Завърналите се

11

Фред Грийн и още няколко мъже вече се срещаха на моравата на Марвин Паркър почти всеки ден, събираха се под знойното слънце и оставяха гнева си да кипва, докато автобусите със Завърнали се един след друг навлизаха по главната улица в Аркадия.

През първите няколко дни Джон Уоткинс брои Завърналите се на малко парче дърво, което намери в пикапа си. Пишеше дебели черти, групирани в петици. През тази първа седмица сметката му беше доста над двеста.

— Ще ми свърши моливът, преди да свършат Завърналите се — обърна се по едно време към групата.

Никой не отговори.

По-късно Фред щеше да каже:

— Не можем да го допуснем.

Щеше да поклати глава и да отпие глътка бира. Краката му щяха да пристъпват, сякаш трябваше да се отправят нанякъде.

— Това се случва точно тук, в нашия собствен град.

Никой не беше в състояние да посочи с пръст какво точно е „това“, за което Фред говореше, но по някакъв начин всички те разбираха смисъла на думите му. Разбираха, че нещо по-голямо от всичко, което някога си бяха представяли, че е възможно, се случваше точно пред тях.

— Не бихте предположили, че вулкан може да расте, нали? — попита Марвин Паркър един следобед, докато стояха и гледаха как се разтоварва поредният автобус. Марвин беше висок и слаб като върлина, с бледа кожа и коса с цвят на ръжда. — Но е вярно — продължи. — Това е самата Божия истина. Чувал съм някога да разказват за една жена, в чийто заден двор изникнал вулкан. Отначало бил малка издутина в тревата, като къртичина или нещо такова. На следващия ден бил малко по-голям, а след още един ден — още малко по-голям. И така нататък.

Никой не говореше. Те само слушаха и си представяха смъртоносния хълм от пръст, скали и огън, докато, от другата страна на улицата, Завърналите се бяха разтоварвани, преброявани и вкарвани в Аркадия.

— После, когато след ден този хълм вече бил около три метра висок, тя се уплашила. Не допускате, че ще мине толкова време, преди човек се уплаши от нещо такова, нали? Но така става. Протакайте, оставете нещата да се точат бавно и ще мине много време, преди да съобразите какво се случва.

— Какво е можела да направи? — попита някой.

Въпросът остана без отговор. Историята продължи.

— Когато най-после се обадила на някого, навсякъде около двора и се носела миризма на сяра. Чак тогава се включили съседите. Най-после си извадили главите от задниците и решили да огледат къртичината, превърнала се в планина пред очите им, в двора на съседката. Но тогава вече било твърде късно, нали така?

Някой попита:

— Какво са можели пък те да направят?

Но този въпрос също остана без отговор. Историята продължи.

— Дошли някакви учени да огледат нещата. Взели проби, правили тестове или каквото там правят. И знаете ли какво й казали? Казали й: „Смятаме, че ще е най-добре да се преместите“. Можете ли да повярвате? Това било всичко, което благоволили да й кажат. Тя губела дома си, най-важното нещо на този свят, което всеки човек заслужава, единственото нещо на този свят, което човек наистина притежава — своя даден от Бога дом! — а те се обръщат и подхвърлят: „Ами лош късмет, сладурче“.

Не след дълго тя се преместила. Опаковала целия си живот и просто си тръгнала. После я последвали и други хора от града. Всички те бягали от нещото, което започнало да расте в нейния заден двор, от нещото, което тя и всички те наблюдавали как расте.

Марвин Паркър допи бирата си, смачка кутийката в ръката си, захвърли я на своята морава и изсумтя.

— Трябвало е да направят нещо в самото начало. Трябвало е да вдигнат повече шум, когато за първи път са видели онази неестествена издутина в тревата, когато душите са им подсказали, че нещо с нея не е наред. Но не, всички те са се поколебали — особено жената, чиято е била къщата. Тя се е поколебала и всеки един от тях е бил загубен.

Автобусите пристигаха и заминаваха през целия ден, а мъжете ги гледаха в мълчание. Всички те бяха сковани от чувството, че нещо в света ги предава точно в този момент, а може би ги е предавало в продължение на години.

Струваше им се, че светът ги е лъгал през целия им живот.

Още на следващия ден Фред Грийн се появи, понесъл лозунга си за демонстрация. Беше квадратен шперплат, боядисан в зелено, а надписът с яркочервени букви гласеше: „Завърналите се вън от Аркадия!“.

Фред нямаше представа какво точно би постигнал протестът. Не беше сигурен дали има смисъл, какъв резултат би гарантирал. Но му се струваше, че така прави нещо. Струваше му се, че придава форма на онова, което го държеше буден през нощта, каквото и да бе то, гонеше съня му далеч и го караше да се чувства изцеден всяка сутрин.

Това засега беше най-добрата му идея, да става каквото ще.

Агент Белами седеше на масата с кръстосани крака, разкопчано сако и копринена вратовръзка, разхлабена със сантиметър повече от обикновено. Беше най-близкото състояние до отпуснатост, в което Харолд го бе виждал някога. Не беше съвсем сигурен какво чувства към Белами, но си мислеше, че щом още не го бе намразил, вероятно много го харесваше. Така стояха нещата обикновено.

Харолд си взе от небелените варени фъстъци, с цигара, стисната между пръстите и сивкава струя цигарен дим, виеща се около лицето му. Сдъвка фъстъците, избърса соления сок от пръстите си в крачолите на панталоните — тъй като Люсил я нямаше там, за да протестира, — с удоволствие дръпна от цигарата и издиша, без да кашля — напоследък му бяха нужни усилия, за да не се закашля, но се учеше.

Това беше една от малкото възможности на агент Белами да говори със стареца насаме, откакто нещата се бяха развили по този начин в Аркадия. Харолд не се отделяше често от Джейкъб. „Тя никога няма да ми прости, ако нещо се случи“, бе казал той.

Но понякога се съгласяваше да остави Джейкъб с някой от войниците в друга стая — стига да знаеше къде е — достатъчно дълго, за да успее Белами да зададе някои от въпросите си.

— Как се чувствате? — попита Белами с приготвен бележник.

— Жив съм, предполагам — Харолд тръсна цигарата си и поръси пепел в малкия метален пепелник. — Но кой не е жив в наши дни?

Той си дръпна от цигарата.

— Елвис върна ли се вече?

— Ще видя какво мога да науча.

Старецът се засмя.

Белами се облегна назад в стола си, премести тежестта си и огледа възрастния южняк с любопитство.

— Е, как се чувствате?

— Играли ли сте някога на подкови, Белами?

— Не, но съм играл на бочи.

— Какво пък е това?

— Италианската версия.

Харолд кимна.

— Трябва да поиграем някой път на подкови. Вместо това.

Той разпери ръце, за да покаже малката задушна стая, в която седяха.

— Ще видя какво мога да направя — усмихна се Белами. — Как се чувствате.

— Вече ме попитахте.

— Но така и не ми отговорихте.

— Направих го.

Харолд отново огледа стаята.

Белами затвори бележника си и го остави на масата между стареца и себе си. Постави писалката си върху бележника и започна красноречиво да ги потупва, сякаш искаше да каже: „Само ние двамата сме тук, Харолд. Обещавам ти. Няма записващи устройства, камери, тайни микрофони или нещо друго. Само пазач пред вратата, който не може да те чуе, а и не би искал, дори ако можеше. Стои там само заради полковник Уилис“.

Харолд довърши купата с фъстъци в мълчание, а после допуши цигарата си, докато Белами седеше на масата, без да казва нищо, и само чакаше. Старецът запали нова цигара и дръпна дълго и изразително от нея. Задържа дима в дробовете си толкова дълго, колкото можа. После го издиша с изкашляне, изкашляне, което премина в пристъп на кашлица, от който се задъха, а капки пот покриха челото му.

Когато кашлицата заглъхна и Харолд се посъвзе, Белами най-накрая проговори:

— Как се чувствате?

— Просто се случва по-често.

— Но не позволявате да ви направим никакви изследвания.

— Не, благодаря ви, агент. Стар съм, това е единственото, което не ми е наред. Но съм твърде проклет, за да получа аневризъм като онова момче. И не съм толкова глупав, че да повярвам в тази „болест“, за която си шушукат войниците ви.

— Вие сте умен човек.

Харолд си дръпна отново.

— Имам свои подозрения за причината за кашлицата ви — подхвърли Белами.

Харолд издуха дълга и права струя дим.

— С жена ми ставате двама.

Той смачка цигарата си и избута купичката с обелки от фъстъци настрани. Постави ръце на масата и погледна към тях, сякаш едва сега осъзнаваше колко стари и сбръчкани бяха — по-тънки и по-крехки, отколкото си спомняше да ги е виждал някога преди.

— Може ли да поговорим, Мартин Белами?

Агент Белами се размърда на стола си. Изопна гръб, сякаш се подготвяше за голямо начинание.

— Какво искате да знаете? Задавайте въпроси и аз ще отговоря максимално добре според възможностите ми. Това е всичко, което мога да направя. Това е всичко, което можете да искате.

— Така е честно, агент. Въпрос номер едно — истински хора ли са Завърналите се?

Белами направи пауза. Вниманието му сякаш се отклони, като че някаква картина се бе появила в ума му. После отговори, толкова уверено, колкото можеше:

— Изглежда, че са. Те ядат — ядат много всъщност. Те спят — спорадично, но спят. Ходят. Говорят. Имат спомени. Правят всички неща, които правят хората.

— Все пак е странно.

— Да. Те са малко странни.

Харолд се изсмя.

— Малко — взе да клати глава нагоре-надолу. — И откога е само „странно“ хората да се връщат от мъртвите, агент?

— Вече няколко месеца — каза Белами равно.

— Втори въпрос, агент… или е трети?

— Трети е, струва ми се.

Харолд се засмя сухо.

— Нащрек сте. Това е добре.

— Старая се.

— И така, трети въпрос… Хората, откакто се помнят, никога не са имали навика да се връщат от мъртвите. След като тези индивиди правят точно това, трябва ли все още да ги наричаме хора?

— Може ли вече да стигнем до същността? — рязко попита Белами.

— Янки — изръмжа Харолд.

Размърда се на стола си. Кракът му потрепна. Сякаш в тялото му се разливаше някаква енергия.

— Тук сме само ние двамата — напомни агентът. Наведе се напред над масата, сякаш искаше да се протегне и да вземе старите ръце на Харолд в своите. И ако бе необходимо тъкмо сега, може би щеше да го направи. Но възрастният мъж вече беше готов.

— Той не трябва да е тук — заговори най-после Харолд. — Той умря. Синът ми умря — през 1966 година. Удави се в реката. И знаете ли какво?

— Какво?

— Ние го погребахме, ето какво. Намерихме тялото му — защото Бог е жесток — и аз самият го извадих от онази река. Беше студен като лед, макар че бе насред лято. Хващал съм риби, които бяха по-топли от него. Беше подут. Със съвсем променен цвят — очите на Харолд блестяха. — Но аз го изнесох от водата, а всички наоколо плачеха и ми викаха, че не трябва аз да го вадя. Всички предлагаха да го вземат от ръцете ми.

Но те не разбираха. Аз трябваше да го извадя от онази река. Аз трябваше да почувствам колко студен и неестествен беше. Аз бях онзи, който трябваше да разбере — и да бъде напълно и наистина сигурен, — че той е мъртъв. И че никога няма да се върне. Ние го погребахме. Защото това правим с хората, когато умрат. Погребваме ги. Изкопаваме яма в земята, полагаме ги там и така трябва да бъде.

— Без вяра в задгробния живот?

— Не, не, не — поклати глава Харолд. — Не за това говоря. Искам да кажа, че трябва да има край!

Старецът се пресегна през масата и хвана ръцете на Белами. Стисна ги с такава сила, че правителствения агент го заболя и се опита да се отдръпне, разбирайки, че Харолд беше по-силен, отколкото изглеждаше. Но вече не бе уместно, хватката на възрастния мъж не подлежеше на обсъждане.

— Всичко това трябва да спре и никога да не започва отново — заяви Харолд.

Очите му бяха широко отворени и втренчени.

— С това трябва да се приключи! — извика той.

— Разбирам — каза Белами с гладкия си, бърз нюйоркски говор и откопчи ръцете си от хватката на Харолд. — Трудно и объркващо е. Знам.

— Всичко спря — продължи Харолд след миг. — Чувствата. Спомените. Всичко — той замълча. — Сега се събуждам с мисълта какви бяха нещата някога. Мисля си за рождени дни и Коледи.

Старецът се изсмя и погледна Белами със светнали очи.

— Някога преследвали ли сте крава, агент Белами? — попита той, като се усмихваше.

Белами се засмя.

— Не, не бих казал, че съм го правил.

— Коледата беше кална, когато Джейкъб бе на шест. Валя непрекъснато три дни. Докато дойде Коледа, пътищата бяха станали толкова лоши, че почти никой не можеше да излезе и да отиде на гости, както беше планирано, така че всички си стояха у дома и си казваха „Честита Коледа“ по телефона. — Харолд се бе облегнал назад в стола си и ръкомахаше, докато говореше. — Онази ферма бе на мястото, където живея сега. Принадлежеше на стария Робинсън. Купих земята от сина му, когато умря, но тогава, на тази Коледа, той имаше там пасище за крави. Не гледаше много крави. Само няколко. На всеки една-две години даваше някоя за клане. Но през повечето време просто държеше кравите. Не поради някаква конкретна причина, не мисля. Баща му винаги бе гледал крави, както бях чувал, и честно казано, мисля, че той просто не знаеше как другояче може да живее.

Белами кимна. Не беше сигурен накъде бие историята, но той нямаше нищо против да я изслуша.

— Значи, дойде тази кална Коледа — продължи Харолд. — Дъждът се сипеше, сякаш Бог бе ядосан за нещо. Лееше се като из ведро. И точно тогава, насред пороя, чуваме чукане на вратата и кой е там? Не друг, а лично старият Робинсън. Беше едър мръсник. Плешив като новородено и як като дървосекач. С гръден кош като варел. И стоеше на вратата, целият покрит с кал. „Какъв е проблемът?“, попитах го. „Кравите избягаха“, каза той и посочи към процеп в оградата. Виждаше се къде кравите я бяха съборили и се бяха измъкнали.

Преди да успея да кажа и дума, преди дори да предложа да помогна, нещо профуча покрай мен. Втурна се право през входната врата и верандата към оня проклет дъжд и калта — Харолд се усмихна широко.

— Джейкъб? — попита Белами.

— Мислех да му изкрещя. Да му викна да се връща в къщата. Но после си помислих: „Защо, по дяволите?“ И преди да успея дори да пристъпя през предната врата, Люсил профуча покрай мен почти толкова бързо, колкото Джейкъб — все още с една от най-хубавите си рокли. Изкаля се цялата, преди да се отдалечи и на десет крачки от верандата… и всички ние — включително старият Робинсън — не направихме нищо друго, освен да се залеем от смях. — Ръцете на Харолд най-после бяха неподвижни. — Може би на всички просто им беше омръзнало да стоят затворени по къщите — заключи накрая той.

— И после? — подкани го Белами.

— Какво после?

— Върнахте ли кравите?

Харолд се засмя.

— Да.

След това усмивката му избледня и гласът му отново стана мрачен, сериозен и напрегнат.

— А после всичко това свърши. И постепенно беше забравено. Но сега… сега съм разкрачен над пропастта.

Харолд погледна надолу към ръцете си. Когато заговори, гласът му звучеше като на човек, обхванат от треска.

— Какво да правя? Мозъкът ми казва, че той не е мой син. Умът ми казва, че Джейкъб умря — удави се за проклетия — в онзи топъл ден през август 1966 година. Но когато заговори, слухът ми казва, че той е мой. Очите ми казват, че той е мой, така както беше преди всички тези години. — Старецът стовари юмрук върху масата. — И какво да правя с това? Някои нощи, когато всичко е тъмно и тихо, когато всички са си легнали, той понякога става, идва и ляга в леглото до мен — точно както правеше преди, — сякаш е сънувал кошмар или нещо подобно. Или още по-лошо, понякога, изглежда, го прави, защото му липсвам.

Идва и се сгушва в мен и… Бог да ме накаже… Не мога да се сдържа и го обгръщам с ръка, точно както преди. И знаете ли какво, Белами?

— Какво, Харолд?

— Чувствам се по-добре, както не съм се чувствал от години. Чувствам се цял. Пълен. Като че всичко в живота ми е такова, каквото трябва да бъде. — Старецът се изкашля. — Какво да правя?

— Някои хора се вкопчват в това — отвърна Белами.

Харолд замълча, искрено изненадан от отговора.

— Той ме променя — осъзна Харолд след миг. — По дяволите, той ме променя.