Завърналите се

16

Беше по-слаба. С изключение на това, не се бе променила изобщо.

— Как си? — попита той.

Тя погали ръката му и се сгуши в рамото му.

— Добре съм.

— Ядеш ли? Хранят ли ви, искам да кажа?

Тя кимна и леко прокара нокти по ръката му.

— Липсваше ми.

В Центъра за задържане в Меридиън, Мисисипи, допускаха известно смесване между Истински живи и Завърнали се. Тук нещата бяха зле, но не чак толкова зле, колкото в Аркадия. Живите и Завърналите се можеха да се срещат в ограден двор в района между по-голямото съоръжение за задържане и зоната за сигурност, където живите бяха проверявани за оръжие и лоши намерения като цяло.

— Ти също ми липсваше — отвърна той накрая.

— Опитах се да те намеря.

— Те ми изпратиха писмо.

— Какво писмо?

— В него се споменаваше само, че ме търсиш.

Тя кимна.

— Беше преди да започнат да затварят всички — добави той.

— Как е майка ти?

— Мъртва е — отвърна й по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Или може би не е. Тези дни е трудно да си сигурен.

Тя още поглаждаше дланта му бавно и хипнотично, както понякога правят отдавнашни любовници. Седнал толкова близо до нея — усещаше миризмата и, докосваше ръката и, чуваше звука на живота, който повдигаше и спускаше белите й дробове, — пастор Робърт Питърс забрави всички години, всички грешки, всички неуспехи, цялата скръб, цялата самота.

Тя се приведе над масата.

— Можем да си тръгнем — каза тихо.

— Не, не можем.

— Да, можем. Ще си тръгнем заедно, точно както направихме миналия път.

Той я потупа по ръката с почти бащинска нежност.

— Беше грешка — поклати глава. — Трябваше просто да почакаме.

— Какво да чакаме?

— Не знам. Трябваше просто да чакаме. Времето си има начин да поправя нещата. Това научих. Вече съм стар човек.

Той се замисли за момент, после се поправи:

— Е, може да не съм стар, но определено не съм младеж. И научих, че нищо не е непоносимо, ако разполагаш с достатъчно време.

Но не беше ли това неговата най-голяма лъжа? Не беше ли непоносимостта да не бъде с нея всеки ден онова, което го бе довело тук? Така и не го бе преодолял, така и не си бе простил онова, което и бе причинил. Беше се оженил, живял и насочил живота си към Бог, бе правил всичко друго, което човек би трябвало да прави, но все пак не го беше преодолял. Обичал я бе повече, отколкото обичаше баща си, повече, отколкото обичаше майка си, повече, отколкото обичаше Господ. И все пак я беше оставил. И тогава тя си бе тръгнала. Беше си тръгнала и бе направила това, което бе обещала, че ще направи. Оставена сама на себе си, беше се самоубила.

И той си го спомняше всеки Божи ден.

Бракът със съпругата му бе само отстъпка на неговата душа. Беше нещо, което изглеждаше логично. Така че той го направи със същия ентусиазъм и целенасоченост, с които се купува къща или се инвестира в пенсионен план. А фактът, че по-късно той и съпругата му щяха да установят, че децата нямаше да бъдат част от живота им, дори и това бе минало сякаш между другото.

Истината беше, че никога не си бе представял да има деца с нея. Истината беше, че колкото и да вярваше в институцията на брака, колкото и проповеди да бе произнесъл за него през годините, колкото и много бракове да беше помогнал лично да бъдат поправени, колкото и много пъти да бе казвал на двойки със смръщени очи в кабинета си: „Бог и развод просто не вървят заедно“, колкото и много да беше правил всички тези неща, той винаги бе търсил как да се измъкне.

Трябваше само мъртвите да започнат да се завръщат от гроба, за да му дадат мотивацията, от която се нуждаеше.

Сега той беше с нея и макар че не всичко изглеждаше съвършено, се чувстваше толкова добре, колкото не се бе чувствал от години. Нейната ръка лежеше в неговата. Можеше да я почувства. Можеше да я докосне. Можеше да усети познатия и мирис — мирис, който не се бе променил през всички тези години. Да, тъкмо така трябваше да стоят нещата.

Наоколо из цялата зона за посетители пазачите отделяха мъртвите от живите. Времето за посещения беше свършило.

— Не могат да те държат тук по този начин. Не е хуманно.

Той стисна ръката и.

— Добре съм — усмихна се тя.

— Не. Не си.

Обгърна я с ръка, пое си дълбоко дъх и нейният мирис го изпълни целия.

— Посещават ли те? — попита той.

— Не.

— Съжалявам.

— Недей.

— Те те обичат.

— Знам.

— Ти все още си тяхната дъщеря. Те го знаят. Трябва да го знаят.

Тя кимна.

Пазачите обикаляха. Когато се налагаше, дърпаха хората, за да ги разделят. „Време е да си тръгвате“, подканяха.

— Ще те измъкна оттук — обеща той.

— Добре — съгласи се тя. — Но ако не го направиш, няма значение. Разбирам.

Тогава дойдоха пазачите и сложиха край на срещата им.

Тази нощ пасторът спа неспокойно и сънува един и същ сън отново и отново.

Беше на шестнайсет и седеше сам в стаята си. Някъде в къщата спяха баща му и майка му. Тишината на дома бе изпълнена с тъга. Горещината на свадата им още струеше от стрехите, сякаш се сипеше черен сняг.

Стана и се облече толкова тихо и потайно, колкото успя. Прекоси бос дъсчения под на къщата. Беше лято и влажната нощ бе изпълнена с песните на щурците.

Очаквал бе много драматично заминаване. Беше очаквал, че баща му или майка му ще се събудят, докато минава през къщата, и ще има някаква конфронтация, но никой не дойде. Може би бе прочел твърде много евтини романи или бе гледал твърде много филми. Във филмите напускането винаги беше зрелищно. Винаги някой крещеше. Понякога имаше насилие. Винаги имаше някакво пророческо финално изявление, направено на тръгване: „Надявам се, че няма да те видя никога повече!“, или нещо подобно, което в крайна сметка подпечатваше съдбите на всички участващи.

Но в собствения си живот той бе напуснал, докато всички спяха, и всичко, което щеше да се случи, беше, че щяха да се събудят, да открият, че го няма, и толкова. Щяха да знаят къде е отишъл и защо. Нямаше да дойдат да го молят, защото баща му не постъпваше така. Любовта на баща му беше отворена врата. Никога не се затваряше, нито за да те задържи вътре, нито за да те задържи отвън.

Вървя почти час, докато се срещнаха. На лунната светлина лицето и изглеждаше бледо и изпито. Открай време си беше кльощаво момиче, но точно сега, на тази светлина, изглеждаше като смъртница.

— Надявам се да умре — изсъска тя.

Пасторът — който все още не беше пастор, а само момче — се вгледа в лицето и. Окото й бе подуто, тъмна линия кръв минаваше по улейчето между устната и носа и. Беше трудно да се каже кое кърви.

Тя бе преживяла драматичното напускане, което Робърт си представяше за себе си.

— Не говори такива неща — помоли той.

— Майната му! Надявам се да го блъсне шибаният автобус! Надявам се някое куче да му прегризе гърлото! Надявам се да пипне някаква болест, която да го убие за седмици, и всеки ден да е по-прецакан от предишния — говореше през стиснати зъби и размахваше юмруци.

— Лизи…

Тя изпищя. Гняв, болка и страх.

— Лиз, моля те!

Още писъци.

Още от нещата, които Робърт Питърс бе забравил в годините на спомени и които различаваха Елизабет Пинч, каквато беше в действителност, от онази, която помнеше.

Пастор Питърс се събуди от тътена на тежките камиони, нижещи се по магистралата навън. Мотелът имаше тънки стени, а камионите постоянно преминаваха към и от центъра за задържане. Големи тъмни камиони, които приличаха на някакви несъразмерни праисторически бръмбари. Понякога бяха толкова претъпкани, че войниците висяха от двете им страни.

Пасторът се запита дали изминаваха цялата магистрала, увиснали отстрани. Беше опасен начин за пътуване. Но пък след като смъртта бе станала малко двусмислена тези дни, може би вече не беше толкова опасно, колкото някога. Когато се връщаше от Центъра за задържане, по радиото съобщиха, че група Завърнали се са били убити край Атланта. Криели се в малка къща в малък град — всички лоши неща като че ли се случваха най-напред в малките градове, — когато група поддръжници на Движението на Истинските живи научили и отишли там с искане да се предадат и да си идат с мир.

На място заварили и няколко симпатизанти, които криели Завърналите се. Инцидентът в Рочестър вече изглеждал като нещо много далечно.

И когато фанатиците от Истинските живи почукали на предната врата, нещата тръгнали на зле много бързо. Накрая къщата била подпалена, а всички вътре, и живи, и Завърнали се, били убити.

По радиото казаха, че са извършени арести, но още няма повдигнати официални обвинения.

Пастор Питърс остана дълго време пред мотелския прозорец, загледан какво се случваше около него и замислен за Елизабет. Назоваваше я Елизабет в мислите си. Някога я наричаше Лиз.

Утре щеше да отиде да я види отново — освен ако войниците не създаваха някакви пречки. Щеше да говори с когото трябваше тя да бъде пусната под негова опека. Той умееше да използва духовния си авторитет, когато се налагаше. Да внушава леко чувство за вина, както всички мъже в раса бяха обучени да правят.

Щеше да е трудно, но всичко щеше да се получи. Той щеше най-после да си я върне.

По Божията милост всичко щеше да се получи. Пастор Робърт Питърс само трябваше да се постарае.

— По Божията милост — каза Робърт — всичко ще се получи. Единственото, което трябва да направим, е да се постараем.

Тя се засмя.

— Кога стана толкова религиозен, Бърти?

Той стисна ръката и. Никой не го бе наричал с това име от години. Никой никога не го бе наричал Бърти — освен нея.

Главата й отново беше облегната на рамото му, сякаш седяха под онзи стар дъб във фермата на баща и преди всички тези години, а не в залата за посетители на Центъра за задържане в Меридиън. Той погали косата й — бе забравил какъв цвят на мед имаше и как се плъзгаше между пръстите му като вода. Всеки ден с нея беше преоткриване.

— Те просто се нуждаят от още малко убеждаване — поясни той.

— Ти ще направиш всичко възможно — откликна тя.

— Ще го направя.

— Всичко ще се получи.

Той я целуна по челото — нещо, което му спечели неодобрителните погледи на някои от хората около тях. В края на краищата тя беше само на шестнайсет. На шестнайсет и дребна за възрастта си. А той бе толкова едър и толкова по-възрастен от шестнайсет. Макар да беше Завърнала се, тя все още бе дете.

— Кога стана толкова търпелива? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Темпераментът ти е изчезнал.

Тя сви рамене.

— Какъв е смисълът? Бунтуваш се срещу света, а светът си остава същият.

Той я загледа с широко отворени очи.

— Това е много дълбоко.

Тя се засмя.

— Какво е толкова смешно? — засегна се пасторът.

— Ти! Толкова си сериозен!

— Предполагам, че е така — въздъхна той. — Остарял съм.

Тя пак опря глава на рамото му.

— Къде ще отидем? — попита. — Когато излезем оттук, имам предвид.

— Остарял съм — повтори той.

— Можем да отидем в Ню Йорк — продължи тя. — На Бродуей. Винаги съм искала да видя Бродуей.

Пасторът кимна и погледна надолу към младата малка длан, която държеше в своята. Времето не беше причинило нищо на тази длан. Още си бе все така малка и гладка, каквато беше някога. Това не би трябвало да изненадва Робърт Питърс. В края на краищата такива бяха Завърналите се: опровержение на природните закони. Така че защо трябваше ръката и, чиста и гладка както някога, да го разстройва толкова?

— Мислиш ли, че съм стар? — попита той.

— Или може да отидем до Ню Орлиънс — не спираше тя. Надигна се развълнувана. — О, да! Ню Орлиънс!

— Може би — каза той.

Тя се изправи и го погледна, а очите й се смееха.

— Не можеш ли просто да си го представиш? Ти и аз на Бърбън Стрийт. Джазова музика навсякъде. И храната! Само като си помисля за храната!

— Звучи добре — кимна той.

Тя го хвана за ръцете и го задърпа, за да изправи едрото му тяло на крака.

— Танцувай с мен.

Пасторът я прегърна въпреки погледите и шушуканията, които предизвика. Завъртяха се бавно. Главата й едва достигаше до гърдите му, толкова дребничка беше — почти толкова дребничка, колкото съпругата му.

— Всичко ще се получи — заяви тя, положила глава на широките му гърди.

— Но ако те откажат да те пуснат?

— Ще се получи — повтори тя.

Поклащаха се в мълчание. Войниците ги гледаха. Така ще бъде отсега нататък, помисли си пастор Питърс.

— Спомняш ли си, че те изоставих? — попита той.

— Чувам как бие сърцето ти — каза тя в отговор.

— Добре — промърмори той. После, след миг: — Добре.

Не си бе представял така разговора си с нея. Елизабет Пинч от спомените му — онази, която витаеше над олтара на брака му през всички тези години — не избягваше никакъв сблъсък. Не, тя беше боец, дори на места и в моменти, когато нито бе оправдано, нито приемливо да се караш. Тя ругаеше, кълнеше, мяташе предмети. Беше като баща си: създание от гняв. Тъкмо заради това я бе обичал толкова много.

— Ще те измъкна оттук някак си — обеща пастор Питърс, макар че в мислите си вече я беше оставил да танцува сама в този затвор.

Робърт Питърс знаеше какво щеше да направи: щеше да я напусне и да не се върне точно както бе направил преди. Това не беше неговата Елизабет. Ето защо щеше да му е по-лесно този път.

Но дори и да бе тя — дори ако беше неговата Лиз, — нямаше да има значение. Предишния път я бе напуснал, защото знаеше, винаги беше знаел, че тя ще го напусне. Щеше да се умори от него, от неговата религия, от неговата едра бавна фигура, от неговата абсолютна нормалност.

Лиз беше от хората, способни да танцуват без музика, а той бе от хората, танцуващи само когато са принудени. Преди всички тези години, ако той не я бе напуснал и не си бе отишъл у дома, тя щеше да го остави и да замине за Ню Орлиънс, точно както този призрак на Лиз искаше да направи сега.

Толкова много от нея личеше в това Завърнало се младо момиче, че беше достатъчно, за да напомни на Робърт за всичко велико и страшно в самия него. Беше достатъчно, за да го накара да види истината: че без значение колко много я бе обичал, без значение колко много я бе желал, тяхната любов нямаше да се получи. И независимо от това как биха се развили нещата за нея, дори ако той беше останал с нея преди всички тези години, ако бе тръгнал с нея и може би беше успял да я предпази от смъртта, нищо не би се променило. Онова, което той обичаше в нея, щеше да умира колкото по-дълго тя оставаше с него, докато в крайна сметка щеше да го напусне. Може би не физически, но всичко, което обичаше в нея, щеше да изчезне.

И те двамата щяха да го оплакват.

Така пастор Робърт Питърс стоя в центъра за задържане в Меридиън, танцува с шестнайсетгодишното момиче, което бе обичал някога, и излъга, като и каза, че ще я отведе далеч оттук. А тя също излъга в отговор и му каза, че ще го чака и че никога няма да го напусне.

Танцуваха заедно за последен път и си казаха един на друг тези неща.

Това се случваше навсякъде.