Затворницата на дракона

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Тръгна си — съобщи Милдред на своята господарка, която стоеше до прозореца.

— Знам — отговори безстрастно Роина и се обърна. — Наблюдавах го, докато се скри в гората.

— Нещо лошо ще се случи — измърмори Милдред. — Трябваше да изчакаме още малко.

— Не! Джилбърт няма да замине, докато не се увери, че съм забременяла. Дори има намерение да остави обсадата на Туре в ръцете на своите рицари. Там от седмици събитията са в застой. Днес за пръв път напусна крепостта. Следи дори прислужниците, за да не заподозрат нещо. Дано не забележи пленника. Та той е толкова огромен!

— Все пак ляга да спи…

— …и сам наблюдава как се заключват вратите. Няма по-подходящ момент, Милдред! Длъжни бяхме да спасим живота на този човек.

— Но още не знаем дали сме постигнали целта си.

Роина потръпна, въпреки че в стаята не беше студено.

— Аз… Вече ти казах, че няма да направя онова нещо повече, дори и да е тук. Никога!

— Да, малката ми, знам, че ти беше трудно…

— Трудно? — Роина са изсмя дрезгаво. — Моята постъпка граничи с престъпление! Отначало трябваше да го направя, за да убедя Джилбърт, че съм му покорна. Но после, когато го убедих да стои далеч от този човек, никой не ме принуждаваше. Въпреки всичко продължих да издевателствам над нещастника.

— Защо обвиняваш себе си? Ти дори не изпита удоволствие!

— И на него не му беше приятно. Този мъж ненавиждаше онова, което му причинявах. Милдред, той се противопоставяше по всякакъв възможен начин! Сигурна съм, че ме мрази! Очите му… — Роина отново потръпна. — Не бих могла да постъпя така с него още веднъж, дори животът ми да зависи от това!

— Но ако те разкрият?

— Няма! Джилбърт ще продължава да мисли, че го посещавам. Когато стане ясно дали съм бременна, ще му призная, че съм го пуснала. Няма да посмее да ме накаже, за да не навреди на бебето. За плана животът на този човек е без значение. Според Джилбърт никой няма да повярва на един крепостник, ако предяви права върху детето. Това е последната ни грижа.

— Не съм съвсем сигурна, че е крепостен селянин — призна Милдред малко разтревожена.

— Значи и ти си забелязала вродената му надменност?

— Кълнеше се, че е имал оръженосец, когото са убили, докато го пленят.

— Господи, още една причина да ме ненавижда! — Роина въздъхна. — Значи е рицар? Мислиш ли, че ще каже на някого какво му се е случило тук?

— Не — заяви без капчица съмнение Милдред.

— Значи ако има дете, няма защо да се страхуваме, че е започнат слухове. Решила съм при всички случаи да кажа на Джилбърт, че съм бременна. Тогава той ще се срещне с онзи омразен Фулкхърст. Надявам се двамата взаимно да се избият! Веднага щом той замине, ние ще направим същото. Добре, че оставиха дрехите ми. В града ще ти дадат цяло състояние за тях. Ще наемем хора, ще вземем майка ми от крепостта Амбре и ще заминем за Франция, където е дворът на Хенри!

— Лорд Джилбърт няма да е доволен, ако загуби Къркбурой и теб.

— Изобщо не ме интересува! След това, което ми причини, надявам се никога в живота си да не познае щастието!

По-късно същия ден изглежда желанията на Роина започнаха да се осъществяват. Джилбърт беше успял да наеме четирима, които си заслужавало да обучи. Тъкмо се беше върнал от града, когато за него пристигна съобщение. Лицето му почервеня от гняв. Роина с удоволствие забеляза това от мястото си край огнището.

Беше й позволено всеки ден да слиза за по няколко часа в големия салон, за да свикват с нея хората тук. Лорд Годуин се оправял, но все още бил слаб, за да се появи пред другите. Настоявал единствено Роина да се грижи за него. Джилбърт не искаше да мислят, че Лионс е толкова болен, че не е в състояние да изпълнява задълженията към жена си. Когато му дойдеше времето, просто щеше да каже, че е паднал и е умрял.

Сега Роина наблюдаваше как лицето на доведения й брат става мораво. Той започна да крещи и кълне, поради което прислужниците побързаха да се измъкнат. Първата й мисъл беше, че някак е узнал за изчезването на пленника.

Като я забеляза, цветът му постепенно се нормализира. Започна да я наблюдава замислен. Когато я приближи, Роина застина от ужас. Вероятно щеше отново да я принуди да извърши нещо омразно. Когато го чу, тя направо щеше да се изсмее в лицето му, ако не се страхуваше, че ще я удари за това.

— Не знам как е разбрал, че Къркбурой е под мое владение. Фулкхърст наближава града! Проклет да бъде, този човек няма милост!

— Мислех, че е в Туре?

— Там беше, но сигурно са го предупредили, че армията се приближава, и е избягал. Сега пристига с петстотин войника.

— Ако е събрал друга армия, защо просто не се освободи от твоята пред Туре?

— Не ставай глупава, Роина! Замъкът там беше собственост на баща ти. Знаеш колко надеждно е укрепена крепостта. Защо да бърза там, след като е узнал, че съм тук едва с шепа мъже? Ако ме плени, това ще означава край на моята армия!

— А може и да те убие!

Джилбърт я изгледа. Стана й приятно, виждайки как лицето му придоби цвят далеч от естествената бледност.

— Сигурен ли си, че е той? Туре е на два дена път оттук.

— Никой не може да сбърка неговия флаг — огнен дракон на черен фон. Той ще бъде тук след час и аз трябва незабавно да изчезна!

— А какво ще стане с мен?

— Фулкхърст ще превземе крепостта, независимо дали съм тук, или не. Заклел се е да унищожи всичко мое, защото нападнахме Дирууд. Да го вземат дяволите! Защо не се примири със смъртта на баща ми?

Роина не можеше да разбере силата на такава отмъстителност. Не се тревожеше, че Фулкхърст ще превземе крепостта или че Джилбърт ще я остави сама да го посреща. Всичко, което щеше да отвлече доведеният й брат от отвратителните му планове, беше добре дошло за нея.

— Ти сама ще преговаряш с него — продължи той. — Фулкхърст няма да ти стори нищо лошо. Миналата година, когато плени лейди Ейвис, друга моя повереница, я накара само да се закълне във вярност към него. Просто направи същото, ако настоява. След три дена ще пристигна с армията си и ще го прогоня. За разлика от Туре, Къркбурой може лесно да бъде обграден. Имам и три пъти повече хора. Не се страхувай, Роина. Скоро отново ще мога да се грижа за тебе!

Като каза това, той я сграбчи и я целуна страстно. Но тази целувка в никакъв случай не можеше да се нарече братска. Роина беше отвратена до дъното на душата си. Досега и през ум не й беше минавало, че Джилбърт я желае.