Завърналите се

15

Харолд не би се осмелил да твърди, че е взел да харесва младия войник, но все пак беше готов да признае, че е забелязал нещо заслужаващо си у момчето. Или ако не заслужаващо си, поне нещо познато. А в свят, в който мъртвите не си оставаха мъртви, близостта под всякаква форма си бе благословия.

Беше същият млад мъж, когото бе срещнал в сутринта на бунта — преди малко повече от седмица — и това някак си ги сближаваше. Когато прахолякът улегна в онзи ден, се оказа, че никой не е пострадал сериозно. Само разбираемите ожулвания и натъртвания, когато войниците бяха събаряли хората на земята. Един човек, беше чул Харолд, трябвало да бъде откаран в болницата заради алергична реакция към сълзотворен газ. Но сега всички бяха добре.

Всичко вече изглеждаше далечно, сякаш се бе случило преди години. Но точно както за много други неща, станали в Юга, Харолд знаеше, че раните не са наистина излекувани. Само бяха прикрити от жегата и вечните обръщения „господа“ и „госпожи“ на местните жители.

Хората все още бяха наранени твърде дълбоко.

Харолд седеше на дървен стол зад оградата, увенчана с бодлива тел и наричана Барикадата.

Барикадата беше изникнала грозна и с ужасяваща скорост. Виеше се от южния край на града, от стария и грохнал магазин на Лонг „Бензин, оръжия, железария“, през дворовете, покрай домове, които вече не бяха домове, а караулни помещения за войници. Увиваше се около целия град — обгръщаше смърдящото, съсипано училище, опасваше множество къщи и магазини, капсулираше пожарната и канцеларията на шерифа, които бяха в една и съща сграда. Барикадата, опряна на войниците и техните пушки, бе завладяла всичко.

Единствено домовете край самия град — на фермери или просто хора, нехаресващи живота в града, като Харолд и Люсил, проповедникът и неколцина други — оставаха извън обсега на оградите. Вътре в града хората живееха в къщите, превърнати в общежития. Училището вече бе претъпкано, така че жителите на града бяха преместени от домовете си и настанени в хотели в Уайтвил. После войниците влязоха по домовете им, подредиха походни легла и ги пригодиха за живеене за Завърналите се, които щяха да спят там. Имаше някакви протести сред жителите на града, принудени да напуснат, но Аркадия не беше единственият град, където това се случваше, а Америка не бе единствената страна.

Внезапно хората в света бяха станали прекалено много. Трябваше да бъдат направени компромиси в начина на живот.

Така че сега градът и къщите на Аркадия бяха напълно погълнати от събитието, от оградата, от войниците и Завърналите се, от всички усложнения и изгледи за напрежение, които вървяха с тях.

Но град Аркадия не беше пригоден за подобно множество. Малкото облекчение, дошло с разширяването извън училището, се разсея толкова бързо, колкото и се бе материализирало. Дори и след като беше погълнат целият град, не настъпи успокоение.

От своя страна Харолд сега бе щастлив, че двамата с Люсил още отдавна бяха взели решение да живеят извън града. Не можеше да си представи дома си превзет и населен с непознати, дори и да беше правилно да се направи.

Отвъд Барикадата, заобикаляща самата Аркадия, се простираше седемметрово открито пространство, което стигаше до външната ограда. Войниците бяха разположени през сто метра. Понякога тръгваха да патрулират както Барикадата, така и Аркадия. Из града се движеха на групи, понесли оръжия по същите улици, където някога си играеха деца. Хората ги спираха и ги питаха за цялостното състояние на нещата — не само в Аркадия, но и в целия свят — и кога би могло да се промени.

Те не отговаряха често на тези въпроси.

Но войниците предимно стояха — а понякога дори седяха — на Барикадата и изглеждаха или много отпуснати, или много отегчени, в зависимост от осветлението в този момент.

Младият войник, който бе привлякъл интереса на Харолд, се казваше Джуниър. Името, очаквано, беше малка загадка, защото момчето, както бе казало на Харолд, не познаваше баща си и нямаха общо име. Истинското му име било Куинтън, обясни момчето, но откакто се помнел, го наричали Джуниър и това му се струвало също толкова подходящо име, колкото всяко друго.

Джуниър беше късо подстриган и изпълнен с желание да угоди, всичко, което армията можеше да иска от един новобранец. В края на тийнейджърските си години се бе оказал в униформата на войник, без никога в живота си да си направи пиърсинг на ухото, татуировка или нещо друго бунтарско. Беше постъпил в армията по настояване на майка си. Тя му била казала, че през армията минават всички истински мъже. Така че, когато бил на седемнайсет и половина и се мотаел в гимназията, майка му го завела в наборното бюро и го регистрирала.

Резултатите му от тестовете не бяха впечатлили никого. Но той можеше да пази, можеше да държи пушка, можеше да изпълнява каквото му се нарежда, което и правеше през повечето време, докато стоеше на пост в един град, претъпкан със Завърнали се. Но напоследък се озоваваше все по-често в компанията на смръщения стар южняк и починалия му по-рано син. Джуниър можеше да изтърпи южняка, но не го интересуваше момчето, което винаги следваше баща си по петите.

— Колко още ще те задържат тук? — попита Харолд от дървения си стол зад Барикадата.

Говореше зад гърба на Джуниър, както протичаха повечето от техните разговори. Зад Харолд, на една ръка разстояние, седеше Джейкъб и гледаше как баща му си говори с войника.

— Не съм сигурен — отговори Джуниър. — Предполагам, докато държат и вас тук.

— Ами — каза Харолд с уморен провлачен глас — надявам се да не бъде толкова дълго, колкото досега. Не може да се продължава в тези условия. Някой ще измисли план, дори и само за благото на петлите.

Харолд постоянно измисляше някакви изрази заради Джуниър, колкото по-странни, толкова по-добре. Беше изненадващо лесно, трябваше само да подхвърли някаква загадъчна препратка към животните от фермата, времето или пейзажа. И ако Джуниър попиташе какво означава странният израз, Харолд веднага му обясняваше смисъла. За Харолд играта се състоеше в това да помни кои изрази вече е използвал и какво означават, а след това да се опита да не ги дублира.

— Какво, по дяволите, означава това, сър?

— Хубава работа! Никога преди ли не си чувал „за благото на петлите“?

Джуниър се извърна с лице към него.

— Не, сър, не съм.

— Е, не мога да повярвам! И да ми покарат картофи от краката, пак няма да повярвам, синко!

— Да, сър — каза Джуниър.

Харолд угаси цигарата в тока на обувката си и бръкна в полупразния пакет за друга. Джуниър го наблюдаваше.

— Пушиш ли, синко?

— Не и на служба, сър.

— Ще ти запазя една — прошепна Харолд.

Запали цигарата с удоволствие и дръпна дълго и бавно. Въпреки болката го направи така, че изглеждаше лесно.

Джуниър погледна нагоре към слънцето. Беше по-горещо, отколкото бе очаквал, когато го изпращаха тук. Беше чувал всички истории за Юга, а и в Топека бе достатъчно горещо. Но тук, в този град, на това място, жегата изглеждаше добре настанена. Беше горещо всеки ден.

— Мога ли да те питам нещо? — обади се Харолд.

Мразеше да бъде тук. В това Джуниър бе сигурен. Но със стареца поне беше забавно.

— Питайте — отвърна Джуниър.

— Как е там отвън?

— Горещо е. Същото като тук вътре.

Харолд се усмихна.

— Не — каза той. — Всички телевизори и компютри останаха там. Как е там отвън?

— Вината не е наша — отговори Джуниър още преди да бъде обвинен. — Така ни наредиха — добави.

Зададе се малък патрул. Само двама войници от Калифорния, които сякаш винаги се падаха едновременно в наряд. Дойдоха по пътя както обикновено, кимнаха и отминаха, без да обърнат особено внимание на Джуниър и стареца.

— Странно е — поклати глава Джуниър.

— Кое е странно?

— Ами такова…

Харолд се усмихна.

— Трябва да се научиш да се изразяваш, синко.

— Ами просто… Просто всички са объркани.

Харолд кимна.

— Объркани и уплашени.

— Представи си как е тук, вътре.

— Различно е — възрази Джуниър. — Там, вътре, нещата са по-контролирани. Хората ги хранят. Имате чиста вода.

— Най-после — подхвърли Харолд.

— Добре, де — кимна Джуниър. — Признавам, че ни отне известно време, но трябваше да разработим логистиката. Пак си е по-добре там, вътре, отколкото тук. В края на краищата всеки, който е вътре, е избрал да бъде там.

— Аз не съм.

— Вие сте избрали да останете с него. — Джуниър посочи с глава към Джейкъб.

Момчето още си седеше тихо на една ръка разстояние, както му бе казал Харолд. Носеше памучна риза на райета и дънки, донесени от Люсил преди седмица. То само наблюдаваше баща си и от време на време хвърляше поглед към лъскавата стомана на Барикадата. Очите му я изучаваха, сякаш не можеше да проумее как така се бе оказала около града и какво точно означаваше.

Джуниър погледна Джейкъб.

— Те са предложили да го отнемат от вас — промърмори, — но вие сте избрали да останете с него, точно като всички останали Истински живи, които са вътре. Всички вие сте взели такова решение, така че няма защо да бъдете уплашени, нервни или объркани. Би трябвало да го приемате по-леко.

— Сигурно не си виждал тоалетните тук.

— Вътре има цял град. — Джуниър отново насочи вниманието си към Харолд. — Изобилие от храна, вода — всичко, от което бихте могли да се нуждаете. Има дори и бейзболно игрище.

— Бейзболното игрище е пълно с хора. Настанени в палатки. То е бедняшкият квартал.

— Но има преносими тоалетни — той посочи зад Харолд към редица синьо-бели изправени правоъгълници.

Старецът въздъхна.

— Мислиш, че тук е зле — продължи Джуниър. — Това е нищо в сравнение със ставащото на някои други места. Мой приятел служи в Корея. В такива малки държави е най-зле. Големите държави имат място, за да ги подслонят. Но Корея — Корея и Япония, за тях става трудно. Там просто няма достатъчно място да се поберат всички. Там са онези танкери — понижи глас Джуниър.

Разпери настрани ръце, за да покаже нещо с много големи размери.

— Големи са почти колкото петролни танкери. И са направо препълнени с тях — той погледна настрани. — Толкова са много.

Харолд наблюдаваше как цигарата му изгаря.

— Прекалено много са и всички се карат за тях — разказваше Джуниър. — Никой не може да се справи. Никой не ги иска обратно. От много време никой дори не се обажда да съобщи, че са намерили нов. Хората просто ги оставят да се скитат по улиците.

Джуниър говореше през оградата. Въпреки сериозността на това, което говореше, той изглеждаше безразличен към него.

— Наричаме ги „мъртви баржи“. По новините ги наричат другояче. Но те наистина са само мъртви баржи. Натоварени с мъртъвци.

Джуниър продължи да говори, но Харолд вече не слушаше. Видя в съзнанието си голям тъмен кораб да плава без посока в равния, не отразяващ нищо океан. Корпусът се издигаше от водата, целият от стомана, нитове и заварки. Беше като излязъл от филм на ужасите, прокълнат кораб, носещ се през прокълнато море. На борда на кораба, подредени един върху друг, всеки ред по-тъмен и по-тежък от този под него, всички притискани плътно един под друг като от наковални, бяха товарните контейнери. Всеки от тях пълен със Завърнали се. От време на време корабът помръдваше, накланяше се напред или назад от някакво невидимо издуване на океана. Но Завърналите се оставаха равнодушни и спокойни. Харолд виждаше хиляди. Десетки хиляди. Натъпкани в тези тъмни, груби контейнери, лашкани насам-натам по земята.

В ума си Харолд гледаше надолу към тях от голямо разстояние, но беше способен да разгледа всички и всеки от тях в цялостност и пълнота, възможни само в света на сънищата.

Видя всеки, когото някога беше срещал някъде в тази флотилия на Мъртвите, включително и сина си. Целият се вледени.

— Трябва да ги видиш — завърши Джуниър.

Преди Харолд да успее да отговори, кашлицата започна. После не си спомняше много. Знаеше само, че изпита огромна болка и съвсем внезапно — точно като преди — слънцето висеше над лицето му, а земята бе дошла и се опираше нежно до гърба му.

Харолд се събуди със същото чувство за отчуждение и неловкост като последния път, когато се беше случило. Гърдите го боляха. Имаше нещо мокро и тежко в дробовете му. Опита се да вдиша, но дробовете му не работеха както трябва. Джейкъб бе там до него. Джуниър също.

— Господин Харолд? — каза Джуниър, коленичил.

— Добре съм — изхърка Харолд. — Трябва ми само минутка, това е всичко.

Питаше се колко ли време е бил в безсъзнание. Достатъчно дълго, че Джуниър да успее да стигне до една от портите и да мине отсам оградата, за да се опита да помогне. Пушката все още беше преметната през рамото му.

— Тате? — попита Джейкъб с изопнато от притеснение лице.

— Какво? — изграчи немощно Харолд.

— Не умирай, татко — изхлипа Джейкъб.

Много лоши сънища витаеха тези дни. Люсил направо се бе отказала да спи. Толкова беше отвикнала от нормалните нощи, че почти не й липсваха. Заспиването вече бе за нея някакъв неясен и отдавнашен спомен, както човек си припомня звука на колата, на която се е возил в детството си, когато различи тембъра му в бученето на далечни магистрали. Понякога задрямваше, но съвсем за малко. Събуждаше се внезапно в неудобна поза на тялото. Повечето пъти имаше книга в скута и, която сякаш я гледаше и усърдно пазеше мястото си, очаквайки я да се върне към нея. Понякога очилата й затискаха страниците на книгата, плъзнали се от носа и, докато е спяла.

В някои нощи отиваше в кухнята и просто стоеше, заслушана в празнотата около нея. Сред мрака спомените започваха да се процеждат като дим в съзнанието и. Спомняше си Джейкъб и Харолд из къщата. Най-често си припомняше една октомврийска нощ от детството на Джейкъб, нощ, в която не се бе случило нищо особено, но тъкмо по тази причина беше станала много специална за нея.

В наши дни, когато светът бе пълен с магия, тя припомняше на Люсил, че именно нормалните моменти имат значение през целия живот.

Спомняше си Харолд в хола да подръпва несръчно струните на китарата си. Беше ужасен музикант, но влагаше много енергия и страст — или поне го правеше някога, когато още бе баща — и постоянно се упражняваше, когато не беше на работа, не поправяше нещо из къщата или не се занимаваше с Джейкъб.

Люсил си спомняше Джейкъб в детската стая да топурка наоколо, да вади играчки от кутията им и да ги разпилява не особено внимателно по дървения под. Спомняше си го как все разбутваше мебелите из стаята си, въпреки че многократно му бяха казвали да не го прави. Когато тя и Харолд го питаха защо, Джейкъб отговаряше само:

— Ами играчките искат така.

В този спомен, докато Харолд мъчеше китарата си, а Джейкъб си играеше, Люсил беше в кухнята, във вихъра на приготвянето на празнична вечеря. Имаше бут във фурната. Пиле със синапени листа се готвеше на печката. Сос, картофено пюре, бял ориз с мащерка, царевица и червен пипер, маслен боб, зелен фасул, шоколадова торта, кейк, джинджифилови бисквитки, печена пуйка.

— Не си разхвърляй стаята, Джейкъб! — извика Люсил. — Скоро ще вечеряме.

— Да, госпожо — отвърна момчето.

След малко извика от стаята си:

— Искам да построя нещо.

— Какво искаш да построиш? — също извика Люсил.

Харолд седеше в хола, дрънкаше на китарата си и убиваше песента на Ханк Уилямс, която се опитваше да научи от седмици.

— Не знам — каза Джейкъб.

— Е, това е първото, което трябва да решиш.

Люсил погледна през прозореца и видя как облаците минават пред бледата, съвършена Луна.

— Защо не си построиш къща?

— Къща? — попита момчето замислено.

— Голяма, голяма къща със сводести тавани и десетина спални.

— Но ние сме само трима. А ти и татко спите в едно легло. Затова ни трябват само две спални.

— Ами ако ни дойдат гости?

— Тогава може да използват моето легло.

Нещо в стаята на Джейкъб падна и се разби на пода.

— Какво беше това?

— Нищо.

Чуваха се насечените акорди на Харолд, тормозещ китарата си.

— Прозвуча ми като много нещо.

— Всичко е наред — каза Джейкъб.

Люсил огледа храната. Готвенето вървеше перфектно. Ароматите изпълваха цялата къща. Процеждаха се през пролуките в стените навън, из белия свят.

Удовлетворена, Люсил излезе от кухнята и отиде да провери Джейкъб.

Стаята му изглеждаше така, както си бе представяла. Леглото беше прекатурено на една страна и избутано чак при далечната стена, така че матракът се издигаше като барикада, а таблите и краката бяха великолепни контрафорси. Пространството пред импровизираната преграда бе осеяно с разпръснати части от строителен конструктор „Линкълн“.

Люсил застана на прага, като бършеше ръцете си с кърпата за съдове. Момчето периодично се пресягаше иззад укреплението и грабваше някоя от частите, за да я използва в някакъв невидим строителен проект.

Тя въздъхна, но не беше ядосана.

— Ще стане архитект — отбеляза, влезе във всекидневната, изтощено се отпусна на дивана и театрално избърса челото си с кърпата.

Харолд дрънчеше на китарата си.

— Може би — успя да каже, но заради нарушената концентрация пръстите му се объркаха още повече. Той разкърши длани и започна песента отначало.

Люсил се протегна. Обърна се настрана, сви колене към гърдите си, пъхна длани под брадичката си и взе да наблюдава сънливо как нейният съпруг се бори с музикалната си некадърност.

Красив е, помисли си тя, по-красив е, когато не успява.

Ръцете му, въпреки че не владееха китарата, бяха едри и пъргави. Пръстите му бяха меки и странно пълнички. Носеше бархетната риза, която Люсил му бе купила, когато падна първият скреж тази година. Беше в червено и синьо и той протестира, че е опъната по него, но още на следващия ден отиде с нея на работа, а когато се прибра, заяви, че много му харесва. „Стои ми както обичам“, беше казал. Дреболия, но дребните неща имаха значение.

Харолд носеше дънки — избелели, но чисти, — което тя харесваше. Бе израснала с баща, прекарал голяма част от живота си да изнася проповеди пред хора, които не се стараеха особено да го слушат. Обличаше се в екстравагантни костюми, които той и семейството му не можеха да си позволят, но за майката на Люсил беше жизненоважно съпругът й да изглежда като евангелист проповедник, без значение какви бяха разходите.

Така че, когато Харолд се появи преди всичките тези години, облечен в своите дънки и риза, с онази мека, изглеждаща подозрително усмивка, тя се влюби в дрехите му и в крайна сметка и в човека, който ги носеше.

— Разсейваш ме — каза Харолд, докато настройваше шеста струна на китарата.

Люсил се прозя, сънливостта сякаш се стоварваше върху нея като чук.

— Не исках — отвърна.

— Ставам все по-добър.

Тя се засмя леко.

— Просто продължавай да се упражняваш. Пръстите ти са дебели. Това винаги е малко по-голямо предизвикателство.

— Затова ли? Заради дебелите ми пръсти?

— Да — отговори му със съвсем сънлив израз. — Но аз харесвам дебели пръсти.

Харолд повдигна вежда.

— Тате? — извика Джейкъб от стаята си. — От какво се правят мостовете?

— Ще стане архитект — прошепна Люсил.

— Правят се от разни неща — провикна се й Харолд.

— Какви неща?

— Зависи какви неща имаш.

— О, Харолд — изгледа го Люсил.

Двамата зачакаха следващия въпрос, но той така и не дойде. Чу се само изтракването на няколко части от конструктора по дъсчения под, докато някакъв строеж се събаряше и се започваше наново.

— Ще строи къщи един ден — каза Люсил.

— Следващата седмица може да му хрумне нещо друго.

— Няма — възрази тя.

— Откъде знаеш?

— Майките знаят тези неща.

Харолд остави китарата на пода до краката си. Люсил беше почти заспала. Той извади леко одеяло от шкафа и я зави.

— Трябва ли да направя нещо с храната? — попита Харолд.

Люсил отвърна само:

— Ще строи разни неща.

После заспа — и в спомена, и в празната самотна къща.

Събуди се на дивана във всекидневната, легнала на една страна, с длани под главата си и колене, прибрани към гърдите. На стола, където би трябвало да седи Харолд и да подрънква на китарата си, имаше само празнота. Заслуша се за звуци от играта на Джейкъб с конструктора му в детската стая.

Още празнота.

Люсил седна на дивана, все още сънлива, с парещи от изтощение очи. Не си спомняше как е легнала на дивана и е заспала. Последното нещо, което си спомняше, беше как стоеше пред мивката в кухнята, гледаше през прозореца и се готвеше да измие чиниите.

Сега беше много късно или много рано. Усещаше се хлад във въздуха, сякаш есента започваше да се събужда. Навън свиреха щурци. Някой от тях бе успял да се вмъкне на горния етаж и скрит някъде в прашен ъгъл, пееше.

Цялото тяло на Люсил я болеше и, нещо повече, беше много уплашена.

Не бе уплашена от реализма на съня. Нито пък от факта, че беше първият й сън от седмици, а нещо й подсказваше, че това е доста нездравословно. Най-много я плашеше начинът, по който толкова внезапно се бе озовала обратно в старото си, уморено тяло.

В съня краката й бяха силни, а сега коленете я боляха и глезените й бяха подути. В съня беше твърдо уверена във всичко, имаше чувството, че с времето всяко предизвикателство може да се преодолее. А това правеше предчувствието, което бе изпитала в съня, по-поносимо. Дори ако изведнъж се превърнеше в кошмар, тя щеше да бъде в състояние да се справя с него, докато запазваше младостта си, която в съня беше гарантирана.

Сега отново бе само една стара жена. Още по-лошо, беше само една самотна стара жена. Самотата я ужасяваше. Винаги я бе ужасявала и най-вероятно винаги щеше да я ужасява.

— Щеше да бъде архитект — каза тя към никого.

После заплака.

Някъде по-късно плачът спря. Вече се чувстваше по-добре, сякаш някъде се беше отворил клапан и някакво невидимо налягане бе освободено. Когато Люсил започна да се изправя, болката от артрита прониза костите и. Тя си пое рязко дъх и рухна обратно на дивана.

— Мили боже — изпъшка.

Следващия път се изправи по-лесно. Болката все още я имаше, но беше отслабена от очакването й за нея. Краката й се влачеха, когато тръгна, и издаваха тих, плъзгащ се звук, докато преминаваше през къщата. Отиде в кухнята.

Люсил си приготви чаша кафе, застана на прага на верандата и се заслуша в щурците. Те скоро започнаха да утихват и въпросът дали беше много късно или много рано получи отговор. Там, на изток, се провидя мъждивата светлина на онова, което в крайна сметка щеше да се окаже слънцето.

— Слава на Бога — въздъхна тя.

Имаше неща, които трябваше да свърши, планове, които трябваше да състави, ако наистина смяташе да направи това. И не и трябваше да мисли колко тиха и празна е къщата, щом щеше да се захваща с усилената работа по планирането. Така че телевизорът, въпреки неговото безсмислено бъбрене, беше добре дошъл приятел.

— Всичко ще бъде наред — каза си тя и започна да си записва в малкия бележник.

В началото записваше само прости неща, неща, които знаеше, нещата, които не подлежаха на съмнение. „Светът е странно място“, записа. Най-отгоре в списъка. Засмя му се леко. „Омъжена съм за тебе от прекадено много време“, заяви на отсъстващия си съпруг. Телевизорът избъбри някакъв отговор за опасностите при ерекция, продължаваща четири или повече часа.

После написа: „Праведните са несправедливо арестувани“.

След това: „Съпругът ми и синът ми са затворници“.

Огледа страницата. Всичко изглеждаше колкото просто, толкова и внушително. Добре беше да разполагаш с факти, но фактите рядко сочеха пътя към спасението, помисли си тя. Фактите не правеха нищо, освен да си седят там, да се взират от мрака към възможността и да надничат в душата, за да видят какво ще стори, когато се сблъска с тях.

„Трябва ли да го правя? — написа тя. — Има ли на този свят някой, който наистина се опитва да спаси хората? Дали наистина става по този начин? Дали ако отида там, няма да постигна нищо друго, освен да ме изкарат луда стара жена, да ме арестуват или може би нещо по-лошо? Ще бъда ли убита? А Харолд? А Джейкъб?“

— О, Господи — промърмори.

Телевизорът й се изсмя. Но тя все пак продължи.

Записа, че в града цари ужас, нарушени са всички права. Записа, че Бюрото е тиранично зло — после го изтри и написа вместо това само, че правителството е виновно. Бунтът беше нещо ново за нея, ново и достатъчно горещо, за да я опари, ако тя му позволеше. Имаше нужда да свикне с него.

Спомни си за Давид и Голиат и за всички други библейски истории, които някога бе чувала, за избрания народ на Бог, борещ се срещу могъщ потисник. Спомни си за евреите, Египет и фараоните.

— Пусни людете Ми — произнесе Люсил и се засмя, когато телевизорът отговори с детски глас:

— Добре.

— Това е знамение — кимна тя. — Нали?

Писа много дълго време. Писа, докато списъкът й вече не се побираше на един лист, ръката й започна да се схваща, слънцето се издигна доста над хоризонта, а по телевизора заговориха за текущите новини от деня.

Слушаше с половин ухо, докато продължаваше да пише. Никъде не се случваше нищо ново. Появяваха се все повече Завърнали се. Никой не знаеше как или защо. Центровете за задържане ставаха все по-големи и по-големи. Заемаха цели градчета, и то не само в селските райони като Аркадия, а и край големите градове. Истинските живи бяха потискани или поне така твърдеше един от водещите.

Люсил си помисли, че новинарят реагира прекадено остро.

Една жена от Лос Анджелис, която интервюираха, смяташе, че той не реагира достатъчно остро.

Когато Люсил довърши списъка си, остана да седи втренчена в него. Повечето неща нямаха значение, реши, след като го огледа, но онези първите, онези в началото на списъка, й се струваха все така важни, дори и в светлината на деня. Нещо трябваше да се направи за тези неща и колкото и молитви да бе отправяла, сега трябваше да признае, че нищо не беше направено за тях.

— Мили Боже — въздъхна.

После стана и отиде в спалнята. Краката й вече не се влачеха. Стъпваха решително. В дрешника на спалнята, далеч, далеч в дъното, под купчина кашони и стари обувки, които вече не ставаха нито на нея, нито на Харолд, под данъчна документация, непрочетени книги, под прах, плесен и паяжини се намираше пистолетът на Харолд.

Последния път, когато помнеше да е виждала този пистолет, беше преди петдесет години, в нощта, когато Харолд бутна онова куче на магистралата и те го донесоха вкъщи, но в крайна сметка се наложи да го отърват от мъките. Споменът проблесна изведнъж и изчезна отново, сякаш някаква част от нея не искаше да бъде свързана с подробностите в него тъкмо сега.

Пистолетът бе по-тежък, отколкото си спомняше Люсил. Беше го държала само веднъж през целия си живот — в деня, в който Харолд го донесе вкъщи. Бе толкова горд със себе си, независимо по каква причина. По онова време на Люсил и беше трудно да разбере защо някой би имал основание да се гордее с някакъв пистолет.

Цевта бе гладък и твърд синьо-черен цилиндър, който се съчетаваше идеално с дръжката от стомана и дърво. Сърцевината на дръжката беше от стомана, усещаше Люсил по плътността и тежестта, но с дървени панели от всяка страна, които прилягаха удобно към ръката и. Приличаше на пистолет от филмите.

Тя се замисли за всички филми, които бе гледала, и за всичко, което оръжията причиняваха в тези филми. Убиваха, взривяваха, заплашваха, убиваха, предпазваха, даваха увереност и усещане за сигурност, убиваха.

Чувствам го като смъртта, мина й през ума. Студен. Твърд. Непоклатим.

Дотук ли стигнах, запита се Люсил.

Само Движението на Истинските живи оставаше на Фред Грийн. Нивите му бяха обрасли. Къщата не беше почистена. Не бе ходил до дъскорезницата и не бе търсил работа от седмици.

Марвин Паркър беше задържан без право на гаранция и обвинен в углавно престъпление след безредиците в училището. Отървал се бе с изкълчено рамо и спукано ребро, но макар че и двамата бяха наясно какви рискове поемат, Фред все още се чувстваше зле заради него. Беше глупава идея да се захващаме, мислеше си сега, като поглеждаше назад. Тогава бе казал на Марвин:

— Ще им дам урок. Ще ги накарам да се замислят дали да не преместят всички тези Завърнали се някъде другаде. Да се замислят дали да не превземат някой друг град.

А Марвин се бе съгласил от все сърце. Но ето че Марвин беше ранен и хвърлен зад решетките, затова го гризеше съвестта.

Точно сега Фред не можеше да направи нищо за него. Нещо повече, чувстваше, че може би случилото се, дори с всичките му последствия, не беше достатъчно.

Може би двамата бяха планирали твърде на дребно. Имаше да се свърши още много.

Други мъже дойдоха да говорят с Фред след онази нощ. Местни хора, които разбираха какво се бяха опитали да постигнат Фред и Марвин и искаха да помогнат с каквото могат.

Не бяха много, а и повечето бяха смели само на приказки, но имаше двама или трима, за които Фред се чувстваше уверен, че ще направят каквото трябва да се направи, когато му дойдеше времето.

А времето наближаваше бързо. Целият град беше превзет. Всички бяха принудени или да напуснат домовете си, или да съжителстват със Завърнали се. По дяволите, собствената къща на самия Марвин Паркър бе превзета от Бюрото и от проклетите Завърнали се.

И на други места ставаше така, беше разбрал Фред: хората бяха притискани прекалено силно от Бюрото и Завърналите се. Някой трябваше да сложи край на всичко това. Някой трябваше да заеме позиция в името на Аркадия, в името на живите. Ако всички жители на Аркадия бяха вдигнали шум, ако всички се бяха изправили заедно срещу Завърналите се, както трябваше да направят още в началото, нещата нямаше да са стигнали толкова далеч. Беше като в разказа на Марвин за вулкана в задния двор на онази жена. Твърде много хора бяха седели със скръстени ръце и само бяха гледали какво се случва. Фред не можеше да допусне да стане така. Беше негов дълг.

По-късно същата нощ, след като бе обмислил плановете си как да действа нататък, Фред Грийн си легна и за първи път от месеци сънува. Когато се събуди, още беше много късно през нощта, гласът му бе дрезгав, а гърлото му възпалено. Не можеше да каже защо. Спомняше си малко подробности от съня — най-вече как беше сам в затъмнената къща. Спомняше си музика, пеещ глас на жена.

Фред протегна ръка към празното пространство в леглото до себе си, мястото, където не спеше никой.

— Мери? — повика.

Къщата не отговори.

Той стана от леглото и отиде в банята. Запали лампата и се задържа там, загледан в голите плочки на помещението, където Мери някога бе плакала за загубата на детето им, чудейки се какво ли щеше да си помисли за него тя, ако беше тук сега. Накрая изгаси лампата и излезе от банята. Тръгна към помещението, което с течение на годините бе започнал да нарича Стаята за проекти. Беше голяма стая, която миришеше на мухъл и прах, затрупана с инструменти, изоставени дърводелски проекти, най-различни неизпълнени начинания. Застана на прага и се загледа във всички неща, които бе започнал и не бе довършил: комплект за шах от червено дърво (така и не се бе научил да играе, но го впечатляваше изяществото на фигурите), богато украсена дъбова катедра (никога през живота си не беше държал реч, но се възхищаваше на стойката на оратора зад добре направена катедра), малко, недовършено люлеещо се конче.

Сега не можеше да си спомни защо бе започнал да го майстори или защо бе спрял. Но то беше там, в ъгъла на Стаята за проекти, затрупано под кашони и юргани, прибрани до зимата.

Защо бе започнал да прави нещо толкова шантаво?

Проправи си път до него през вехториите и прахоляка. Потърка с ръка грапавата му повърхност. Беше нешлифована и груба, но някак си приятна на допир. Годините в забрава бяха смекчили ръбовете.

Макар да не беше най-хубавата вещ, над която някога бе започвал да работи, Фред не мислеше, че е отвратителна. Любителска може би. Муцуната беше сбъркана — нещо в размера на зъбите на кончето не бе наред, — но той харесваше как изглеждаха ушите на животното. Спомни си изведнъж колко внимание им бе отделил, когато работеше по тях. Бяха единствената част от съществото, за която си мислеше, че има шанс да му се получи както трябва. Беше трудно да се оформят и после ръцете го боляха и бяха схванати в продължение на дни. Но като ги гледаше сега, усилието, изглежда, си бе струвало.

Точно зад ушите, над мястото, където започваше гривата и където само ездачът — толкова дребен, колкото трябваше да бъде, за да язди животното — можеше да ги види, Фред забеляза буквите, издълбани в дървото.

Не беше ли това името, което той и Мери бяха избрали за своето дете?

— Мери — повика Фред за последен път.

Когато никой не отговори, сякаш вселената потвърди окончателно всичко, което той планираше да направи, всичко, което знаеше, че трябва да се случи. Беше дал на вселената шанс да промени мнението си, но бе получил в замяна само мълчание и празна къща.