Завърналите се

Самюъл Дениълс

Самюъл Дениълс бе роден, израснал и научен да се моли тук, в Аркадия. После умря. А сега беше отново в Аркадия. Но Аркадия се бе променила. Вече не беше малък, незначителен град, както преди. Градът, в който пътниците влизаха и си тръгваха без пауза или колебание, като само за миг се замисляха какво ли правят с живота си хората на такова място. Място с безлични, изглеждащи уморени къщи. Място с две бензиностанции и само два светофара. Място от дърво, пръст и ламарина. Място, където хората сякаш бяха родени от горите, които плътно опираха в нивите.

Сега Аркадия вече не бе отклонение, а дестинация, мислеше си Самюъл, докато гледаше навън през оградата и проследяваше бавното разгръщане на града на изток. В далечината църквата се изправяше безмълвна и неподвижна под небосвода. Асфалтираното шосе с две платна, което водеше към града, беше изровено и напукано там, където не толкова отдавна бе гладко и равно. Всеки ден входният трафик ставаше все по-натоварен. Трафикът на излизане беше по-слаб. Населението на Аркадия вече не бе местно, замисли се той. Това не беше техният град. Те бяха посетители, туристи в собствената си земя. Водеха всекидневния си живот несигурни къде се намираха. Когато можеха, се скупчваха заедно — не по-различно от начина, по който се говореше, че постъпват Завърналите се — и стояха и гледаха света около себе си с израз на мрачна обърканост на лицата.

Дори техният пастор, с цялата си вяра и разбиране за Бога, не беше имунизиран. Самюъл бе отишъл при него да потърси Словото, да потърси утеха и обяснение за това, което се случваше в този свят, в този град. Но пасторът беше различен от онзи, когото помнеше Самюъл. Да, той все още бе огромен и квадратен — човек планина, — но и беше някак си много далеч. Бяха застанали със Самюъл на прага на църквата и говореха как докарват в Аркадия Завърналите се и ги транспортират до училището, което вече ставаше прекалено малко, за да ги побере. А докато камионите се нижеха и се виждаше как Завърналите се надничат от тях — за да зърнат новото място, където се бяха озовали, — пастор Питърс ги оглеждаше втренчено, сякаш търсеше някого.

— Как мислиш, дали тя е жива? — попита след известно време пасторът, напълно пренебрегвайки разговора, който водеха със Самюъл.

— Коя? — не разбра той.

Но пастор Питърс не каза нищо, сякаш всъщност неразговаряше с него.

Аркадия се бе променила, помисли си Самюъл. Градът беше заобиколен от огради и стени, затворен в клетка и откъснат от света като замък. Войници навсякъде. Това не беше градът, в който бе израснал, не беше малкият град, приклекнал сред полята, открит във всички посоки. Този тук бе нещо друго.

Докато се отдалечаваше от оградата, стискаше Библията си. Аркадия и всичко зад стените й бяха променени и никога нямаше да станат пак такива, каквито бяха.