Завърналите се

Джеф Еджесън

Ако можеше да се вярва на часовника на стената, часът на Джеф с полковника почти беше приключил. Полковникът бе прекарал последните петдесет и пет минути в задаване на въпросите, които и двамата вече знаеха наизуст. По-добре да си бе почел. Някой добър киберпънк роман или може би някое градско фентъзи. Предпочиташе автори с голямо въображение. Въображението беше важно и рядко нещо, смяташе той.

— Какво мислиш, че се случва, когато умрем? — попита полковникът.

Беше нов въпрос, макар и без много въображение. Джеф се замисли за момент. Чувстваше се малко неудобно пред перспективата да разговаря за религия с полковника, когото бе започнал да харесва. Напомняше му за баща му.

— Рай или ад, предполагам — отвърна Джеф. — Предполагам, че зависи от това колко си се забавлявал — изкиска се кратко.

— Сигурен ли си?

— Не — поклати глава Джеф. — Дълго време бях атеист. Никога не съм бил сигурен за много неща.

— А сега? — полковникът се изпъна в стола си и ръцете му се скриха под масата, сякаш посягаше за нещо.

— Все още не съм сигурен за много неща — каза Джеф. — За историята на живота ми.

Тогава полковник Уилис извади пакет цигари от джоба си и ги поднесе на младия мъж.

— Благодаря — взе си Джеф и запали.

— Не е необходимо да бъде непоносимо — заяви полковникът. — Всички си имаме своя роля, която трябва да изиграем — както аз, така и ти.

Джеф кимна. Облегна се назад в стола си и издиша дълга бяла струя, без да го е грижа колко неудобен беше столът или колко скучни бяха стените, или за факта, че някъде в този свят той имаше брат, а полковникът и хората му нямаше да му позволят да го намери.

— Аз не съм жесток човек — подхвърли тогава полковникът, сякаш знаеше за какво мисли Джеф. — Просто имам неприятна роля. — Той се изправи. — Но сега трябва да тръгвам. Чака се още един камион с ваши тази вечер.