Затворницата на дракона

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Когато влезе в салона този следобед, Уорик не беше в блестящо настроение. Там беше и Ема. Това му напомни, че още не се беше погрижил за превъзпитанието й. Извика я при себе си край огнището. Сред табуретките имаше само два стола. Те бяха предназначени за него и негов гост, както и за дъщерите му. Когато й посочи да седне на единия, забеляза смущението върху лицето й. Тогава осъзна, че всъщност никога не я беше смятал за член на семейството си.

Този факт не го обезпокои кой знае колко. Незаконородените деца бяха реалност. Рядко някои от тях бяха признавани, освен ако нямаха кралски произход.

Ема беше неговото единствено копеле, ако не се смяташе онова, което растеше в корема на Роина. Макар че девойката беше на шестнадесет, той знаеше за нея едва от няколко години. Навярно би могъл да направи повече за нея, ако постоянно не беше зает с войни.

Като я наблюдаваше сега, видя, че Шелдън е прав. В сравнение с другите му дъщери, тя наистина приличаше на него. От лицето й лъхаше достойнство и сила. Дори очите и косите й бяха като неговите. Разликата беше в това, че нейният поглед беше по-топъл от неговия. Това я правеше по-красива.

Забеляза още, че тя не се смразява от директния му поглед. Мелизанд би избухнала в сълзи. Биътрикс веднага щеше да се заоправдава, без да е чула обвинение. Ема седеше кротко и го гледаше. Не беше очаквал от нея такъв кураж. Може би наистина би станала добра съпруга на Ричард?

Уорик нямаше намерение да заобикаля темата.

— Шелдън дьо Вер има син, който те иска.

— За Ричард ли говориш?

Уорик кимна.

— Знаеш ли за намерението му?

— Не.

— Все пак ти не се изненада?

— Търси ме винаги, когато идва с баща си.

— За да си открадне целувка, предполагам — изсумтя Уорик. — Девствена ли си?

Страните й пламнаха, въпреки че погледът й остана вперен в неговия.

— Тук всички се страхуват от теб и никой мъж не смее да ме погледне.

Уорик се засмя на реакцията й.

— Ричард би се зарадвал да чуе това. Преди да дам съгласието си, трябва да научиш някои неща, за да не посрамиш семейството му.

Ема го слушаше, заинтригувана.

— Смяташ да ме обучиш в обноските на държанка? — попита тя.

— Какво казах, че си помисли така? — намръщи се Уорик.

— Каза, че той ме иска, а ти нямаш нищо против. Освен за любовница, за какво друго бих му вършила работа?

Бащата се разсърди, но този път на себе си.

— Не те обвинявам, че мислиш така. Ще бъдеш негова съпруга, след като получиш възпитанието на дама.

— Негова съпруга? — Лицето й грейна. — Ще бъда съпруга на сър Ричард?

— Ако…

— Няма ако, господарю! Каквото трябва, ще науча, не се съмнявай в това!

За пръв път в живота си Уорик изпита бащинска гордост. Решителността на Ема не можеше да се поставя под съмнение. Оставаше да се проверят способностите й.

От цялото си сърце й желаеше успех. Трябва веднага да нареди на Роина да се заеме с момичето. Напоследък обаче нейното поведение беше доста противоречиво. Вярно е, че я беше унижил много, но тя си го беше заслужила. Мина му през ум, че новата прислужница може да научи дъщеря му на лоши неща само за да си отмъсти.

— Лейди Роберта може да свърши тази работа — предпазливо подхвърли той.

Преди да е изтъкнал и един от недостатъците на този избор, Ема го направи.

— Не съм съгласна! — Част от светлинката в очите й помръкна. — Тя ме презира… А и не съм сигурна дали знае нещо друго, освен бродирането. Според нея това е най-важното…

Уорик се усмихна.

— Една дама трябва да притежава такива умения. Дали Роина не би могла да помогне?

— Но тя има толкова много задължения…

Ема не довърши мисълта си, защото баща й се намръщи. Уорик беше недоволен, че досега не е помислил колко е претоварил тази жена. Роина му беше казала, че засега това не й тежи. Но какво знае той за работата на прислугата? Винаги беше ръководил само своите войници. Сега си представи лицето на госпожа Блу, когато й беше изредил задълженията на Роина. Беше мислил единствено да я натовари със задълженията на една съпруга, сигурен, че тя ще възрази. А затваряйки я и в тъкачницата, я правеше зависима и от други хора.

— Ще облекча задълженията й, за да има време за тебе Ако тя приеме задачата, разбира се.

— Ще й бъда много благодарна! Дали не е по-добре аз да говоря е нея?

— Тя ми е задължена, Ема! Ще получи заповедта от мен! — изгърмя Уорик. После се сети, че дъщеря му досега не е дискутирала с него въпроса за възпитателка. — Знаела си, че е била дама?

Този път Ема се намръщи.

— Но тя е дама! Не можеш да й отнемеш обноските само защото си… — Момичето пламна. — Съжалявам, господарю! Всички знаят, че е благородничка и се чудят защо се отнасяш така с нея. Но това си е твоя работа.

— Правилно! Моите работи не се подлагат на обсъждане.

Изведнъж се почувства гузен. Роина го беше докарала до това състояние, въпреки че се отнасяше с нея по-добре, отколкото заслужава. Спокойно би могъл да я убие, така че по-добре е да не изпитва чувство за вина!

В този момент се появи неговата пленница. Погледът му веднага беше грабнат от червената й риза, която се закле, че ще изгори още тези дни. Роина също веднага го забеляза и мигновено понечи да се върне. Дали не искаше да се скрие от него? Да, сигурно не беше забравила глупостите си тази сутрин пред Изабел.

След като я бе видял, не можеше да мисли за друго. Освободи Ема с уверението, че утре сутринта ще я потърси. Нямаше защо да намалява задълженията на Роина. В негово отсъствие много от тях щяха да отпаднат. Надяваше се, след като разчисти сметките си с Д’Амбре, тя да е постигнала успех с Ема.

Малко след като беше останал сам, се появи Роина, носеше халба с пиво и чиния с месо. Отново го беше изненадала, като го обслужваше, без да е дал заповед за това. Дали не му се подмазва? Мястото на ръката, където го беше захапала, още го болеше. Възхищаваше се на дързостта й, но тя не трябваше да узнае затова.

Роина внезапно се спря по средата на пътя към огнището. Вниманието й беше приковано някъде. Уорик се обърна. В салона влизаше Биътрикс. Следваше я една прислужница. Когато отново погледна Роина, тя някак си беше скована. Нещо в дъщеря му я беше смутило, но той в началото не разбра какво е то. Тогава забеляза, че дъщеря му носи син сукман, силно набран и къс, съвсем неподходящ за възрастта й. Освен това цветът на ризата изобщо не се връзваше с този на горната дреха.

Веднага схвана всичко. Сукманът беше на Роина, но надлежно преправен. Спомни си с какво удоволствие беше решил да даде дрехите й на дъщерите си, за да я нарани. Сега му се искаше да свали дрехата от гърба на Биътрикс, но това не беше възможно.

По дяволите, не му харесваха тези неща, които тя го караше да чувства! Усещането за вина се настаняваше там, където трябваше да има място само за отмъщение. Когато Роина най-сетне спря пред него, той я смъмри:

— Не съм доволен от тебе!

Преди да отговори, погледът й светна.

— Разбрах това, господарю. Чувствата ти, както винаги, могат да се прочетат по лицето.

Уорик се намръщи още повече.

— И все още не трепериш, застанала пред мен?

Роина вдигна рамене и постави халбата на масата, вместо да му я предложи.

— Неведнъж си изтъквал колко съм глупава.

— Или много умна — натърти той. Младата жена се засмя.

— Както желаеш, господарю. Свикнах да се приспособявам.

— Ще видим това, след като сутринта премина всякакви граници. Мислиш, че съм забравил как се държа пред лейди Изабел? Ухапа ме, при това!

Роина положи всички усилия, за да скрие усмивката си, но не успя.

— Така ли?

— Знаеш много добре, че е така. Освен това не ми се подчини!

Гласът му беше започнал да звучи сериозно.

— Очакваше да ме намериш в леглото, но това щеше много да ме притесни.

— Не, това е…

— Разбирам — прекъсна го тя. Доброто й настроение си беше отишло безвъзвратно. — Значи ще бъда унижавана не само за наказание! Унижението ще бъде нормалното ми състояние в този дом.

— Не поставяй думи в…

— Разбрах всичко прекрасно!

Тя се извъртя, за да си върви, но Уорик сграбчи плитката й. Задърпа я внимателно, така че главите им се допряха.

— На крепостния селянин не е разрешено да се възмущава — отчетливо произнесе той. — Дали не си забравила, че си моя прислужница?

— Не мога да забравя, че съм твоя, господарю — прошепна тя.

Сапфирените й очи му изпращаха такова чувствено обещание… Слабините на Уорик сякаш пламнаха и той целият се втвърди. Чудеше се дали го е направила нарочно и дали знае какъв ефект има върху него. Ако бяха сами, веднага щеше да разбере.

Пусна плитката й, преди, като последен глупак, да я е отнесъл веднага в леглото си. Роина не отстъпи, както беше очаквал. Пръстите й нежно погалиха опакото на ръката му.

— Може ли да помоля за нещо, господарю?

Уорик се скова, припомняйки си как Селия умееше да злоупотребява със страстта му.

— Искай!

— Въпреки че е мое задължение, копнея да се наслаждавам на тялото ти! Ще легнеш ли за мен, но без вериги? Желанието ми е да те докосвам така, както го правих някога.

Уорик загуби дар слово. Беше очаквал да му поиска всичко друго, дори да я освободи, но не и да му доставя удоволствие. В този момент така я желаеше, че направо щеше да експлодира.

Понечи да стане, но ръката й се настани на рамото му.

— Нямах предвид веднага. По-късно, когато решиш, че ме желаеш.

— Мислиш ли, че след като ми говориш такива неща, бих могъл спокойно да…

— Не се опитвах да те прелъстя — сведе поглед Роина.

— Така ли?

По страните й запълзя руменина.

— Мислех за тази вечер, когато се стъмни и…

Уорик разбра безпокойството й, въпреки че умираше от желание да я обладае.

— Понякога забравям, че беше девствена. Върви, Роина! До залез слънце не се мяркай пред очите ми! Не очаквай от мен да изпълня желанието ти, преди да съм те имал поне два пъти. Бъди сигурна, че няма да отдъхнеш до сутринта!

Преди да е завършил, розовото по страните й се беше превърнало в яркочервено. Побърза да кимне с глава и да се отдалечи. Отсъствието й не охлади страстите му. Това съвсем го вбеси.

Да я вземат дяволите тази жена! Какво имаше у нея, та го хвърляше в такъв огън? От първия път, когато я беше притежавал, за да си отмъсти, не можеше да се откъсне от нея. Освен това, омекнал като гъба, беше простил на младока Фергънт. Не изпитваше злоба дори към Д’Амбре, който от две години просто плачеше за наказание. Дали всичко това не беше резултат от огромната власт на Роина върху него?

Освен за нея, не можеше да мисли за нито друго. Дори предизвикателството на Д’Амбре слабо го вълнуваше, въпреки че още преди месец трябваше да разчисти сметки те си с него.

Изведнъж осъзна, че на утрешния ден трябва да замине. Няма да я вижда цяла вечност.

Тръгна да я търси. Ще изпълни желанието й, но по-късно. Не можа да измисли смислена причина, поради която трябва да чака свечеряването. Тя може би не държи да го вижда, но той иска да се наслаждава на всяка промяна в очите и лицето й, когато достигне удоволствието под него!