Завърналите се

6

Пастор Питърс мърмореше в такт с тракането на клавишите. Само Бог знаеше колко ужасно мразеше да пише на компютър.

Въпреки че бе още млад, само на четирийсет и три — или поне младолик, — не беше добър в машинописа. Имаше лошия късмет да се роди в ненавременното поколение от хора, за които епохата на компютрите беше достатъчно далеч и никога не бяха имали никаква причина да се научат да пишат, но все пак възходът на машините бе и достатъчно близо, за да бъдат принудени винаги да страдат заради липсата си на разбиране по отношение на QWERTY и нейната подредба на клавишите. Можеше само да кълве с два пръста по клавиатурата като някаква огромна, компютърно зависима богомолка.

Клъв. Клъв-клъв. Клъв, клъв, клъв, клъв-клъв, клъв.

Беше започвал писмото вече четири пъти. И го бе изтрил пет пъти — броеше и онзи път, когато ядосан беше изтрил всичко и бе изключил целия компютър.

Проблемът в това да си нещастен машинописец с пръсти като богомолка беше, че мислите в главата на пастор Питърс винаги бягаха далеч, далеч пред думите, защото на показалците му бяха необходими цели епохи, за да ги изпишат. Макар да знаеше, че не е възможно, би се заклел върху първата купчина църковни томове, че буквите на клавиатурата си сменяха позициите на всеки няколко минути, така че човек да продължава да ги налучква. Да, би могъл просто да напише писмото на ръка, а след това спокойно да го въведе само веднъж, но това нямаше да го направи по-добър машинописец.

Съпругата му идва в кабинета веднъж или два пъти и му предложи да напише писмото вместо него, както често правеше, но той учтиво отказа, както не правеше често.

— Никога няма да се науча, ако продължавам да ти позволявам да го правиш вместо мен — каза й той.

— Мъдрият човек познава ограниченията си — отвърна тя, без намерение да го обиди, единствено с надеждата да започне диалог, да си поприказват, както самият той бе казал на жителите на град Аркадия не много отдавна. Беше отчужден през последните няколко седмици и още повече през последните няколко дни. А тя не знаеше защо.

— Предпочитам да ги приемам по-скоро като „рехава граница“, отколкото като ограничения — отвърна той. — Ако някога успея да накарам и останалите си пръсти да танцуват заедно… ами… само чакай и ще видиш. Ще бъда феномен! Чудо сам по себе си.

Когато тя тръгна да заобикаля бюрото и учтиво помоли да види над какво работи, той бързо изтри малкото скъпоценни думи, които му бяха отнели толкова много време да ги подреди.

— Това е нещо, което просто трябва да излезе от главата ми — подхвърли. — Нищо важно.

— Значи не искаш да ми кажеш какво е?

— Нищо особено. Наистина.

— Добре — вдигна ръце тя в знак, че се подчинява.

Усмихна се, за да даде да разбере, че все още не му е ядосана.

— Запази си тайните. Аз ти вярвам — каза и излезе от стаята.

Писането на пастора стана още по-лошо сега, когато жена му беше заявила, че му вярваше, като по този начин намекна, че в неговото писане на писмо можеше да има нещо, което изискваше не само нейното доверие, но още по-лошо — напомняне за това доверие.

Тя беше много умела съпруга.

За когото може да се отнася

Ето колко назад се бе върнал. Чак до началото. Той изсумтя, избърса смръщеното си чело с опакото на ръката и продължи.

Клъв, клъв, клъв. Клъв-клъв. Клъв…

Пиша, за да запитам

Пастор Питърс седна и се замисли, осъзнал сега, че знаеше много малко за това какво точно искаше да попита.

Клъв-клъв-клъв…

Изтриване, изтриване, изтриване. После:

Така беше по-близо до истината. Помисли си, тогава и там, просто да се подпише с името си и да пусне плика в пощата. Мислеше толкова усилено за това, че дори разпечата страницата. После се облегна назад на стола си и се загледа в думите.

Постави листа на бюрото, взе писалка и задраска няколко неща.

Макар умът му да не беше сигурен, ръката му знаеше какво се опитва да каже. Тя вдигна писалката и я насочи отново към писмото. Задрасква и писа по него, докато накрая истината за всичко се оказа там, вгледана в пастора.

Какво друго би могъл да направи тогава, освен да смачка хартията и да я хвърли в кошчето?

Пасторът влезе в интернет и натрака името Елизабет Пинч в полето за търсене. Излязоха десетки други жени, наречени Елизабет Пинч; никоя от тях не беше петнайсетгодишното момиче от Мисисипи, което някога бе притежавало сърцето му.

Стесни търсенето само до изображения.

Снимки на жени изпълниха екрана една след друга. Някои се усмихваха с лице към обектива. Други дори не знаеха, че ги снимат. Някои от изображенията въобще не бяха снимки на хора. Бяха кадри от филми или от телевизията. (Очевидно имаше една Елизабет Пинч в Холивуд, която пишеше за криминален сериал с висок рейтинг. Снимки от сериала се появяваха страница след страница в резултатите от търсенето.) Пастор Питърс търси в интернет дълго след като слънцето от златно стана тъмночервено, после пак златно точно преди да се плъзне зад хоризонта. Въпреки че не беше искал, жена му донесе чаша кафе. Той й благодари, целуна я и я избута леко от стаята, преди тя да разгледа екрана на компютъра и да забележи името в полето за търсене. Но дори да го беше видяла, какво би могла да направи с него? Каква полза щеше да й донесе това? Най-малкото, виждайки името, щеше да стане подозрителна, но тя вече беше подозрителна. Самото име не би й дало нищо повече.

Той никога не й бе казвал за Елизабет.

Точно преди лягане я намери: вестникарска изрезка, качена от „Уотър мейн“, малкия вестник от малкия град край Мисисипи, където пастор Питърс беше израснал не толкова отдавна. Не си бе представял, че технологията е стигнала толкова далеч и е изминала пътя до град Подънк в онзи влажен ъгъл на Мисисипи, където най-голямата индустрия в целия окръг беше бедността. Заглавието, зърнесто, но четливо, гласеше: „Местно момиче загива в автомобилна катастрофа“.

Лицето на пастор Питърс се стегна. Вкус на гняв се надигна в гърлото му, гняв, насочен към невежеството и безсилието на думите.

Докато четеше статията, му се искаше да научи повече подробности — как точно беше умряла Елизабет Пинч сред плетеницата от метал и внезапната инертност. Но медиите бяха последното място, където човек трябва да търси истината. Там е цяло щастие да откриеш факти, да не говорим за истината.

Независимо от липсите в статията, пасторът чете пак и пак малката вестникарска изрезка. В края на краищата той пазеше истината вътре в себе си. Фактите му послужиха само за да види всичко отново ясно и отчетливо.

За първи път през целия ден думите дойдоха лесно.

Харолд и Люсил гледаха новините и тихомълком нервничеха по своя си начин. Джейкъб беше на горния етаж, спеше или не спеше. Харолд седеше в любимия си удобен стол, облизваше устните си, потъркваше устата си и си мислеше за цигари. От време на време вдишваше, задържаше дъх, след това го издишваше силно през устни, перфектно закръглени във формата на цигара. Люсил седеше с ръце в скута на халата. Новините бяха ирационални.

Водещият с посребрени коси и съвършени красиви черти беше с тъмен костюм и говореше само за трагедии и нещастия.

— Във Франция се съобщава за трима мъртви — каза той с по-малко чувство, отколкото на Люсил й се искаше. — Очаква се броят им да расте, тъй като полицията все още не е в състояние да овладее протестиращите, подкрепящи Завърналите се, които, изглежда, са изгубили нишката на собствения си протест.

— Сензации — изплю Харолд.

— Загубили нишката? — попита Люсил. — Защо му е да го казва така? Звучи, сякаш се опитва да се прави на англичанин.

— Сигурно си мисли, че така звучи по-добре.

— Значи, щом е във Франция, трябва да каже нещо толкова лошо по подобен начин?

После мъжът със сребристата коса изчезна от екрана, появиха се мъже в униформи, с щитове и палки, които се стоварваха с широк замах върху хората под безоблачно, огряно от слънцето небе. Тълпата реагира като вода. Масата хора — бяха стотици — се отдръпнаха назад, щом униформените се хвърлиха напред. Когато полицаите почувстваха, че са се разтеглили прекалено, и отстъпиха, тълпата веднага изпълни освободеното пространство. Някои хора избягаха, други получиха удари по тила и паднаха тежко като покосени. Тълпата се втурна като стадо, разпръсна се на групи, които се блъскаха в редицата на полицаите. Тук-там изведнъж изникваха малки пламъчета в нечия ръка. Следваше замах назад, после политаха във въздуха, падаха и тогава се разгаряха високите пламъци на пожара.

Водещият се появи пак.

— Ужасяващо — заяви със смесица от вълнение и сериозност в гласа.

— Само си помисли! — възкликна Люсил и размаха пръст на телевизионния екран, сякаш беше пакостлива домашна котка. — Хората трябва да се засрамят от себе си, щом беснеят така и забравят всякакво приличие. А още по-лошо е, че са французи. Не съм очаквала подобно поведение от французите! Те би трябвало да са по-изтънчени.

— Прабаба ти не е била французойка, Люсил — намеси се Харолд, колкото да се разсее от мислите за телевизионните новини.

— Не, била е! Била е креолка.

— Само че никой от семейството ви не е в състояние да го докаже. Мисля, че всички вие искате да бъдете французи само заради проклетата ви влюбеност в тях. Да пукна, ако знам защо.

Новините напуснаха Париж и се настаниха удобно в широките равни поля на Монтана. Полето беше осеяно с големи квадратни сгради, които приличаха на хамбари, но не бяха хамбари.

— Пренасяме се по-близо до дома… — започна мъжът с посребрени коси. — Движение срещу Завърналите се, изглежда, се заражда тук, на американска земя. — На екрана се появиха хора, които приличаха на войници, но не бяха войници.

Но определено бяха американци.

— Французите са чувствителни и цивилизовани хора — защити ги Люсил, като гледаше наполовина към телевизора, наполовина към Харолд. — И престани да ругаеш. Джейкъб ще те чуе.

— Кога съм ругал?

— Каза „проклет“.

Харолд вдигна ръце с престорено разкаяние.

По телевизията показваха кадри на мъже в Монтана — но не бяха само мъже, имаше и жени, — които тичаха в униформите си, прескачаха препятствия, пълзяха под други, всички носеха бойни пушки и имаха много строги и сериозни, макар че претърпяваха провал, понякога мъчителен, да изглеждат като войници.

— И за какво е всичко това според теб? — попита Люсил.

— Откачалки.

Люсил изсумтя.

— И откъде знаеш? Никой от нас не е чувал някой да казва и дума за тези неща.

— Защото мога да разпозная откачения, когато го видя. Хич не ми трябва телевизионен водещ, за да ми го каже.

— Някои ги наричат „откачалки“ — каза човекът с посребрените коси по телевизията.

Харолд изсумтя.

— Но официални лица предупреждават, че не трябва да се приемат лекомислено.

Люсил изсумтя в отговор.

По телевизията един от импровизираните войници дръпна спусъка на пушката и стреля по хартиен силует на човек. Малко облаче прах се вдигна от земята зад силуета.

— Някакви военизирани фанатици — подхвърли Харолд.

— Откъде знаеш?

— Че какво друго да са? Виж ги — посочи с ръка. — Погледни шкембето на онзи. Те са просто обикновени стари хора, на които им хлопа дъската. Може би трябва да идеш да им цитираш нещо от Писанията.

Появи се водещият и съобщи:

— Това се случва навсякъде.

— Джейкъб! — извика Люсил.

Не искаше да стресне момчето, но изведнъж се изплаши много за него.

Джейкъб отговори от спалнята си с тих, мек глас.

— Добре ли си, скъпи? Просто проверявам.

— Да, госпожо. Добре съм.

Чу се лекото трополене на падащи детски играчки, а после и смехът на Джейкъб.

Наричаха се Движение на Истинските живи от Монтана. Доброволни милиции, заети преди със свалянето на правителството на САЩ и с подготовка за расовите войни, които щели да разбъркат врящото гърне на Америка до самото му дъно. Но сега се задавала по-голяма заплаха, предупреди мъжът от ДИЖМ.

— Тук има хора, които не се страхуват да направят това, което трябва да се направи — заяви той.

Картината на телевизията се пренесе от мъжете в Монтана обратно в студиото, където човекът с посребрени коси погледна към камерата, след това погледна надолу към лист хартия, докато в долната част на екрана се появи надпис: Заплаха ли са Завърналите се?

Той сякаш намери думите, които търсеше.

— След Рочестър това е въпрос, който всички ние трябва да си зададем.

— Ако има нещо, в което Америка винаги ще бъде начело в света — обади се Харолд, — това е броят на задниците с пушки.

Люсил се засмя против волята си. Беше краткотраен смях обаче, тъй като телевизията имаше да каже нещо много важно, а тя не беше от търпеливите. Очите на водещия изглеждаха неспокойни, сякаш аутокюто му се бе счупило.

— Сега отиваме при президента на Съединените щати — изтърси той внезапно.

— Ето, това е — изпъшка Харолд.

— Шшт! Ти си песимист.

— Аз съм реалист.

— Ти си мизантроп!

— Ти си баптистка!

— Ти си плешив!

Препираха се така, докато не схванаха какво казваше президентът.

— … да останат затворени в домовете си до второ нареждане.

Тогава караницата секна.

— Какво беше това? — попита Люсил.

После думите се изписаха отдолу на телевизионния екран, както повечето информация в съвременния свят. Президентът нареди Завърналите се да останат затворени в своите домове.

— Мили Боже! — възкликна Люсил и пребледня.

Навън, далеч по магистралата, камионите идваха. Люсил и Харолд не можеха да ги видят, но това по никакъв начин не ги правеше по-малко реални. Те носеха промяна и неотменимост, последици и дълготрайност.

Боботеха като гръмотевици над асфалта и натоварени с всички тези неща, се носеха с тътен към Аркадия.