Завърналите се

14

Харолд седеше на походното легло, изучаваше краката си и се чувстваше бесен за всичко.

Проклет август.

Проклета кашлица.

Джейкъб и Патриша Стоун спяха в своите легла. Челото на Джейкъб лъщеше от пот, а на старицата беше сухо — тя постоянно се оплакваше, че е студено, въпреки че влагата обвиваше всичко като мокра кърпа.

През прозореца над леглото Харолд чуваше хората, които разговаряха или минаваха отвън. Някои бяха войници, но повечето не бяха. Събраните именно в този затвор отдавна бяха надминали по брой пазачите. Хората в училището вероятно вече бяха хиляди, помисли си Харолд. Беше трудно да се проследи.

Под прозореца на Харолд двама мъже си говореха шепнешком. Той затаи дъх и се канеше да се изправи, за да чува по-добре, обаче се отказа, защото не се доверяваше на здравината на леглото. Затова само се вслушваше, но не долови нищо повече от възклицания на недоволство и шепот.

Старецът се извъртя на леглото си. Спусна крака на пода и тихо се протегна. После се изправи и се вгледа през прозореца, надявайки се да чуе повече от разговора, но проклетите вентилатори още бръмчаха в коридора като кошер гигантски пчели. Той пъхна сърбящите го крака в обувките и тръгна да излиза.

— Какво не е наред? — попита един глас в полумрака зад него.

Беше Джейкъб.

— Просто излизам да се разходя — отвърна шепнешком Харолд. — Лежи си и си почини.

— Може ли да дойда?

— Веднага се връщам — обеща Харолд. — Освен това ми трябваш, за да се грижиш за нашата приятелка — той кимна към Патриша. — Не бива да остава сама. А и ти също.

— Тя няма да разбере — каза Джейкъб.

— Ами ако се събуди?

— Може ли да дойда? — повтори момчето.

— Не — отсече Харолд. — Трябва да останеш тук.

— Но защо?

Отвън долитаха тътенът на тежки камиони, преминаващи по пътя, разговорите на войници и дрънченето на оръжията им.

— Марти? — обади се старицата, която се бе събудила и опипваше въздуха пред себе си. — Марти, къде си? Марти! — извика тя.

Джейкъб погледна към нея. После погледна пак баща си. Харолд избърса уста с ръка и облиза устни. Потупа се по джоба, но не можа да намери цигара.

— Добре — въздъхна и леко се закашля. — Предполагам, че щом всички сме будни, можем да излезем като отбор. Вземете всичко, което не искате да ни откраднат — продължи Харолд. — Най-вероятно това беше последният път, когато можехме да спим тук. Докато се върнем, ще бъдем бездомни. Или безкреватни, предполагам.

— О, Чарлз — изпъшка старицата. Тя стана от леглото и мушна ръце в ръкавите на леката си жилетка.

Още не бяха завили зад първия ъгъл, когато група хора нахълтаха във вече свободната зала за изкуства и започнаха да се настаняват.

Белами им бе осигурил възможност да живеят в залата за изкуства, която не беше така ужасно претъпкана, както навсякъде другаде. Това бе най-доброто, което можеше да направи за Харолд, Джейкъб и госпожа Стоун. Белами и Харолд никога не бяха говорили за това, но старецът беше достатъчно умен, за да знае на кого трябва да благодари.

Сега, когато се отдалечаваха от нея в неизвестното, на Харолд му се струваше, че извършват нещо като предателство. Но вече нямаше какво да се направи.

Въздухът навън бе влажен и плътен. В източната част на небето започваше да си пробива път зората. Харолд погледна часовника си и разбра, че вече е сутрин. Беше останал буден цяла нощ.

Видяха камиони и военни, които крещяха заповеди. Джейкъб посегна и стисна ръката на баща си. Старата жена също пристъпи по-близо до него.

— Какво става, Марти?

— Не знам, мила — отговори Харолд.

Тя го хвана под ръка и потрепери.

— Не се тревожи — каза старецът. — Аз ще се погрижа за вас двамата.

Когато войникът се приближи, Харолд успя да различи колко е млад дори в мъждивата светлина на ранното утро. Едва ли бе на повече от осемнайсет.

— Елате с мен — нареди момчето войник.

— Защо? Какво става?

Харолд се тревожеше, че може да избухне бунт. През последните няколко седмици напрежението в Аркадия растеше. Твърде много хора бяха държани против волята им в прекалено ограничено място. Твърде много от Завърналите се искаха да се върнат към живота си. Твърде много от Истинските живи бяха отвратени да гледат как Завърналите се биват третирани като същества, а не като хора.

Твърде много войници бяха попаднали насред нещо по-голямо, отколкото можеха да възприемат. На Харолд му се струваше очевидно, че всичко това изведнъж щеше да свърши зле.

Не можеш да очакваш от хората да издържат нещо подобно толкова дълго.

— Моля ви — каза войникът, — просто елате с мен. Преместваме всички.

— Къде ни премествате?

— На по-зелени пасища — отговори младежът.

Точно в този момент откъм портата на училището се чу някой да крещи. На Харолд му се стори, че разпознава гласа. Всички се обърнаха и, въпреки че бяха на известно разстояние и светлината на утрото още беше мътна, Харолд успя да различи Фред Грийн, застанал лице в лице с един от пазачите на входната врата. Викаше и сочеше с пръст като обезумял и, изглежда, бе привлякъл цялото възможно внимание.

— Какво, по дяволите, е това? — попита войникът, застанал до Харолд.

Старецът въздъхна.

— Фред Грийн — отговори. — И най-вероятно неприятности.

Думите едва бяха произнесени, когато от вътрешността на училищната сграда се чу шумотевицата на някаква тълпа. Бяха 25–30 души, предположи Харолд, които тичаха и крещяха, а някои от тях се опитваха да изблъскат войниците от пътя си. Кашляха и пищяха. Гъст бял дим започна да излиза през вратата и някои от прозорците.

Зад гърба на тълпата, от посоката на дима и крясъците, започна да се приближава към вратата, през която всички се измъкваха, приглушен глас, който викаше:

— Ние се застъпваме за живите!

— Мили Боже — изпъшка Харолд.

Погледна пак към входната порта. Всички войници търчаха наоколо и се опитваха да разберат какво се случва.

Фред Грийн бе изчезнал.

Най-вероятно всичко това беше дело на неговите ръце, помисли Харолд.

Изведнъж Марвин Паркър изскочи от училището сред облак дим. Носеше работни ботуши, противогаз и тениска с надпис МАХАЙТЕ СЕ ОТ АРКАДИЯ, направен с нещо като светещ маркер. Той хвърли малък зелен метален флакон назад към вратата на училището. След секунди се чу изпукване и от него започна да изригва бял дим.

— Ние се застъпваме за живите! — извика Марвин отново, с приглушен от противогаза глас.

— Какво става? — попита г-жа Стоун.

— Ела тук — отвърна Харолд и я издърпа настрани от навалицата.

Младият войник, с когото току-що бе говорил, вече търчеше към тълпата — с пушка в готовност — и викаше на всички да отстъпят.

Двама войници се хвърлиха към Марвин Паркър. Вече нямаше и следа от обикновената им любезност към стареца. Той замахна към тях, дори удари здравата единия, но това беше всичко. Те го хванаха през краката и Марвин падна тежко с глух рев от болка.

Но вече беше твърде късно да се спре случващото се. Всички бяха вбесени. Напрежението се бе трупало в училището прекалено дълго време. Те бяха уморени да ги държат тук, далеч от близките им. Бяха уморени да ги третират като Завърнали се, а не като хора.

Полетяха камъни и стъклени бутилки. Харолд видя стол — вероятно измъкнат от някоя от класните стаи — да плува в утринното небе и да се стоварва върху главата на един войник. Той рухна на земята, вкопчил се в каската си.

— Мили Боже! — възкликна госпожа Стоун.

Тримата успяха да се прикрият зад един от камионите от другата страна на двора. Докато тичаха, Харолд чуваше зад тях само крясъци и ругатни. Очакваше звуците на изстрели, очакваше да се разнесат писъци.

Старецът вдигна Джейкъб и здраво го прегърна с една ръка. С другата придърпа госпожа Стоун плътно до себе си. Тя хлипаше тихо и повтаряше:

— Мили Боже — отново и отново.

— Какво става? — попита Джейкъб и дъхът му опари врата на Харолд. В гласа му имаше страх.

— Всичко е наред — отговори Харолд. — Всичко ще свърши скоро. Хората просто са уплашени. Уплашени и разочаровани.

Очите му започнаха да парят и усети дращене в гърлото.

— Затворете очи и се опитайте да задържате дъха си — поръча Харолд.

— Защо? — поинтересува се Джейкъб.

— Просто прави каквото ти казвам, синко — отвърна Харолд с глас, изпълнен с гняв, само за да прикрие страха.

Огледа се за място, където да ги заведе, където щяха да бъдат в безопасност, но се страхуваше какво можеше да се случи, ако някой от войниците ги вземеше погрешка за бунтовници. Тъкмо това ставаше в края на краищата, бунт. Нещо, което никога не би повярвал, че може да се случи тук, нещо, което се случваше само по телевизията в пренаселени градове, където имаше твърде много онеправдани хора.

Миризмата на сълзотворен газ стана по-силна. Щипеше лошо. Носът му протече и вече не можеше да удържи кашлицата си.

— Тате? — попита Джейкъб уплашено.

— Всичко е наред — успокои го Харолд. — Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред.

Надникна иззад камиона, зад който се криеха. Широк, дебел стълб от гъст бял дим изригваше от училището и се издигаше в утринното небе. Звуците от сблъсъците все пак започваха да утихват.

Чуваше се предимно кашлянето на десетки хора. От време на време сред облаците дим можеше да се чуе нечий плач.

Хората излизаха от дима слепешком, протегнали ръце напред, разтърсвани от кашлица. Войниците стояха извън обсега на дима, видимо доволни, че е свършил вместо тях черната работа за усмиряването на всички.

— Почти свърши — обяви Харолд.

Зърна Марвин Паркър. Лежеше по корем на земята. Противогазът му беше свален.

Въобще не изглеждаше така, както Харолд го помнеше. Да, все още беше висок, блед и слаб, с дълбоко врязани бръчки около очите и онази негова огненочервена коса, но сега имаше по-решителен, по-хладнокръвен вид. Дори се усмихваше, докато извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезници.

— Нищо не е свършило — извика той с изопнато и жестоко лице, с насълзени от газа очи.

— Мили Боже — повтори г-жа Стоун още веднъж. Вкопчи се в ръката на Харолд. — Какво им става на хората?

— Всичко ще бъде наред — отвърна Харолд. — Аз ще ни пазя.

Прерови паметта си, прегледа всичко, което знаеше — или си мислеше, че знае — за Марвин Паркър. Нищо в него — с изключение на факта, че се бе занимавал някога с бокс — не подсказваше как би могъл да стигне до този момент.

— Къде се дяна Фред Грийн? — зачуди се Харолд на глас, с търсещ поглед. Но не го откри.

Съпругата на пастор Питърс рядко го безпокоеше, щом той се затвореше в кабинета си. Освен ако той не я поканеше, за да му помогне с нещо конкретно при писането, тя се държеше на разстояние и го оставяше да прави каквото му беше нужно, за да съчинява своите проповеди. Но сега на прага стоеше много разстроена стара жена и умоляваше да говори с пастора.

Съпругата на пастора бавно поведе Люсил през къщата и я държеше за ръка, докато вървяха, а старицата се бе облегнала с цялото си тегло върху малката жена.

— Толкова си мила — каза Люсил, като пристъпваше по-бавно, отколкото й се искаше.

В свободната си ръка стискаше своята износена кожена Библия. Страниците й бяха започнали да се откъсват. Гръбчето беше отпрано. Предната корица бе разкъсана и зацапана. Вече изглеждаше съсипана, също като своята собственичка.

— Имам нужда от благословия, пасторе — заяви Люсил, когато вече беше седнала в кабинета му, а неговата дребничка, безименна жена ги бе оставила.

Старицата попи челото си с носна кърпа и опипа корицата на Библията си, сякаш тя можеше да й донесе сполука.

— Загубих се. Загубих се и се скитам из пустинята като питаща душа!

Пасторът се усмихна.

— Много красноречиво. — Надяваше се да не е прозвучал толкова снизходително, колкото му се стори.

— Такава е истината за нещата — въздъхна Люсил.

Тя попи ъгълчетата на очите си с кърпичката и подсмръкна. Сълзите щяха да дойдат скоро.

— В какво е проблемът, Люсил?

— Във всичко — отговори тя.

Гласът й заседна в гърлото. Изсумтя, за да го прочисти.

— Целият свят си е изгубил ума. Някакви могат просто да дойдат и да вземат хората от дома им като затворници. Те дори изкъртиха проклетата врата от пантите, пасторе. Отне ми цял час да я поправя. Кой прави такова нещо? Това е Краят на времената, пасторе! Господ да ни е на помощ.

— Стига, госпожо Люсил. Никога не съм ви смятал за някоя от онези, които треперят за Края на времената.

— И аз не съм, но погледнете наоколо. Погледнете какво става. Просто ужасно е. Кара ме да вярвам, че може би не Сатаната е виновен за сегашното ни състояние, не по начина, по който те казват, най-малкото. Може би той дори не е влизал в градината. Може би Адам и Ева са откъснали плода по своя воля, а след това са решили да хвърлят вината върху Сатаната. Преди дори не бих могла и да си помисля нещо подобно. Но сега, като виждам как вървят нещата…

Тя остави последните й думи да заглъхнат.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо Люсил?

— Кой може да пие в момент като този? — отвърна тя, но добави: — Е, предполагам, че мога да взема чаша чай.

Пасторът плесна с големите си ръце.

— Това исках да чуя.

Когато се върна с чая, старицата беше много по-спокойна. Най-накрая бе оставила Библията на масата до стола си. Ръцете й почиваха в скута, а очите й вече не бяха толкова подпухнали и зачервени.

— Заповядайте — каза пасторът.

— Благодаря ви — тя отпи. — Как е жена ви? Изглежда разсеяна.

— Просто е малко загрижена за ставащото, това е всичко.

— Е, има много за какво да се притеснява човек.

— Като Последните времена? — той се усмихна.

Люсил въздъхна.

— Заключени са на онова място вече седмици.

Пасторът кимна.

— Вие успявате да ги посещавате, нали?

— В началото можех да ги посещавам всеки ден. Носех им храна, перях им дрехите и давах на сина си да разбере, че майка му го обича и не го е забравила. Тогава беше лошо, но поне бе поносимо. А сега… сега нещата са станали ужасяващи.

— Чух, че вече не позволяват посещения — каза пастор Питърс.

— Не позволяват. Особено откакто превзеха града. Никога не съм си представяла, че може да се изолира така цял град. Не съм си го представяла никога през целия си живот. Но предполагам, просто защото не мога да си представя нещо, това не означава, че то не може да се случи — това е слабостта на солипсиста! Истината за нещата е там навън. Всичко, което трябва да направите, е да отворите вратата и ето я там, цялата, всичко, което не мога да си представя, точно там, можете да посегнете навън и да си стиснете ръцете.

Гласът й пресекна.

Пасторът се наведе напред в стола си.

— Казвате го сякаш вината е ваша, госпожо Люсил.

— Как може да е по моя вина? — попита тя. — Какво бих могла да направя аз, за да станат тези неща възможни? Аз ли направих света такъв, какъвто е? Аз ли направих хората малки и плахи, каквито са сега? Аз ли направих хората ревниви, жестоки и завистливи? Аз ли направих каквото и да е от тези неща? — Ръцете й пак трепереха. — Аз ли?

Пастор Питърс хвана ръката й и я потупа.

— Разбира се, че не сте го направили. Кога говорихте за последен път с Харолд и Джейкъб? Как са те?

— Как са? Те са затворници. Как да са?

Тя избърса очите си, захвърли Библията на пода, изправи се и закрачи напред-назад пред пастора.

— Трябва да има някаква схема във всичко това. Трябва да има някакъв план. Нали, пасторе?

— Надявам се — предпазливо отговори пасторът.

Люсил изсумтя.

— Вие, младите проповедници. Никой ли не ви научи да внушавате на паството си илюзията, че знаете всички отговори?

Пасторът се засмя.

— Отказал съм се от илюзиите тези дни.

— Просто не знам за нищо какво да правя.

— Нещата ще се променят — каза той. — Само в това съм наистина сигурен. Но как ще дойде тази промяна и каква ще бъде, не е по силите ми да знам.

Старицата вдигна Библията.

— Какво ще правим тогава? — попита тя.

— Ще правим каквото можем.

Люсил седя много дълго време, без да проговори. Само се взираше в Библията и обмисляше казаното от пастора и какво означаваше за нея „да прави каквото може“. Тя винаги е била от онези хора, които правят каквото им се каже, а Библията й казваше най-добре какво да прави в ситуациите от живота и. Каза й как да се държи като дете. Каза й как да се държи, когато приключи с детинските неща и разцъфтя в юношеството. Вярно, бе имала проблеми с чуването на онова, което й се казваше, и беше вършила някои неща, които, макар да не бяха изрично забранени от Библията, съвсем определено се гледаха накриво в нея. Но времената бяха добри и в края на краищата тя не бе причинила трайни вреди на никого, включително и на себе си.

След сватбата Библията още си беше там и бе пълна с отговори. Отговори как да бъде добра съпруга, макар че трябваше да избира и да взема някои части от тях. Някои от правилата за съпруги просто нямаха смисъл в този ден и епоха. Честно казано, Люсил си мислеше, че те вероятно не бяха имали смисъл и някога, в библейските времена. А ако тя бе постъпвала така, както постъпваха тези жени в Библията… добре, нека просто да кажем, че светът щеше да бъде доста по-различно място, а Харолд, най-вероятно, щеше да се е докарал с пиене, пушене и ядене до ранен гроб и нямаше да бъде тук, за да види чудото — как синът му се връща от мъртвите.

Джейкъб. Той беше средоточието на всичко. За него бяха всичките й сълзи. Те вече убиваха Завърнали се. Убиваха ги само за да се отърват от тях.

Не се случваше навсякъде, но се случваше.

Такива новини идваха по телевизията вече повече от седмица. Някои държави — държави, известни със своята бруталност — бяха започнали да ги убиват от пръв поглед. Да ги убиват и да изгарят телата, сякаш бяха болни, дори заразни.

Вече всяка вечер идваха все повече и повече репортажи, снимки, видео- и уебпредавания.

Тъкмо тази сутрин Люсил беше слязла долу — самотните й стъпки кънтяха в тъмната, празна къща — и бе намерила включен телевизора във всекидневната да шепне на празната стая. Не знаеше как е останал включен. Беше сигурна, че го е изгасила преди лягане. Но бе склонна да признае, че можеше да е сбъркала. Вече беше седемдесет и три годишна стара жена и такива неща, да си мислиш, че си изключил нещо, когато всъщност не си, не бяха невъзможни.

Беше още рано и плешив чернокож мъж с тънки, перфектно поддържани мустачки мърмореше нещо с нисък глас. Над рамото на мъжа, в студиото зад него, Люсил виждаше да щъкат хора. Всички бяха младолики, облечени в бели ризи и с вратовръзки с консервативен десен. Вероятно бяха новите кандидати за кариера, помисли си Люсил. Всички се надяваха един ден да излязат от задния план и да седнат в стола на плешивия мъж.

Тя засили звука, седна на дивана и се заслуша в това, което имаше да каже мъжът, макар да знаеше, че едва ли ще я интересува.

— Добро утро — започна човекът по телевизията, очевидно се връщаше към началото на цикъла, в който беше хванат като в капан. — Нашата топновина днес идва от Румъния, където правителството постанови, че на Завърналите се не се предоставят по презумпция граждански права, заявявайки, че те са просто „единици“ и следователно не подлежат на същата защита като другите.

Люсил въздъхна. Не можа да измисли какво друго да направи. Картината по телевизията се пренесе от плешивия чернокож водещ някъде другаде, в Румъния, предположи Люсил. Двама войници извеждаха от дома му бледен, измършавял Завърнал се. Войниците бяха гладко избръснати, слаби и дребнички, и вървяха с някаква несръчност в походката, сякаш все още бяха твърде млади, за да разберат напълно как работят механизмите на телата им.

— Съдбата на децата… — каза Люсил на празната къща.

Гърдите й се стегнаха, когато мисълта за семейство Уилсън, за Джейкъб и Харолд нахлу, за да запълни празнотата на къщата. Ръцете й се разтрепериха и телевизорът потъна в размазана мъгла. Това я обърка за миг, а след това почувства как сълзите се стичат по бузите й, за да се съберат в ъгълчетата на устата.

В някакъв момент, макар да не беше съвсем сигурна кога точно, тя си бе обещала, че няма да се остави да бъде докарана до сълзи от нищо случващо се. Беше твърде стара за сълзи, мислеше си. Бе достигнала точката в живота си, когато всичко, което би могло да разплаче човек, беше минало и заминало. Все още имаше неща, които я разчувстваха, но не си позволяваше да плаче — може би просто бе прекарала твърде много години с Харолд, когото никога не бе виждала да плаче. Нито веднъж.

Но сега вече беше твърде късно. Тя плачеше и нямаше какво да се направи, а за първи път от много години се чувстваше жива.

Водещият продължаваше да говори на фона на картината — сложиха белезници на мъжа и го качиха на голям военен камион заедно с други Завърнали се. „Все още няма нито дума от НАТО, ООН или от Бюрото за Завърналите се за инициативата на Румъния, докато официалните коментари на други правителства са лаконични и са разделени поравно между тези, които подкрепят румънската инициатива, и другите, които смятат, че действията на правителството нарушават основни човешки права.

Люсил поклати глава с лице все още мокро от сълзите.

— Съдбата на децата… — повтори.

Тя не беше такава само в „тези други страни“. Ни най-малко. Случваше се и тук, в Америка. Онези проклети глупаци, Движението на Истинските живи, се множаха, никнеха като плевели от единия край на страната до другия. Повечето не правеха нищо друго, освен да предъвкват нещата. Но ту тук, ту там някой умираше и някоя група, която твърдеше, че „се застъпва за живите“, поемаше отговорността. Случило се бе и в Аркадия, въпреки че никой не говореше за това. Някакъв Завърнал се чужденец беше намерен мъртъв в канавката край магистралата. Застрелян с бойна пушка.

Сякаш всичко се разпадаше с всеки изминал ден. А Люсил вече можеше да мисли само за Джейкъб.

Горкият, горкият Джейкъб.

След като Люсил си тръгна, а съпругата му най-накрая се унесе в сън, пастор Питърс остана да седи сам в кабинета си и да препрочита писмото, което бе получил от Бюрото.

В интерес на обществената безопасност, Елизабет Пинч, както и всички други Завърнали се в тази част на Мисисипи, бяха задържани в съоръжението в Меридиън. В писмото нямаше други подробности. То само уверяваше отново пастора, че всички Завърнали се биват третирани подобаващо на ситуацията и че всички човешки права се спазват стриктно. Като цяло звучеше много официално и сдържано, по някакъв бюрократичен начин.

Извън кабинета му в къщата беше тихо. Само ритмичното, тежко тракане на стария часовник, останал от дядото на жена му, в края на коридора. Беше подарък от нейния баща — направен само няколко кратки месеца преди ракът да го отнесе. Тя бе израснала със звука на този голям, стар часовник, който биеше ритмично в нощите на нейното детство. Когато се ожениха, беше толкова разстроена от липсващото потракване на часовника, че се принудиха да купят метроном, за да отброява отминаващото време, иначе тя не можеше да заспи.

Пасторът излезе в коридора и застана пред часовника. Беше висок малко над метър и осемдесет и богато резбован. Махалото бе с големината на юмрук. Люлееше се толкова гладко, сякаш часовникът бе изработен току-що, а не преди повече от сто години.

Беше единствената реликва, притежавана от семейството и. Когато баща й почина, тя се бори яростно със сестрите и брат си — не за цената на погребението или какво да направят с дома на баща си, със земята или оскъдните му спестявания, а по-скоро за часовника на дядо. До ден днешен отношенията между брата и сестрите бяха обтегнати заради този часовник.

Къде ли се намираше баща им сега, зачуди се пастор Питърс. Бе забелязал колко повече грижи полагаше жена му за дядовия часовник, откакто бяха започнали да се появяват Завърналите се. Лъхаше на смазочно масло и препарат за лъскане на дърво.

Пасторът остави стария часовник и продължи през къщата. Стигна до всекидневната и застана на прага за малко, за да огледа вещите, да ги каталогизира в паметта си.

Масата в средата на стаята бяха намерили по време на дългия си преход от Мисисипи. Дивана бяха взели по време на църковно посещение в Уилмингтън. Не беше чак толкова далеч, колкото Тенеси, но това бе една от малкото покупки, за които бяха съгласни и двамата. Десенът му беше в синьо и бяло — „синьото на Каролина!“ — бе обявил гордо продавачът, със сини и бели райета на тапицерията. Облегалките се извиваха навън, а възглавниците бяха големи, меки и многобройни.

Диванът беше пълна противоположност на масата, която тя бе купила в Тенеси. Той беше намразил тази маса още първия път, когато я видя. Бе твърде тясна, дървото беше прекалено тъмно, а видът и бе безличен. Просто не си струваше, помисли той.

Пастор Питърс влезе във всекидневната и започна да събира книгите, струпани на купчини, където не им беше мястото. Действаше бавно и внимателно, като избърсваше всяка книга, която вземаше. После я плъзваше на мястото и на рафта. От време на време отгръщаше корицата на някоя, пъхаше пръст между страниците и потъркваше напред-назад, за да почувства аромата и грапавината им, сякаш никога нямаше да види отново друга книга, сякаш неумолимият ход на времето най-накрая бе победил.

Това разтребване продължи много дълго, въпреки че пасторът не го осъзна веднага. А чак когато щурците започнаха да замлъкват, а навън, някъде далеч по света, се чу лай на куче към изгряващото слънце.

Беше чакал прекалено дълго.

Но въпреки грешката си — въпреки страха си — тръгна тихо и бавно из къщата.

Първо отиде в кабинета си и намери писмото от Бюрото за Завърналите се. После взе бележника си и, да, Библията си. Сложи всичко в чантичката, която му бе купила жена му миналата Коледа.

После извади сака с дрехи иззад бюрото с компютъра. Беше го приготвил едва вчера — съпругата му постоянно переше. Щеше да забележи, че дрехите липсват от гардероба му, ако го бе приготвил прекалено рано. А той искаше да тръгне с възможно най-малко проблеми, колкото и страхливо да му се струваше.

Пасторът се промъкна през къщата, излезе през предната врата и остави сака с дрехите и чантичката на задната седалка на колата си. Слънцето вече търсеше своя дом в небето. Криеше се зад дърветата, но определено се издигаше все по-високо с всяка секунда.

Той влезе в къщата и тръгна бавно към спалнята. Жена му спеше, свита на малка топка в средата на леглото.

Това ще я нарани ужасно, помисли си.

Щеше да се събуди скоро. Тя винаги се будеше рано. Пасторът остави малка бележка на нощното шкафче и за миг помисли дали да не я целуне.

Реши да не го прави и си тръгна.

Тя се събуди в празна къща. Навън в коридора дядовият часовник поддържаше хода на времето. Слънцето напираше през щорите. Утрото вече беше топло. Ще бъде горещ ден, помисли си.

Повика съпруга си, но той не й отговори.

Сигурно пак е заспал в кабинета, реши. Напоследък често заспиваше в кабинета си и това я тревожеше. Канеше се да го повика отново, когато видя бележката на нощното шкафче. Едро изписано с разкривения му почерк беше нейното име.

Той не бе от хората, които оставят бележки.

Тя не заплака, когато я прочете. Само прочисти гърлото си, сякаш можеше да отвърне нещо на думите. После остана да седи там, заслушана единствено в звука от собственото си дишане и в механичния пулс на дядовия часовник в коридора. Спомни си за баща си. Очите й се изпълниха със сълзи, но тя все пак не заплака.

Думите изглеждаха размазани и далечни, сякаш изникваха през гъста мъгла. Но въпреки това тя ги прочетете отново: „Обичам те“, се казваше в писмото. А след това, отдолу, беше написал: „Но трябва да разбера“.