готвачът ще отговаря пред разгневената дъщеря, а самият той — о, Господи! — е съпруг на Мери Блу, нейната началничка.

— Едва ли мога да изям и това — побърза да ги увери Роина. — Не е необходимо…

— Необходима ти е разнообразна храна — настоя Уорик.

— Но аз не обичам яребица — излъга тя.

— Не храниш само себе си! — изгърмя лордът.

Тази забележка я изчерви до корена на косите. Освен това беше направена пред други двама мъже. Те веднага започнаха да я гледат с по-друго око. Фактът, че е бременна, веднага ще стане обществено достояние. Съчетан с прекомерното внимание, което Уорик й отделяше, щеше да накара всички да се досетят кой е бащата. Дали точно това иска той? Надали, щом има намерение да задържи детето за себе си…

— Нито аз, нито детето обичаме яребица и няма да я изядем! — заяви Роина, като го загледа втренчено.

След малко Уорик заповяда начумерен на успокоения готвач:

— Добре, но ще пие вино вместо пиво. Донеси една бутилка от онова, което изпратих от Туре! Роина застина, защото готвачът се оплака:

— Трябва да събудя иконома, за да отключи избата!

— Направи го тогава!

С това, че се беше отказала от любимото си ядене, Роина се беше опитала да избегне двама нови врагове. Нямаше да допусне друг, още повече, че щеше да се задави от това вино. Та то беше нейно! Не можеше да обвини в нова жестокост Уорик, защото той не знаеше, че тя е господарката на Туре. Роина спря готвача, запътил се към стълбите.

— Не е необходимо, господин Блу. От виното ми става лошо — изблъфира отново тя.

Готвачът се обърна за потвърждение от господаря си, но той се мръщеше.

— Странно, че онова, за което хората треперят, стомахът ти не го приема.

— Не е точно така.

— Не е ли? — В тона му имаше съмнение, после стана леденостуден: — И никога не отменяй моя заповед! Ако Блу послуша теб, вместо мен, ще получи десет камшика!

Чул това, горкият готвач затърча но стълбата, за да събуди иконома. Роина спря да се храни и отпусна ръце на скута си. Уорик трябваше да разбере, че е развалил апетита й.

— Достоен си за презрение със злобата си! — Бернард пое дълбоко дъх, но тя продължи: — Какво ще правиш с виното? Аз няма да се докосна до него!

— Ще го отнеса в дневната и ще го изпия лично… Веднага щом се нахраниш, ще бъдеш доведена там. Освен ако вече не си готова? — Роина толкова бързо посегна към хляба, че Уорик се усмихна. — Бернард?

— Да, господарю, веднага, щом се нахрани — увери го момчето.

Уорик вдигна брадичката й с пръст, който се движеше такт с челюстите й.

— Съветвам те да не преяждаш, нито да се бавиш много! В противен случай ще трябва да се върна, а това няма да ми хареса.

После я остави сама с оръженосеца и с храната. Роина дъвчеше бавно, но стомахът й започна да се свива от страх. Той възнамерява отново да я изнасили!

Може би трябва да удари момчето, вместо Уорик? Така би могла да избяга и да се скрие. Ще й бъде по-лесно да се справи с Бернард, отколкото с господаря му. Но дали това пък няма да навлече наказание за оръженосеца? Със сигурност Уорик ще събуди и други, за да я търсят. Този тип изобщо не го интересуваше, че хората му по цял ден работят без почивка и имат нужда да поспят! Нея това също не я интересува, но не иска целият Фулкхърст да я намрази. Няма да остане и един човек, който да я защити от отмъщението им.

— По-добре е да побързаш, госпожице — подкрепи я Бернард зад гърба й. — Господарят не е в настроение да чака дълго.

Роина отговори, без да поглежда назад:

— Тогава ще дойде отново за мен! Мислиш ли, че ме е грижа? И в двата случая ще си имам работа с гнева му! — „И с наказанието му“, добави мислено тя.

Чудеше се какво ли е измислил за това, че беше понечила да избяга и го беше раздразнила в кухнята. Щеше да я накара да го моли? Или нещо по-лошо? Не, по лошо от това да желаеш мъжа, когото презираш, няма!

— След като не си благодарна за великодушието му, ти си опърничава жена!

Роина се задави с говеждото. Извърна се и изгледа младежа.

— Какво великодушие?

— Кухнята е затворена, но той нареди да те нахранят. Това не е правено за никого. Господин Блу не би се помръднал, дори ако човек умира от глад.

Роина не беше впечатлена. Така беше в повечето замъци, иначе щеше да има безброй кражби.

— Той храни детето, а не мен — натърти тя.

— Не би отворил кухнята дори за дъщерите си — върна й го момчето.

— Ти нищо не знаеш! — сряза го Роина. — Той ме мрази.

— Защото желае теб, а не друга? Защото с часове се колеба, преди да те събуди, въпреки огромната си нужда? Защото те носи дотук, за да не настинат босите ти крака?

Роина лесно би могла да обори тези доводи, но внезапно пламна. Докато го изкъпе, беше събудила страстта у него. Беше сигурна, че ще повика при себе си Селия. Не го беше направил… Защото още се наслаждаваше на отмъщението си? От друга страна, тя самата е в плен на неговото влияние. Не можеше да понася да го докосва, защото веднага се възбуждаше.

— А няма ли значение фактът, че не желая нито едно от оказаните ми привилегии? — Сякаш момчето щеше да разбере всичко и щеше да промени мнението си.

— Пак повтарям, че си опърничава — беше отговорът.

— А ти си невеж и пристрастен! Господарят ти е жесток и отмъстителен…

— Престани! — извика обиден младежът. — Той е добър и уважава тези, които са му верни. Мрази единствено враговете си.

— И аз съм един от тях — прошепна Роина, като му обърна гръб.

Гледаше храната, която повече не я влечеше. Бернард произнесе зад нея:

— Негов враг? Та ти си жена! С какво си заслужила неговата омраза?

„Насилих го и откраднах дете от него“, помисли младата жена. Това престъпление беше толкова силно, че не би посмяла да го произнесе пред друг човек. Уорик дори би я убил, ако разкаже за унижението му.

Вместо да отговори на въпроса му, тя произнесе унило:

— Ще ме водиш ли при него? Приключих с това.

В този момент се върна готвачът с иконома по петите му.

— Останала ти е доста храна, момиче.

— Беше много вкусно, господин Блу, но вече съм сита. Занапред ще гледам да се храня с другите, за да не те безпокоя.

— Бебето трябва да е сито. Ще се погрижа да получаваш по-голяма дажба.

— Но няма нужда…

— Лорд Уорик би желал да е така. Значи, така щеше да стане.

Роина стисна зъби и излезе от кухнята. Преди да е стигнала каменните стъпала, някой отново я вдигна.

— Пусни ме, Бернард! Мога и сама да…

— Напълно опърничава — мърмореше той, като я носеше нагоре. — Предпочиташ да се простудиш, а аз да бъда одран жив?

— Ако ме изпуснеш, ще си счупя врата, глупак такъв!

— Всеки кавалер би придружил жена. Друг път носи обувки, госпожице.

Роина би издърпала ушите му, ако не се страхуваше, че ще я изпусне. Господ да й е на помощ, щом всява у мъжете рицарски наклонности.

— Дървеният под не е толкова студен — изпъшка Бернард, като я пусна. — Трябва да почина малко, но ти върви!

Роина реши да бъде наистина проклета.

— Как би могъл да знаеш колко е студен камъкът, след като не си бос? Пръстите ми са направо замръзнали. Ще трябва още да ме носиш!

Той стоеше пред нея, останал без дъх. Тъмният салон се простираше пред тях. Само в далечния му край грееше фенер, който осветяваше спящите прислужнички.

Бернард я изгледа ужасен.

— Ако искаш, можеш да обуеш моите обувки.

— Може би е по-добре да се върна в леглото си?

Ужасът му се удвои.

— Не можеш да направиш това!

— Само гледай!

Роина се обърна и устремно направи крачка надолу. Веднага беше вдигната на ръце. Сега Бернард беше вбесен.

— Благодари се на великодушието на господаря, госпожице!

Думите му я ужилиха.

— Не ми е необходимо! Господарят ти трябва да се отнася с мен като с господарката на… — Усети се навреме, преди да е изрекла „Туре“. — …на Къркбурой, който той унищожи.

— Лъжеш, жено!

— И ти си същият простак като него! — изсъска Роина. — Всъщност излъгах единствено, че пръстите ми са замръзнали. Сега ме пусни!

Той почти я стовари на пода. Ръцете му не издържаха тежестта й. Вече бяха стигнали пред вратата на дневната. Тя беше леко открехната, а зад нея се чу гласът на нейния смъртен враг.

— Какво е станало с тебе? — попита Уорик задъханото момче.

— Реши да ти подражава и ме носи — побърза да отговори Роина. — Разбра, че преди да насилва жените, трябва да порасне още малко.

Подигравката се отнасяше и за двамата. Бернард се изчерви от гняв, а Уорик я дари с омразната й усмивка.

— Значи новата прислужничка показва ноктите си? Ще се погрижа да бъдат изтръгнати. Влизай вътре, Роина!

Тя не помръдна, ужасена от постъпката си. Какво я караше да мисли, че може да го обижда, без да си плати за това?

— Няма да се оставя в гадните ти ръце! — Преди да продължи, изгледа Бернард. — Ако искаш да вляза, трябва да ме влачиш!

Добре би било момчето да не стои на изхода, но то беше точно там. Роина нямаше къде да избяга, когато Уорик посегна да я хване. Въпреки че се бореше с всички си ли да измъкне ръката си от железните му пръсти, тя беше вмъкната в дневната. Уорик затръшна вратата след тях и буквално я хвърли на леглото. После бавно, с нескривано удоволствие, се настани върху нея.

— Виждаш колко е незначително твоето упорство — подигра й се той.

— Мразя те!

— Напълно споделям чувствата ти. Уверявам те, че в тази област съм по-добър. — Жестоката му усмивка й показа, че е излишно да се съмнява в това.

Неочаквано й се доплака. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Уорик попита:

— Не мислиш да ме улесняваш, нали? Обещала си ми съпротива!

— Нямам намерение да ти доставям удоволствие с омразата и презрението си!

— Не бъди егоистка, момиче — смъмри я Уорик, въпреки че в очите му искреше смях. — Значи възнамеряваш да лежиш като умряла с надеждата да ми омръзнеш?

Роина започна предпазливо:

— Като спомена това…

Уорик се разсмя и това я обърка още повече. Палецът му започна да гали долната й устна.

— Какво да правя с тебе?

Явно той разсъждаваше на глас, а не й задаваше въпрос. Въпреки това Роина дръзна да предложи:

— Пусни ме да си вървя!

— О, това е невъзможно — увери я Уорик нежно, загледан в устните й. — Ти беше девствена на много места. На това също!

Топлотата в очите и усмивката му го превърнаха в красив мъж, който направо я омагьоса. После устните му се сляха с нейните.

Роина очакваше това и се беше приготвила да устои на целувката. Изненада я обаче реакцията на тялото й. Езикът му предизвика спазъм в корема й. После слабините й почнаха да горят.

Вярно беше, че никой досега не я бе учил да се целува. Онова, което Джилбърт беше направил преди да избяга, нямаше нищо общо с това. Онази целувка беше кратка, груба и противна. Тази беше нежна и безконечна. Искаше й се да не нрави разликата.

— Добре, че си била заключена, за да те открия — прошепна Уорик.

Явно думите бяха единствената й защита.

— Ти беше намерен за мен, запомни това — подчерта тя. — Спомни си, че не ти беше приятно. Сега е същото. Пусни ме да си вървя, Уорик!

Отговорът му беше нова целувка. Този път тя не беше нежна, но не можеше и да се нарече противна. Всъщност Роина толкова бързо попадна в плен на страстта си, че забрави подигравките.

Малко по-късно тя откри, че гневът му се е върнал.

— Моли се! — заповяда й Уорик. Тогава обезсърчена, Роина осъзна, че го е пожелала.