Завърналите се

Гу Юн Пей

Войниците му помогнаха да слезе през задната врата на микробуса и мълчаливо го поведоха към висока сграда с цвят на алабастър и дълбоки квадратни прозорци, внушаваща цялостно впечатление за сериозност. Попита ги къде го водят, но те не му отговаряха, така че скоро се отказа да пита.

Вътре в сградата войниците го оставиха в малка стая с нещо като болнично легло по средата. Той крачеше из стаята, все още уморен от седенето по дългия път до мястото, където беше сега.

След това дойдоха лекарите.

Бяха двама и го подканиха да седне на масата, а когато седна, започнаха да се редуват да го опипват и ръчкат. Измериха му кръвното налягане и прегледаха очите му за каквото там лекарите преглеждат очите. Пробваха рефлексите му, взеха му кръв и така нататък, като през цялото време отказваха да отговорят на въпросите му, когато той питаше:

— Къде съм? Кои сте вие? Защо ми вземате кръв? Къде е жена ми?

Изследванията продължаваха вече часове, а те още не му бяха отговорили, нито пък бяха дали вид, че възприемат нещо казано от него. В крайна сметка се озова гол, премръзнал, уморен и трескав и се почувства повече като предмет, отколкото като човек.

— Готови сме — обяви един от лекарите. После си тръгнаха. Остана там, гол, премръзнал и уплашен, загледан в затворената врата, заключен в стая, чието местоположение не знаеше, по волята на хора, които не познаваше.

— Какво съм направил? — каза той сякаш на никого. Отговори му само кънтежът на празната килия, в която беше сега. Тази самота не се различаваше особено от онази в гроба.