Завърналите се

Татяна Русеса

Те бяха бели, затова беше сигурна, че няма да я убият. Нещо повече, бяха американци, затова знаеше, че ще се отнесат с нея добре. Нямаше нищо против, че няма да й позволят да си тръгне, искаше й се само да можеше да им помогне повече.

Преди да я доведат тук — където беше в момента, — тя бе на друго място. То не беше чак толкова голямо като това място, а тези хора, които бяха с нея сега, не бяха същите хора, но не бяха и много по-различни. Всички те казваха, че работят за нещо, наречено „Бюрото“.

Те й донесоха храна. Дадоха й походно легло, на което да спи. Тя все още носеше синьо-бялата рокля, която й бе дала жената на другото място. Казваше се Кара, спомняше си момичето, говореше и английски, и френски и беше много мила, но Татяна бе разбрала, че не е особено полезна за тях, и това много й тежеше.

Всяка сутрин в 10:00 идваше един човек, отвеждаше я в стаята без прозорци и започваше да й говори бавно и отчетливо, сякаш не беше сигурен дали разбира английски, но тя се учеше много добре в училище и английският език бе ясен и прост за нея. Акцентът му беше странен, но нещо й подсказваше, че за него нейният акцент вероятно е също толкова странен. Затова отговаряше на въпросите му също така бавно и отчетливо, както бяха зададени, което, изглежда, му допадаше.

Струваше й се важно да му угоди. Ако тя не му (или им) угодеше, може би той щеше да им каже да я изпратят у дома.

Така че всеки ден в продължение вече на много дни той идваше за нея, водеше я в тази стая и задаваше въпросите си, а тя се опитваше, доколкото можеше, да им отговори. В началото се страхуваше от него. Беше едър, а очите му бяха твърди и студени като земята през зимата, но винаги бе много любезен с нея, въпреки че — тя се досещаше — не му беше особено полезна.

Всъщност вече започваше да й се струва, че той е красив. Въпреки твърдостта им, очите му бяха много приятно сини, косата му имаше цвета на поляна с високи сухи треви по залез-слънце и той изглеждаше много, много силен. А силата, знаеше тя, беше нещо, което красивите хора трябваше да притежават.

Когато днес дойде за нея, изглеждаше по-отчужден от обикновено. Понякога й носеше бонбони, които двамата си хапваха по пътя към стаята без прозорци. Днес не донесе никакви бонбони и макар да се бе случвало и преди, сега й се стори различно.

Той не подхвана разговор по пътя към стаята, както често правеше. Само вървеше мълчаливо, а тя трябваше да пристъпва бързо, за да върви в крак, заради което почувства, че днес нещата щяха да бъдат различни. По-сериозни, отколкото бяха досега може би.

Когато влязоха в стаята, той затвори вратата, както правеше винаги. Спря за момент и погледна в камерата, която висеше в ъгъла над вратата. Не го бе правил преди. После започна да задава въпросите си, като говореше бавно и равномерно както винаги.

— Преди да се озовеш в Мичиган, кое е последното нещо, което помниш?

— Войници — отговори тя. — И моя дом — Сиера Леоне.

— Какво правеха войниците?

— Убиваха.

— Те убиха ли те?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Не.

Макар че бяха минали няколко дни, без да й задава точно тези въпроси, тя знаеше отговорите си наизуст. Знаеше ги, така както той знаеше въпросите си. В началото й бе задавал същите въпроси всеки ден. После спря и започна да иска да му разказва истории, а на нея това й харесваше. Обясни му как всяка вечер майка й разказваше истории за богове и чудовища. „Вълшебните и магически хора и събития са живителната сила на света“, твърдеше майка й.

В продължение на почти цял час той и задава въпросите, които и двамата знаеха наизуст. В края на този час, колкото обикновено разговаряха, й зададе нов въпрос.

— Как мислиш, какво се случва, когато умрем?

Тя се замисли за момент, почувствала се изведнъж неспокойна — и леко уплашена. Но той беше бял — и бе американец, — затова знаеше, че няма да я нарани.

— Не знам — отговори.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да — потвърди тя.

Тогава си помисли какво беше казала веднъж майка й за смъртта. „Смъртта е само начало на възсъединяване, за което не знаеш, че си желал“, бе казала тя. Канеше се да го сподели с полковник Уилис, когато той извади пистолета си и я застреля.

После остана да седи и да я наблюдава, като чакаше да види какво ще се случи по-нататък.

Несигурен какво да очаква, той изведнъж се озова сам с безжизненото кървящо тяло, било само миг преди това младо момиче, което го харесваше и го смяташе за почтен човек.

Въздухът в стаята се стори застоял на полковника. Той се изправи и си тръгна, като през цялото време се правеше, че не продължава да чува гласа на Татяна — всички разговори, които бяха водили, звучаха отново в паметта му, ясно различими въпреки изстрела, все още звънтящ в ушите му.